Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно - процесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/- Русе срещу решение № 50 от 01. 10. 2019г. по адм. дело № 428/2019 г. на Административен съд - Русе, с което по жалба на Л.М е отменено решение № 2153-17-42/07. 06. 2019 г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане № 27/04. 04. 2019 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване, с което й е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, преписката е въърната на ръководителя по пенсионно осигуряване за ново произнасяне по заявление вх. № 2113-17-2428/07. 12. 2018 г. на Л.М, ЕГН [ЕГН], при съобразяване на дадените с решение указания по приложение на закона, и са присъдени разноски.

В касационната жалба се излагат се твърдения за неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По подробно изложени съображения в жалбата се иска отмяна на същото и отхвърляне оспорването срещу административния акт. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът – Л.М чрез пълномощника адвокат В.В изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски на основание чл. 38, ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗЗД, във връзка с оказаната безплатна адвокатска помощ.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, като взе предвид доводите в жалбата и доказателствата по делото и при извършената служебна проверка на обжалваното решение на основание чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е допустима като подадена от надлежна страна, при наличие на правен интерес и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение Административният съд-Пловдив е отменил решение № 2153-15-91/02. 04. 2019 г. на Директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане № 27/04. 04. 2019 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване, с което й е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, преписката е върната на ръководителя по пенсионно осигуряване за ново произнасяне по заявление вх. № 2113-17-2428/07. 12. 2018 г. на Л.М, ЕГН [ЕГН], при съобразяване на дадените с решение указания по приложение на закона, и е присъдил разноски. С посоченото разпореждане на Минкова е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, но е отказано да й бъде зачетен осигурителен стаж за периодите 01. 06. 1998 г. – 10. 04. 2001 г. и 01. 09. 2002 г. – 05. 02. 2003 г. Съдът е приел, че този извод е направен в противоречие с приложимите материални норми и не съответства на наличните по преписката доказателства. Решението е правилно.

Установено е от фактическа страна, че във връзка с подаденото на 07. 12. 2018 г. от Л.М заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст е извършена преценка от пенсионния орган за наличие на условията за отпускане на тази пенсия. В тази връзка на Минкова е зачетен осигурителен стаж 37 години и 3 месеца, като признатият стаж обхваща периода от 02. 08. 1976 г. до 15. 03. 2018 г. Същият е зачетен като непрекъснат, с изключение на времето от 01. 06. 1998 г. до 10. 04. 2001 г. (2 години, 10 месеца и 10 дни) и от 01. 09. 2002 г. до 05. 02. 2003 г. (5 месеца и 5 дни). На Минкова считано от 07. 12. 2018 г. е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, като с разпореждане № 27/04. 04. 2019 г. пенсионният орган, на основание чл. 99, ал. 1, т. 2, б. „д“ КСО е изменил същата, определяйки размера й съобразно правилата на КСО. В това разпореждане е посочена единствено общата продължителност на зачетения осигурителен стаж на жалбоподателката – 37 години и 3 месеца като липсва посочване какъв точно стаж е зачетен по периоди. Тези данни са налични единствено в описа на осигурителния стаж.

По делото не се спори, че Минкова е майка на дете, родено на [дата на раждане], което страда от тежка умствена изостаналост, симптомна епилепсия и шизофренна психоза. Заболяването е установено и детето се води на учет към ДПБ – Русе от 1991 г. Във връзка с обстоятелството, че същото е инвалид и Минкова следва да се полага постоянна грижа, със заявлението си тя е представила три броя удостоверения от ЛКК при Психоневрологичен диспансер – Русе (от 1993 г., 1995 г. и 1999 г.)- за изплащане на семейни добавки за дете в двоен размер, както и шест експертни решения на ТЕЛК (от 2001 г., 2003 г., 2006 г., 2009 г., 2012 г. и 2015 г. – последното с пожизнен срок), с които на дъщеря й са определени над 90 % трайно намалена работоспособност (ТНР) и необходимост от чужда помощ. В хода на административното производство са представени още 10 броя удостоверения, издадени също от Психиатричен диспансер – Русе в периода от 1996 г. до 2001 г. за целите на получаване на различни социални придобивки, с които се удостоверява заболяването на детето на Минкова и необходимостта му от придружител. Отказът да се зачетат осигурителен стаж на Минкова за периодите 01. 06. 1998 г. – 10. 04. 2001 г. и 01. 09. 2002 г. – 05. 02. 2003 г. не е аргументиран от пенсионния орган. Мотиви за това са изложени от горестоящия орган след оспорване на разпореждането по административен ред. Директорът на ТП на НОИ-Русе се е позовал на разпоредбите на чл. 43 и чл. 43а от НПОС и чл. 95 от ППЗП отм. , посочвайки, че за тези периоди Минкова не разполага с решение на ТЕЛК (или ЛКК), удостоверяващо обстоятелството, че увреждането на детето налага постоянни грижи. Направил е извод, че липсвала необходимост от полагане на постоянни грижи за детето на Минкова за процесните периоди, тъй като това не било установено от посочените в относимите по време норми медицински органи.

С оглед на установеното от фактическа страна първоинстанционният съд е направил правилни изводи, че административният орган неправилно е тълкувал действащите към онзи момент правни норми и не е съобразил и други относими за случая законови правила, уреждащи в процесните периоди реда и начина за освидетелстване на лицата с увреждания и в частност на децата. За периода 01. 06. 1998 г. – 01. 01. 2000 г. приложение намират разпоредбите на Закон за пенсиите и Правилник за приложението му, а за периода 01. 01. 2000 г. – 10. 04. 2001 г. и 01. 09. 2002 г. до 05. 02. 2003 г. – нормите на КСО и Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС).

Съгласно чл. 95, ал. 1 от ППЗП отм. за трудов стаж от III категория се зачита времето след 1 януари 1996 г., през което родител или осиновител на дете инвалид е полагал постоянни грижи за него до навършване на 16-годишна възраст, поради което не е работил по трудово правоотношение и не е бил осигурен, като по силата на ал. 3 от същия член обстоятелството, че увреждането на детето налага постоянни грижи, се установява с решение на лекарска консултативна комисия (ЛКК) при детско отделение на съответната обединена районна болница или на специализирана болница, или на отделение по профила на заболяването. Цитираната норма действа до 31. 12. 1999 г. След тази дата е в сила чл. 43 от НПОС, който е с идентично съдържание като установяването на необходимостта от полагане на постоянни грижи за дете - инвалид е възложено на ТЕЛК. Създадена е и нормата на чл. 43а от НПОС, според която за осигурителен стаж се зачита и времето от 1 януари 2001 г., през което родител (осиновител) или съпруг (съпруга), както и времето от 15 август 2015 г., през което един от родителите на майката или бащата на лицето с увреждане са полагали грижи за лица с трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане над 90 на сто, които постоянно се нуждаят от чужда помощ. Осигурителен стаж се зачита, при условие че за това време лицата, полагали грижите, не са били осигурени или не са получавали пенсия, а след 1 януари 2018 г. – не са били осигурени и не са получавали лична пенсия. И в този случай необходимостта от постоянни грижи се установява с решение на ТЕЛК. За да бъде зачетен стаж на едно лице на това основание, то на първо място следва да е полагало грижи за дете инвалид (с трайно увреждане), за което медицински орган – ЛКК или ТЕЛК са определили, че има нужда от постоянни грижи.

До 2000 г. (до приемане на Наредба № 19/03. 10. 2000 г.) децата с увреждания е следвало да бъдат освидетелствани от ЛКК, като това е ставало за целите на определяне на размера на семейните добавки за деца. С приемане на разпоредбата на чл. 95 от ППЗП отм. – ДВ бр. 97/1996 г. е възприето, че и за целите на признаване на трудов стаж на полагащия грижи родител се изисква решение на ЛКК. Доколкото в правилника не се предвижда отделна нова процедура по освидетелстване на деца, то правилен е изводът на първоинстатнционният съд, че до 2000 г. това освидетелстване следва да е съобразено с Указа за насърчаване на раждаемостта. В настоящия случай детето на Минкова е освидетелствано при тези условия, за което са издадени удостоверения № 850/30. 09. 1993 г., № 816/14. 09. 1995 г. и № 601/29. 09. 1999 г., в които изрично е посочена диагнозата на детето, необходимостта от постоянно гледане и придружаване, както и датата на освидетелстването и неговия срок – две години от датата на освидетелстването. Правилно съдът е приел, че макар и озаглавени „удостоверение“, посочените документи по правната си същност и последици представляват решения на ЛКК, с които се установява обстоятелството, че увреждането на детето налага постоянни грижи по смисъла на чл. 95, ал. 1 и ал. 3 от ППЗП отм. , Действително представените удостоверения касаят периодите 30. 09. 1993 г. – 30. 09. 1995 г. ; 01. 10. 1995 г. – 01. 10. 1997 г. и 01. 10. 1999 г. – 01. 10. 2001 г. За периода от 01. 10. 1997 г. до 01. 10. 1999 г. липсва удостоверение, но обстоятелството, че детето е с увреждане, налагащо полагане на грижи и необходимост от придружител, се установяват от останалите приложени по преписката удостоверения, издадени от същото медицинско заведение, в които тези обстоятелства са изрично вписани. С оглед на изложеното се налага извод, че за периода от 01. 06. 1998 г. до 10. 04. 2001 г., когато е извършено освидетелстване на детето на Минкова по реда на Наредба № 19/03. 10. 2000 г. за експертиза на инвалидността на децата до 16 годишна възраст отм. , са налице валидни доказателства за релевантните обстоятелства по чл. 95, ал. 1 от ППЗП отм. и при наличие на декларация от страна на Минкова, че за същото време не е работила по трудово правоотношение и не е осигурявана, както и че детето не е настанено в детско или социално заведение, посочения период следва да бъде зачетен за осигурителен стаж.

По отношение на втория непризнат период - от 01. 09. 2002 г. до 05. 02. 2003 г. с приложеното по преписката експертно решение № 1781/20. 11. 2002 г. ТЕЛК е определила 90 % инвалидност, но без чужда помощ. Правилно първоинстанционният съд е приел, че този извод също не кореспондира на събраните в хода на делото доказателства. От експертно решение на РЕЛКК № 0032/10. 04. 2001 г. се установява, че на детето на Минкова е извършена оценка на инвалидността – 100% с необходимост от чужда помощ, като срока на инвалидността е определен едновременно до 01. 09. 2002 г. и до 16 годишна възраст (27. 09. 2002 г.). Впоследствие, от ТЕЛК е извършена частична експертиза с посоченото ЕР на ТЕЛК № 1781/20. 11. 2002 г., при която е дадена нова оценка на работоспособността – 90%. Решението не съдържа информация за повода, по който е извършена тази частична експертиза, като в мотивите му е посочено, че процентът е определен за тежка степен на умствена недостатъчност съгласно ч. 2, р.ІІ, т. 3.4 от НЕР (Наредба за експертиза на работоспособността – отм. ). Това сочи, че ТЕЛК се е произнесла частично единствено по отношение оценката на работоспособността, без да разглежда други обстоятелства, включително необходимостта от чужда помощ или срока на инвалидността. Противно на приетото от административния орган, в решението на ТЕЛК изрично е записано, че състоянието на освидетелстваното лице изисква непрекъснати грижи и контрол, т. е. потвърдена е нуждата от чужда помощ. С последващото решение на ТЕЛК № 0551/05. 02. 2003 г. изрично е посочена нуждата от чужда помощ за детето на Минкова, като също изрично е вписано, че по-късното освидетелстване на лицето не е по негова вина. Въз основа на това самият административен орган в решението си установява, че детето И.М „получава лична социална пенсия за инвалидност и добавка за чужда помощ за 100 % трайно намалена работоспособност, отпуснати от 27. 09. 2002 г. съгласно ЕР № 0551/05. 02. 2003 г., с което същата е освидетелствана от ТЕЛК – Обща – гр. Р. с дата на инвалидизиране 01. 10. 1991 г. и срок на инвалидността и на чуждата помощ – 01. 02. 2006 г.Очевидно е, че административният орган вече е признал, по повод пенсионното производство по отпускане на пенсия на детето, че за периода от 27. 09. 2002 г. до 05. 02. 2003 г. е налице валиден документ – ЕР на ТЕЛК, установяващ инвалидността и нуждата от чужда помощ, и е отпуснал съответната пенсия и добавка за чужда помощ. Към настоящия момент липсват каквито и да било обстоятелства, които да налагат административният орган да възприеме напълно противоположен извод по отношение на същите факти и същите доказателства. За периода от 01. 09. 2002 г. – 05. 02. 2003 г. също са налице необходимите доказателства, които в допълнение на липсата на осигуряване на Минкова за същия период обосновават зачитането на този период като осигурителен стаж по реда на чл. 43а от НПОС.

Стигайки до аналогични правни изводи, първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон. Изложените в обратната насока оплаквания са неоснователни. Оспореното решение на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно. Поради липса на касационни основания, същото следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора претенцията на ответника по касационната жалба за присъждането на разноски е основателна. Видно от представения договор за правна защита и съдействие, процесуалният представител на Л.М й е предоставил безплатна адвокатска помощ в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗЗД, поради което, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗЗД в полза на предоставилият правната помощ адвокат – В.В от АК-Русе следва да бъде присъдено възнаграждение в минималния размер по чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9. 07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения- 350, 00/триста и петдесет/ лева.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 50 от 01. 10. 2019г. по адм. дело № 428/2019 г. на Административен съд - Русе.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на адвокат В.В, ЕГН [ЕГН], личен № [номер], адрес на упражняване дейността гр. Р., ул.”Драма” № 15, сумата от 350, 00/триста и петдесет/лева – възнаграждение за безплатно предоставената на Л.М, ЕГН [ЕГН], [населено място], [адрес] правна помощ за касационната инстанция. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.