Образувано е по касационна жалба на „Х”АД СИД, с адрес за призоваване: гр. С., ул.Х. Б, №8А, ет. 1, ап. 4, представлявано от Б.К-постоянен синдик, срещу решение №283/19. 02. 2019 г., постановено по адм. д.№2887 по описа на Административен съд гр. В. 2018 г. С атакуваното решение е отхвърлена жалбата на дружеството срещу акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ №15/2018 от 31. 08. 2018 г. издаден от Директора на Басейнова дирекция Черноморски район/БД ЧР/, с който са му установени публични задължения в размер на 20 340. 60 лв. за 2015 г. и 2016 г., произтичащи от дължима такса по разрешително за водовземане №21610001 от 04. 10. 2010 г.

Касаторът твърди, че постановеното решение е неправилно и необосновано постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и противовес с целта на закона. Неправилно с АУПДВ са установени задължения след като дружеството е било в производство по несъстоятелност. Твърди се също така, че административния орган е следвало да предяви вземанията произтичащи от непогасени такси в рамките на посочените срокове в чл. 685 и чл. 688, ал. 1 от ТЗ.

Възразява се срещу извода на АС-Варна, че производството по несъстоятелност и сроковете по ТЗ са неотносими към законосъобразността на АУПДВ, тъй като с него само се установява вземането. Тези мотиви на решението са в пряко противоречие с приетото в решение № 13815 от 16. 12. 2015 г., по адм. д.№4088/2015 г. по описа на ВАС.

Въз основа на горното се иска атакуваното решение да бъде отменено заедно с всички законови последици от това.

Ответникът-Директорът на Басейнова дирекция „Черноморски район”- Варна, надлежно уведомен за оспорването не се представлява и не изразява становище.

Върховна административна прокуратура, чрез участвалия по делото прокурор намира подадената касационна жалба за процесуално недопустима, тъй като датата на която е получена в АС-Варна е 26. 03. 2019 г. В случай, че не се възприемат доводите за просрочие се поддържа становище за неоснователност на оспорването. Правилно е приел съдът, че спорът е правен и се състои в това, има ли възможност Директорът на БДЧР да установи публично задължение на дружеството, което е обявено в несъстоятелност след изтичане на сроковете по чл. 685 и чл. 688 от ТЗ. Споделят се и изводите му, че не се касае за събиране на публичното вземане, а само за неговото установяване, поради което за законосъобразността на АУПДВ е без значение въпроса относно това дали дружеството е в производство по несъстоятелност и от кога.

Върховен административен съд, състав на Осмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена от лице, което има интерес от оспорването, тъй като съдебният акт е неблагоприятен за него. Настоящият състав намира, че по делото са представени доказателства за подаването на касационната жалба в срок. Същата е постъпила в Административен съд гр. В. с вх.№571 от 26. 03. 2019 г. Върху нея е отбелязано, че е получена по пощата и е вписан номер на пратка 5300087130863. С протоколно определение от 02. 10. 2019 г. на касатора е указано да представи доказателства, за датата на която е подадена касационната жалба. В изпълнение на тези указания с молба от 16. 10. 2019 г. по делото е приложено копие на бележка за приемане на пратка от куриерска фирма Еконт. Приетата пратка е конкретно описана – касационна жалба по адм. д.№2887/2018 г., с адресат Административен съд гр. В.. Посоченият баркод на бележката е същият, който е вписан при получаването й на регистратурата на административния съд. Датата, на която е приета така описаната пратка от куриерската фирма е 25. 03. 2019 г. Въз основа на описаните доказателства се налага извод, че касационната жалба е подадена в последния ден от законоустановения срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на обжалване пред Административен съд гр. В. е АУПДВ №15/2018 от 31. 08. 2018 г. издаден от Директора на Б. Д. Ч район с център Варна, с който на „Хелт енд Уелнес” АД СИД е установено задължение за такса по разрешително за водовземане от минерални води №2161 0001/04. 10. 2010 г. Водовземането се осъществява посредством водовземно съоръжение – сондаж Р-6х от район „С. Б. , находище 100 от приложение №2, към чл. 14, т. 2 от ЗВ. Разрешеният обем на водовземане е 29 058 куб. м. годишно. Въз основа на този обем се определя и дължимата такса при цена 0. 35 лв. за куб. м.

С АУПДВ таксата за правото на водовземане е определена съгласно чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 3, т. 3 от Г. В „Изчисляване на таксата за водовземане” от Тарифа за таксите за ползване и за замърсяване приета с ПМС №177/24. 06. 2011 г. Размерът на задължението за период от 01. 01. 2015 г. до 31. 12. 2015 г. е 10 170. 35 лв. и за период 01. 01. 2016 г. до 31. 12. 2016 г. също в размер на 10 170. 35 лв. Общо установените задължения с АУПДВ са в размер на 20 340. 70 лв.

На дружеството е изпратено уведомление за започване на производство по издаване на АУПДВ.

Пред първоинстанционният съд не са навеждани твърдения свързани с количествата на ползваната вода по разрешението за водовземане. Не е бил спорен и въпросът относно начина на формиране на цената, както и размерът на установените задължения.

Спорът между пред АС-Варна е бил относно това дали Директорът на БДЧР има възможност да установи публично задължение на дружество, което е обявено в несъстоятелност, след изтичането на сроковете по чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 от ТЗ.

Решаващият състав е приел, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган, като са спазени изискванията за форма и срок, както и установените процесуални правила за издаването му. Съдът е осъществил и дължимата проверка относно правилното приложение на материалния закон.

За неоснователни са приети твърденията на жалбоподателя, че административния орган не може да проведе производство по установяване на публично задължение по ЗВ, а следва същото да бъде предявено пред съда по несъстоятелността по реда на ТЗ и то в определените срокове по чл. 685 и 688 от ТЗ. Съдът е изложил мотиви, че ДОПК като специален закон за установяването на публични задължения не предвижда прекратяване на производството по издаване на АУПДВ, отказ за издаване на АУПДВ или друга пречка пред установяване на публични задължения, които са в процедура по несъстоятелност. Разпоредбите от ТЗ, на които се позовава синдикът на дружеството са ирелевантни в производството по установяването на публичното задължение и биха били приложими в производството по събирането му.

С тези мотиви е обоснован извод, че в обжалвания АУПДВ е изчислен размера на таксата на база разрешеното за ползване водно количество и е спазен материалния закон. Спазени са и процесуалните правила за установяване на публичното вземане и не са налице основания жалбата срещу административния акт да бъде уважена. Решението е правилно.

Съдът е установил въз основа на надлежни доказателства фактите по делото и въз основа на тях е извел обосновани изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Правилно е формиран спорният между страните въпрос. В. се от касационната инстанция, тълкуването на относимите законови разпоредби. АС-Варна е формирал законосъобразни изводи за правилно определена такса за водовземане, в установения с административния акт размер.

Обосновано съдът е приел, че спорният момент е свързан с това дали може или не по отношение на юридическо лице обявено в несъстоятелност да бъде издаден АУПДВ или публичните задължения следва да се предявят по реда на ТЗ. Споделят се изводите на АС-Варна, че производството по несъстоятелност по ТЗ, не би могло да съставлява пречка за провеждането на административно производството за установяване на публично държавно вземане.

Откритото производство по несъстоятелност на юридическото лице, титуляр на разрешително за водовземане не отнема правомощието на компетентния орган-Директорът на БДЧР, да определи с нарочен акт, в специално производство наличието на дължими и неплатени от дружеството суми за съответния период. Фактът на несъстоятелността не дерогира възможността за установяване на задължения по реда на чл. 195б от ЗВ във връзка с чл. 166 от ДОПК. Компетентността на органите на БДЧР не може да бъде отречена поради обявена несъстоятелност на „Хелт енд Уелнес” АД СИД. Решението, с което е обявена несъстоятелността на дружеството не се явява пречка за образуване срещу него на административно производство от вида на процесното, а още по малко е основание за прекратяване на същото. Държавата не разполага с предвидена в закона възможност да установява в производство по несъстоятелност публични задължения по основание и размер. Редът по който това следва да се направи е този по чл. 166 от ДОПК, както е сторено в настоящият случай.

Правилно е прието от решаващият състав на първоинстнационния съд, че обявеното производство по несъстоятелност и сроковете по чл. 685 и чл. 688 от ТЗ, на които се позовава касатора са неотносими към административното производство въз основа на което е издаден процесния АУПДВ. В този смисъл е и преобладаващата практика на ВАС при разглеждането на аналогични спорове напр. решение №6205/08. 05. 2013 г., постановено по адм. д.№9486/2012 г.; решение №3707/01. 04. 2105 г., постановено по адм. д.№10047/2014 г. и решение №9415/10. 07. 2018 г. постановено по адм. д.№1964/2017 г. Решение №13815/16. 12. 2015 г., постановено по адм. д.№4088/2015 г., на което се позовава дружеството в касационната жалба е изолирано и изложените в него мотиви не се споделят от настоящият състав.

При отсъствието на поддържаните касационни основания решението на административния съд като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила.

Мотивиран така, състав на Върховен административен съд, Осмо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №283 от 19. 02. 2019 г., постановено по адм. д.№2887 по описа на Административен съд гр. В. за 2018 г. Решението е окончателно.