Производството е по реда на чл. 208 АПК, във връзка с чл. 185 и следващите от АПК.

Образувано е по касационна жалба на Общински съвет Русе, подадена чрез проц. представител юрк. И.И, против решение № 6/01 март 2018 г., постановено по адм. дело № 500/2017 г. по описа на Административен съд Русе В ЧАСТТА, с която са отменени чл. 54, ал. 8, чл. 66, ал. 2, т. 4 и § 5, т. 4 от ПЗР на Наредба № 1 за общинската собственост на Общински съвет Русе. С доводи за неправилност и незаконосъобразност се иска неговата отмяна в обжалванта част.

Писмени възражения по касационната жалба не са депозирани в законовия срок.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на решението в сила.

Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 ал. 1 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с протест на прокурор при Окръжна прокуратура Русе срещу Наредба № 1 за общинската собственост на Общински съвет Русе (Наредбата) само в частта й на текстовете на чл. 29, ал. 1, чл. 36, ал. 4, чл. 54, ал. 8, чл. 66, ал. 2, т. 4 и § 5, т. 4 от ПЗР на Наредбата. Съдът е отменил посочените разпоредби като незаконосъобразни. Решението е обжалвано само в частта на отмяна на разпоредбите на чл. 54, ал. 8, чл. 66, ал. 2, т. 4 и § 5, т. 4 от ПЗР на Наредбата, поради което в останалата част е влязло в сила. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.

За да постанови акта си, решаващият съд, след цялостна и задълбочена преценка на доказателствата по делото, и вземайки предвид доводите и възраженията на страните, както и релевантните за съда факти и обстоятелства, е достигнал до верни правни изводи. Частично обжалваният подзаконов нормативен акт е приет от компетентен за това орган – Общински съвет Русе предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗМСМА. По делото няма спор, че при приемането на Наредбата не са допуснати съществени процесуални нарушения.

Спорно е между страните дали разпоредбите на чл. 54, ал. 8, чл. 66, ал. 2, т. 4 и § 5, т. 4 от ПЗР на Наредбата противоречат на нормативен акт от по - висока степен.

Съгласно чл. 54, ал. 8 от Наредбата, до участие в търга не се допуска кандидат, който има непогасени парични задължения към общината. Липсата на задължения се удостоверява от съответните общински служби. Според чл. 66, ал. 2, т. 4 от Наредбата не се разглеждат документи, свързани с публично оповестения конкурс, които: са подадени от кандидат, който има непогасени парични задължения към общината. Липсата на задължения се удостоверява от съответните общински служби. Видно от съдържанието на § 5, т. 4 от ПЗР на Наредбата, не се допускат до участие в търгове или конкурси кандидати, в които съдружници са физически или юридически лица, участвали в търговски дружества или еднолични търговци, както и физически лица, с прекратени по тяхна вина договори с О. Р - за срок от 5 години от прекратяването на договора. Не се допускат до участие в търгове или конкурси кандидати, в които съдружници са физически или юридически лица, участвали в търговски дружества или еднолични търговци, както и физически лица, класирани на първо или второ място в предходни търгове или конкурси, които са отказали да сключат договор - за срок от 3 години от датата на предходния търг или конкурс. П. съдържанието на оспорените текстове, и трите разпоредби се отнасят до провеждане на публични търгове и публично оповестени конкурси за отдаване под наем и разпореждане с общинско имущество.

Съгласно чл. 7, ал. 2 ЗНА, наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по - висока степен. С разпоредбата на чл. 8 ЗНА е указано, че всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда, съобразно нормативните актове от по - висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение. Аналогични са разпоредбите на чл. 76, ал. 3 АПК и чл. 21, ал. 2, вр. с ал. 1 ЗМСМА. В случая незаконосъобразно е изискването за удостоверяването на липса на непогасени парични задължения към О. Р в чл. 54, ал. 8 и чл. 66, ал. 2, т. 4 от Наредбата. Както правилно е посочил административният съд, протестираните разпоредби в това им съдържание водят до нарушаване принципа на свободната стопанска дейност. Противно на твърдяното в касационната жалба, налице е нарушение на чл. 3, ал. 3 от ЗОАРАКСД (ЗАКОН ЗЗД ОГРАНИЧАВАНЕ НА АДМИНИСТРАТИВНОТО РЕГУЛИРАНЕ И АДМИНИ. К. В СТОПАНСКАТА ДЕЙНОСТ), който предвижда при административно регулиране и административен контрол върху стопанската дейност, административните органи и органите на местно самоуправление да не могат да ограничават лицата да извършват дадена стопанска дейност. С разглежданите в процесния случай норми е ограничен кръгът на лицата, които могат да заявят определени искания по процесната наредба, като е въведена административна пречка за граждани, които имат задължения към общината. Това само по себе си представлява ограничаване и въвеждане на тежести при административното регулиране и административния контрол. Протестираните текстове на Наредбата са в противоречие с чл. 76, ал. 3 АПК, съгласно който общинските съвети издават нормативни актове, с които уреждат съобразно нормативните актове от по– висока степен обществени отношения с местно значение. С оспорените норми е създадена уредба, неуредена в по– високия по степен нормативен акт. По тази начин общинският съвет е уредил начин на събиране на свои вземания от граждани към общината, който не е съответен на възприетия в ЗМДТ ред. Съгласно чл. 4 ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. Задълженията за местни данъци и такси, редът за установяването им и сроковете за изпълнението им, органите, които осъществяват контрол за това, както и последиците от тяхното неизпълнение, са установени и регламентирани от специалния закон– ЗМДТ. Въведеното допълнително изискване за удостоверяване на липса на непогасени парични задължения към О. Р ограничава правата на гражданите по ЗМДТ да платят своите задължения за местни данъци и такси на вноски в определените от закона срокове. Предвид това, недопустимо с подзаконов нормативен акт се създава възможност за осъществяване на контрол от страна на общината за изпълнение на тези задължения по друг ред и в друго производство, което няма нищо общо с производството по установяване и заплащане на местни данъци и такси. Освен това, лицата се задължават да изпълнят и другите си задължения към общината, дори и тези, които не са ликвидни по основание и размер. Налице е неправилно смесване на различни административни процедури, като в административното производство по процесната наредба се въвежда допълнително изискване, което е предмет на друго, отделно административно правоотношение.

Настоящата инстанция споделя и изводите на административния съд за незаконосъобразност на § 5, т. 4 от ПЗР от Наредбата, тъй като е налице противоречие и със свободата на установяване по чл. 49, § 2-ри от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) (ДФЕС). Въвеждането на допълнителни условия и ограничения, непредвидени в закон, противоречи на чл. 19, ал. 2 КРБ. Според разпоредбата законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя. Освен това чрез рестрикцията на § 5, т. 4 от ПЗР от Наредбата, изразяваща се в отстраняване от възможността за стопанска дейност на неизправни страни, на практика се достига до положението едно нарушение да предизвика повече от една неблагоприятни последици - договорна отговорност и изключване от тази дейност за определен срок.

Въвеждането на изисквания, които не се съдържат в нормативния акт от по-висока степен, е нарушение на чл. 15, ал. 1 ЗНА и задължава правораздавателните органи да приложат нормативния акт от по-високата степен, по арг. от чл. 15, ал. 3 ЗНА.З първостепенният съд правилно е приел, че е недопустимо за първи път с подзаконов акт да се уреждат отношения, които не са уредени от законова разпоредба, тъй като с това се стига до първично правно регулиране на обществени отношения с подзаконов акт от орган, който не притежава такова правомощие.

Не са налице отменителните основания на чл. 209 АПК, решението като валидно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба - без уважение.

Воден от изложените съображения и на осн. чл. 221 ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6/01 март 2018 г., постановено по адм. дело № 500/2017 г. по описа на Административен съд Русе в обжалваната част. РЕШЕНИЕТО е окончателно.