Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на А. Л. Я. - Ф. против решение № 8 от 22. 04. 2015 г. по адм. дело № 482 / 2014 г. на Административен съд - Русе, с което е отхвърлена жалбата й против решение № 279 от 04. 08. 2014 г. по преписка № 374/ 2013 г. на Комисията за защита от дискриминация (КЗД). Жалбоподателката поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон и със събраните доказателства. Моли да бъде отменено и да се постанови ново решение по същество, с което да се признае за установено, че критериите, заложени в Наредба Н-4/ 2007 г. за провеждане на конкурсите за директори на държавните културни институти, издадена от министъра на културата, създават предпоставки за непряка дискриминация. Претендира и направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции. С касационната жалба Ф. оспорва частично Наредба Н-4/ 2007 г. за провеждане на конкурсите за директори на държавните културни институти, издадена от министъра на културата поради несъответствие с целта на ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗД).
Ответникът - Комисия за защита от дискриминация оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила, като на комисията се присъди възнаграждение за осъщественото от юрисконсулт процесуално представителство.
Ответникът – Министерство на културата оспорва касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за недопустимост на касационната жалба в частта, в която се оспорва Наредба Н-4/ 2007 г. за провеждане на конкурсите за директори на държавните културни институти, издадена от министъра на културата. По същество представя съображения за неоснователност на касационната жалба в останалата част.
Като взе предвид изложеното в жалбата и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното:
В частта, в която се оспорва Наредба Н-4/ 2007 г. за провеждане на конкурсите за директори на държавните културни институти, издадена от министъра на културата, касационната жалба е недопустима. В случая с касационната жалба е съединено оспорване на подзаконов нормативен акт. Това обжалване въвежда предмет, който е извън обхвата на касационна проверка, очертан с нормата на чл. 208 от АПК, поради което не може да бъде разгледано в настоящото производство. Оспорването следва да бъде предявено самостоятелно по реда на чл. 185 и сл. от АПК. По тези съображения касационната жалба в частта, в която се оспорва Наредба Н-4/ 2007 г. за провеждане на конкурсите за директори на държавните културни институти, издадена от министъра на културата, следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото в тази част да бъде прекратено.
В частта, в която се оспорва решението на Административен съд – Русе касационната жалба е допустима. Същата е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:
Решението на Административен съд - Русе е поставено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства.
Правилно съдът приема, че оспореното решение № 279 от 04. 08. 2014 г. по преписка № 374/ 2013 г. на КЗД, с което е установено, че Министерство на културата, представлявано от министъра, не е осъществило дискриминация по смисъла на ЗЗД спрямо А. Л. Я. – Ф. по признак „лично положение“, „пол“ и „образование“ и жалбата на Ф. е оставена без уважение, е издадено от компетентен орган, в рамките на правомощията на комисията, изброени в чл. 47 ЗЗД. Спазени са и изискванията на чл. 66 от ЗЗД – решението е в писмена форма, съдържа установените в текста реквизити и е подписано от заседателния състав. Аргументирано и в съответствие с доказателствата по представената административна преписка е и заключението на първоинстанционния съд, че при постановяване на решението на комисията не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Производството пред административния орган е образувано по жалба на лице, което твърди, че е засегнато от дискриминационно отношение по признак „лично положение“, „образование“ и „пол“, а жалбата е разгледана от разширен състав на комисията съгласно чл. 48, ал. 3 от ЗЗД. Извършено е проучване и са събрани доказателства (чл. 55- 59 от ЗЗД), а решението е постановено след проведени открити заседания (чл. 61 от ЗЗД), на които с оглед релевантните доказателства преписката е изяснена от фактическа и правна страна. В този смисъл исканията в т. 2 и т. 3 от жалбата за изясняване на образователния ценз на трето лице, участник в конкурсната процедура, са без значение, тъй като са извън предмета на производството пред комисията, която следва да установи налице ли е разлика в третирането на участниците при провеждане на конкурса, а не обективността на оценяването и класирането на кандидатите. Ето защо непроизнасянето по тези искания в случая не представлява съществено нарушение на административната процедура и доводите на касационната жалбоподателка в обратния смисъл са неоснователни. Решението на административния орган е взето с мнозинство от членовете на заседателния състав съгласно чл. 64, ал. 1 от ЗЗД, след изясняване на релевантните факти.
Заключението на административния съд за съответствие на решението на КЗД с нормите, регламентиращи равенство в третирането и забрана за дискриминация, основана на някои от признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗД, е направено при правилно тълкуване и прилагане на закона и в съответствие с представените доказателства. Извършен е подробен анализ на понятието „непряка дискриминация“, визирана в чл. 4, ал. 3 от ЗЗД, в светлината на правото на Европейския съюз и практиката на Европейския съд по правата на човека. Разбирането на първоинстанционния съд за непряката дискриминация като ситуация, при която привидно неутрална разпоредба, критерий или практика могат да поставят лица от един пол, с определена сексуална ориентация, възраст, вяра, религиозни убеждения, етническа принадлежност и др. в по - неблагоприятно положение в сравнение с лица, които не са носители на тези признаци, освен ако тази разпоредба, критерий или практика имат като обективно основание законова цел и ако средствата за постигане на тази цел са уместни и необходими, се споделя изцяло от настоящата инстанция. Аргументацията на съда в този смисъл се основава на дефинициите на понятието в Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за прилагане принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите, в Директива 2002/73/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета за прилагането на принципа на равно третиране на мъжете и жените по отношение на достъпа на заетост, професионално обучение и повишаване, и условията на труд, Директива 2000/78/ЕО на Съвета за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите и в Директива 2002/73/ ЕО на Съвета относно прилагане на принципа на равното третиране на мъжете и жените по отношение на достъпа до стоки и услуги и предоставянето на стоки и услуги. В съдебния акт са изследвани обстойно всички признаци, включени в определението, дадено по-горе, които, ако са кумулативно установени, могат да обосноват извод за допуснато неравенство в третирането. На тази база правилно, в съответствие със смисъла на нормата на чл. 4, ал. 3 от ЗЗД и съобразно ангажираните доказателства съставът на административния съд приема, че спрямо жалбоподателката Ф. не е осъществена непряка дискриминация по признак „пол“, „образование“ и „лично положение“ при участието й в конкурса за заемане на длъжност „директор“ на Държавна опера- [населено място]. След анализ на правилата за провеждане на конкурса съдът достига до законосъобразния извод, че въведените изисквания не поставят част от кандидатите, респ. жалбоподателката, в по – неблагоприятно положение в сравнение с други участници в конкурсната процедура на основание някой от изброените признаци. Установено е, че критериите, по които е извършено оценяването са приложени спрямо отделните кандидати еднакво без отчитане на „пола“, „образованието“ (последното е взето предвид при допускане до конкурса) и „личното положение“ на всеки от тях. По този начин е приложен и критерият по т. 2 от оценъчната карта „Опит в управление на културата и работа по международни програми и проекти“, който отчита придобития от кандидата опит на позиции, изискващи управленски умения. Правилно е прието, че този фактор не съобразява единствено опита на участниците на ръководни длъжности, а отчита също и този, придобит при работа по международни програми и проекти, поради което не поставя по подразбиране в по - благоприятно положение кандидатите, които имат управленски опит. Отбелязано е също, че това не е единственият критерий, който формира оценката за качествата на всеки от участниците в конкурса. Правилно е прието, че дори посоченият критерий да осигурява предимство на кандидатите с управленски опит в сферата на културата, то в случая това е оправдано, тъй като насочено към постигане на законова цел – за директор на Държавна опера – [населено място] да бъде избран кандидатът, който е най - подготвен в професионално отношение и чиито качества и административни умения и практика позволяват да изпълнява ефективно тези ръководна позиция, а безспорно с оглед спецификата на длъжността опитът в управлението на културни институции е от значение. Следователно, както административният съд правилно приема, дори да е налице несъразмерно засягане на правата на жалбоподателката, каквото в случая не е установено, то това е оправдано от наличието на легитимна цел, която не може да бъде постигната с по - подходяща мярка. Ето защо доводите в касационната жалба, че не е установена законова цел, която да оправдава въведеният критерий, са неоснователни.
Възражението на жалбоподателката за нарушение на нормата на чл. 24, ал. 1 от ЗЗД също е неоснователно. Според цитирания текст работодателят е длъжен при наемане, когато това е необходимо за постигане целите на този закон, да насърчава да кандидатстват лица, принадлежащи към по-слабо представения пол или етнически групи, за извършване на определена работа или за заемане на определена длъжност. Задължението за насърчаване обаче не изключва конкуренцията с представители на другия пол и не означава автоматично за длъжността да бъде предпочетено лице, което принадлежи към по – слабо представения пол (дори, въпреки липсата на доказателства, да се приеме, че женският пол е по – слабо представен в ръководството в сферата на културата). В случая с оглед доказателствата това изискване е спазено, тъй като жалбоподателката е допусната до участие в конкурса и качествата й за длъжността са оценени по критерии, приложени еднакво към всички кандидати.
С оглед изложеното законосъобразен и обоснован от доказателствата е изводът на първоинстанционния съд, че с въвеждането на критерии за оценяване на кандидатите при провеждане на конкурсите за директори на държавните културни институти, Министерство на културата не осъществява спрямо жалбоподателката непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗД и постановеното от Комисията за защита от дискриминация решение с което жалбата на Ф. е оставена без разглеждане, кореспондира с нормативната уредба. Ето защо като отхвърля жалбата против административния акт, съставът на Административен съд – Русе постановява решение в съответствие със закона и събраните доказателства.
Поради всичко изложено Върховният административен съд, пето отделение, приема, че оспореното съдебно решение е валидно и допустимо и постановено в съответствие с материалния закон и събраните доказателства. Не са допуснати посочените в касационната жалба нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, които да обосноват извод за неговата отмяна, поради което решението следва да бъде оставено в сила.
С оглед изложеното, направеното искане и на основание чл. 8, ал. 3 от Наредба №1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения жалбоподателката следва да заплати на Комисията за защита от дискриминация сумата 500. 00 възнаграждение за юрисконсулт в касационното производство.
По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:
О. Б. Р. касационната жалба в частта, в която се оспорва частично Наредба Н-4/ 2007 г. за провеждане на конкурсите за директори на държавните културни институти, издадена от министъра на културата и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 8 от 22. 04. 2015 г. по адм. дело № 482 / 2014 г. на Административен съд - Русе.
ОСЪЖДА А. Л. Я. – Ф. от [населено място] да заплати на Комисия за защита от дискриминация, [населено място], [улица] сумата 500. 00 (петстотин) лева юрисконсултско възнаграждение.
В частта, в която производството по делото е прекратено, решението (с характер на определение) подлежи на обжалване с частна жалба пред петчленен състав на Върховния административен съд в 7-дневен срок от съобщаването му на страните. В останалата част решението е окончателно.