Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК, в редакцията на разпоредбите преди изменението, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01. 01. 2019 г.), във вр. с пар. 149, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закон за изменение и допълнение на АПК, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01. 01. 2019 г.
Образувано е по подадена касационна жалба от "Водоснабдяване и канализация - Сливен" ООД, с ЕИК 829053806, чрез упълномощения адвокат С.Р, срещу Решение № 122 от 12. 06. 2018 г., постановено по адм. д. № 381 по описа на Административен съд - Сливен (АС - Сливен) за 2017 г. в частта, с която е отхвърлено оспорването на "Водоснабдяване и канализация - Сливен" ООД срещу Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 86 от 27. 10. 2017 г., издаден от директора на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район" (БДИБР), в частите, с които на касационния жалбоподател са установени следните задължения: по Разрешително № 300609 от 23. 11. 2004 г., издадено от директора на БДИБР - такса за водовземане от подземни води за периода от 01. 01. 2010 г. до 31. 12. 2016 г. в размер главница 6088, 92 лв. и лихва за забава общо в размер на 2214, 26 лв.; по Разрешително № 300490 от 13. 08. 2004 г., издадено от директора на БДИБР - такса за водовземане от подземни води за периода от 01. 01. 2010 г. до 31. 12. 2016 г. в размер главница 620, 04 лв. и лихва за забава общо в размер на 274, 73 лв. и по Разрешително № 31510315 от 20. 09. 2011 г., издадено от директора на БДИБР - такса за водовземане от подземни води за периода от 01. 01. 2010 г. до 31. 12. 2016 г. в размер главница 6249, 26 лв. и лихва за забава общо в размер на 2134, 65 лв.
Решението в частта, с която спорният АУПДВ е отменен за задължението за лихва за забава в размер над 2214, 26 лв. до 2255, 07 лв., за такава в размер над 274, 73 до 279, 74 лв. и за лихва за забава в размер над 2134, 65 до 2173, 63 лв. не е обжалвано и не е предмет на касационна проверка.
В касационната жалба се поддържа становище за постановяване на обжалваното решение при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът неправилно тълкувал и приложил разпоредбите на чл. 194б (в приложимата редакция, в която се цитира разпоредбата и по - долу) и чл. 195б от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) (ЗВ), пар. 9 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на ЗВ, както и разпоредбите на чл. 183 и сл. от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК). Неправилно било прието от съда, че актът по чл. 194б, ал. 4 ЗВ е с „информативен характер и за улеснение на задълженото лице“. Според касационния жалбоподател, за да се определи размерът на таксите, следва да е установено в какъв обем е упражнено правото, което става след извършването на проверката по ал. 3, което не е съобразено от съда. Сочи, че към момента на издаване на АУПДВ няма приключена процедура по чл. 194б ЗВ, тъй като на касационния жалбоподател не са изпратени актове по ал. 4 или ал. 5 от посочената разпоредба. Излага подробни съображения, за които черпи аргументи от изменението на чл. 194б ЗВ, обн. ДВ, бр. 98/2018 г. Неправилно също така съдът е тълкувал закона във връзка с дефиниране на момента, от който се дължат лихви. В допълнение се излагат подробни съображения срещу приетата от съда неоснователност на жалба по отношение на установените такси за питейно – битови нужди за с. С., основани на тълкуването, което дава касационният жалбоподател относно приложното поле на пар. 9 ПЗР на ЗВ. В заключение излага становище, че държейки сметка за характера на пар. 9 ПЗР на ЗВ като преходна разпоредба, съгласно ЗВ такси по чл. 194 ЗВ се дължат само за водовземане, осъществено при условията на издадено разрешително, тоест при условията на учредено право на водовземане. В този смисъл оспорва възприетото от съда, че посочената разпоредба въвежда задължение за заплащане на такса за водовземане независимо от това дали е издадено или не разрешително, тоест независимо от това дали има право или не. На последно място сочи, че изводите на съда, основани на споразумителен протокол, за който касационният жалбоподател твърди, че е нищожен, във връзка с направеното възражение за давност за задълженията за 2010 г., също са неправилни. По подробно изложените в касационната жалба съображения иска отмяната на обжалваното съдебно решение и отмяната на обжалвания АУПДВ или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Претендира присъждането на сторените по делото разноски за двете съдебни инстанции. Представя списък на разноските и доказателства за извършването им.
В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се представлява.
Ответникът - директорът на БДИБР оспорва касационната жалба в представено по делото писмено становище. Представя такова и по хода на делото с идентично съдържание. В съдебното заседание пред настоящия съд не се явява и не се представлява.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
Производството пред първоинстанционния съд било образувано по жалба на "Водоснабдяване и канализация - Сливен" ООД срещу АУПДВ № 86 от 27. 10. 2017 г., издаден от директора на БДИБР, с който по отношение на това дружество са установени публични държавни вземания: по Разрешително № 300609 от 23. 11. 2004 г., издадено от директора на БДИБР за такса за водовземане от подземни води за периода от 01. 01. 2010 г. до 31. 12. 2016 г. в размер на главница 6088, 92 лв. и лихва за забава 2255, 07 лв.; по Разрешително № 300490 от 13. 08. 2004 г., издадено от директора на БДИБР за такса за водовземане от подземни води за периода от 01. 01. 2010 г. до 31. 12. 2016 г. в размер на главница 620, 04 лв. и лихва за забава 279, 74 лв. и по Разрешително № 31510315 от 20. 09. 2011 г., издадено от директора на БДИБР за такса за водовземане от подземни води за периода от 01. 01. 2010 г. до 31. 12. 2016 г. в размер на главница 6249, 26 лв. и лихва за забава 2173, 63 лв.
За да отхвърли жалбата срещу спорния АУПДВ с решението в частта, предмет на касационен контрол, първоинстанционният съд приел, че актът е издаден от компетентен орган (чл. 195б, ал. 1 ЗВ), в предвидената от закона писмена форма, със съдържание, което отговаря на чл. 59, ал. 2 АПК и при спазване на предвидената в закона процедура (чл. 195б, ал. 2 ЗВ). Като се мотивирал с извършените в хода на производството по издаване на АУПДВ процесуални действия – изготвяне на уведомително писмо за започване на административното производство по издаване на АУПДВ заедно с изпратените покани за доброволно изпълнение, съставени въз основа на констативни протоколи от проверка за изпълнение на задълженията, съдът отхвърлил доводите на настоящия касационен жалбоподател за издаване на спорния АУПДВ при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Наред с това, направил извод за неоснователност на твърденията му, че не се дължат посочените в акта задължения за такси. Съобразил, че размерите на установените като изразходени количества вода са констатирани въз основа на подадените от дружеството справки за конкретните периоди, а по делото не били представени други данни за ползваните води по процесните разрешителни, освен тези, установени от служителите на БДИБР в Констативните протоколи № СЛ 574 от 01. 10. 2017 г., № СЛ 572 от 29. 09. 2017 г. и № СЛ 573 от 01. 10. 2017 г., съставени въз основа на подадената информация. На основание тези декларирани количества са изчислени задълженията по години, като от дружеството не са представени данни за други стойности, в това число и на база норма за потребление. Посочените количества в справките и декларациите са идентични със стойностите, установени като задължения с оспорения АУПДВ и по делото няма спор, че таксите за процесните периоди от 01. 01. 2010 г. до 31. 12. 2016 г. не са заплатени от "Водоснабдяване и канализация - Сливен" ООД. Наред с това, съдът взел предвид, че приетите в оспорения акт стойности на таксите за този период се потвърждават от приетата по делото като неоспорена от страните комплексна съдебна експертиза като изчислените от вещите лица такси са идентични с размерите на таксите, определени в оспорения акт. В отговор на направените възражения съдът изложил съображения, че такса за водовземане се дължи не само, когато ползвателят има издадено разрешително, но и в случаите, когато използва води без основание. Позовал се на разпоредбата на пар. 9 от ПЗР на ЗВ. С тези аргументи приел, че за периода от 01. 01. 2010 г. до 19. 09. 2011 г., за който дружеството не е имало издадено разрешително за право на водовземане от подземни води в землището на с. С., община С., се дължи такса за използване на водите.
На следващо място съдът не възприел тезата на настоящия касационен жалбоподател, че задължението за заплащане на такса и съответно за изпадане в забава възниква от писменото уведомяване на титуляря на разрешителното от страна на директора на БДИБР за размера на дължимата такса, срока за заплащането й и сметката, по която таксата следва да бъде заплатена, съобразно чл. 194б, ал. 4 ЗВ. Мотивирал се, че законът определя съответен краен срок за заплащане на таксата за водовземане, а по предписанието на чл. 194, ал. 6 ЗВ размерът на таксите за водовземане, начинът и редът за тяхното изчисляване и заплащане се определя с тарифа на Министерския съвет. Доколкото използваното количество вода се измерва от титуляра на съответното разрешително, съдът приел, че за задълженото лице не съществува необходимост от определяне размера на таксата от директора на БДИБР. Уведомлението за това, според съда, би имало информативен характер, а не конститутивен за възникване на задължението за такса за водовземане, тъй като то, с оглед разпоредбата на чл. 194, ал. 1 от ЗВ, възниква при наличие на установените в закона материалноправни предпоставки. Размерът на дължимите такси за водовземане се определя според използваното и декларирано количество вода от водоползвателя. В заключение съдът посочил, че предвиденото в разпоредбата на чл. 194б, ал. 4 ЗВ задължение за директора на басейновата дирекция не е въздигнато от законодателя в юридически факт, който да е правопораждащ за тези задължения и който да ги прави ликвидни и изискуеми. Посоченото уведомление не е индивидуален административен акт за установяване размера на задълженията, а има информативен характер - за улеснение на задълженото лице. Затова, в случаите, когато задълженото лице не е получило съобщение по чл. 194б, ал. 4 ЗВ и не е заплатило в срок задълженията си за такса, директорът на съответната басейнова дирекция има правомощието да издаде акт по чл. 166 ДОПК, с който да установи наличието и размера на задълженията. Тези свои изводи съдът подкрепил и с аргументи, почерпени от разпоредбата на чл. 195б, ал. 2 ЗВ, в която не е посочено като основание за издаването на акта изпращане на уведомление по чл. 194б, ал. 4 ЗВ. Посочил, че в разглеждания случай разпоредбата на чл. 195б, ал. 2 ЗВ е спазена, като за съществуващите задължения са изпратени покани за доброволно изпълнение и са съставени констативни протоколи от извършения контрол за изпълнение на задълженията.
Във връзка с възражението за изтекла погасителна давност за задълженията за 2010 г. и за 2011 г., като взел предвид чл. 171, ал. 1 ДОПК, съдът приел, че давностният срок за задълженията за 2010 г. започва да тече от 01. 01. 2012 г. и изтича на 01. 01. 2017 г., а за задълженията за 2011 г. давностният срок започва да тече от 01. 01. 2013 г. и изтича на 01. 01. 2018 г. Позовал се на представения по делото двустранен Споразумителен протокол с Вх. № КД-05-1724 от 07. 06. 2012 г. по описа на БДИБР за разсрочване на задължението на “Водоснабдяване и канализация - Сливен“ ООД за такса за водоползване за периода 2010 г. – 2011 г. до 31. 12. 2013 г., за който приел, че по съществото си представлява разрешение за разсрочване на публични държавни вземания. В този смисъл и като съобразил разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 3 ДОПК, съдът направил извод, че давността за задълженията за 2010 г. е започнала да тече на 01. 01. 2012 г., спряла е да тече на 07. 06. 2012 г., когато е подписан протоколът, като е започнала да тече отново на 01. 01. 2014 г., когато е изтекъл срокът на разсрочването по него. По тези причини съдът приел, че давността за обсъжданите задължения би изтекла в средата на 2018 г. Относно давността за задълженията за 2011 г. съдът посочил, че е започнала да тече от 01. 01. 2013 г. и би изтекла на 01. 01. 2018 г., но изтичането на давността е прекъснато с издаването на оспорения АУПДВ (чл. 172, ал. 2 ДОПК). По предписанието на чл. 172, ал. 3 ДОПК съставянето и предявяването на спорния АУПДВ е прекъснало горепосочените давностни срокове, поради което е започнала да тече нова петгодишна давност. Съдът отчел също така, че не е изтекъл и 10-годишният давностен срок по чл. 171, ал. 2 ДОПК. По изложените съображения направил краен извод, че задълженията за 2010 г. и за 2011 г. не са погасени по давност.
Относно размера на определените в оспорения акт лихви за забава, съдът намерил жалбата за частично основателна. Съобразил изчислените от вещите лица лихви върху главните задължения, които са с различна – по-ниска стойност от определените в АУПДВ лихви. Кредитирал изцяло експертното заключение, като изготвено компетентно, безпристрастно и съобразено, както със сроковете за плащане на таксите, определени в съответните тарифи, така и с нормите на Постановление № 426 на МС от 18. 12. 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения. Взел предвид и казаното от вещите лица при изслушването им в съдебното заседание, че разликите в размера на лихвите са по причина, че административният орган е изчислил лихвата за 2010 г., считано от 01. 01. 2011 г., а вещото лице се е съобразило с тарифата и е изчислило лихвата, считано от 01. 02. 2011 г., както и поради това, че за всички години административният орган е изчислил лихвите на база 365 дни, а вещото лице е изчислило лихвите на база 360 дни, съобразно ПМС за определяне на законната лихва. По тези причини съдът отменил спорния АУПДВ частично относно лихвите, но решението в тези части не е предмет на касационна проверка. В останалите части съдът приел АУПДВ за законосъобразен, поради което отхвърлил жалбата.
Решението в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно.
Първоинстанционният съд правилно е издирил приложимия материален закон, събрал е относимите към спора писмени доказателства и е приел заключение на допуснатата съдебна експертиза. Съдът е обсъдил подробно възраженията на страните и въз основа на цялостно и подробно изяснена фактическа обстановка е направил съответстващи на нея изводи, които са верни и са обосновани на събраните по делото доказателства. Тези изводи са в съответствие с материалния закон и се споделят от настоящия състав.
Оплакванията на касационния жалбоподател за неправилно приложение на закона и необоснованост на съдебния акт, както и за постановяване на решението при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, са неоснователни. Обосновани и в съответствие със закона са изводите на съда за наличие на законовите предпоставки за възникване на вземане за такса за водовземане в установените с административния акт размери. Развитите в касационната жалба възражения са в по – голямата си част аналогични на тези, изложени пред първоинстанционния съд, на които е даден обстойно мотивиран отговор с обжалваното решение.
Съгласно чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б", във вр. с ал. 6 ЗВ за правото на използване на водите се дължат такси, като начинът и редът за тяхното изчисляване и заплащане се определя с тарифа на Министерския съвет. Неоснователни са възраженията срещу приетото от съда, че задължението за заплащане на такса за водовземане не възниква от писменото уведомяване на титуляра на разрешителното. Използваното количество вода се измерва и изчислява от титуляра, поради което правилно съдът е приел, че писменото уведомяване за дължимите такси има само информативен характер. Правилен е и изводът му, че размерът на таксите за водовземане се определя според използваното количество вода, а съгласно чл. 194а ЗВ отнетият обем се измерва от измервателни устройства, като при липса на такива или при повредата или несертифицирането им, таксата се изчислява на база максимално разрешено количество в разрешителното за водовземане. В тази връзка настоящият състав изцяло възприема съображенията на първоинстанционния съд, че задълженията за такси за водовземане възникват по силата на закона, като при неизпълнение на задължението за заплащане на процесните такси, директорът на съответната басейнова дирекция издава АУПДВ по реда на чл. 166 ДОПК.
На следващо място, първоинстанционният съд обосновано е приел, че размерите на дължимите такси са изчислени въз основа на изразходваното количество вода за всяко едно от разрешителните за водовземане, а също и въз основа на представените от дружеството справки за това количество. Правилно съдът е счел, че след като не са представени други данни от него, въз основа на които да се изчислят различни стойности на таксите, то правилно са възприети от съда установените в АУПДВ размери, съответстващи, както на законовите изисквания, така и на приложимите размери по тарифите. Оспорването на констативните протоколи е неуспешно проведено, доколкото се касае за официални документи и в този смисъл доказателствената тежест е възложена на дружеството, но не е изпълнена.
Неоснователно касационният жалбоподател възразява относно приложението на пар. 9 от ПЗР на ЗВ във връзка с част от задълженията по акта. Според посочената разпоредба, когато използването на водите се осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на такси, предвидени в този закон, считано от влизането в сила на тарифите, предвидени от този закон, независимо от етапа, на който се намира процедурата за издаване или преоформяне на разрешителното му. Правилно в тази връзка първоинстанционният съд е тълкувал разпоредбата като е приел, че задължението за заплащане на такси произтича от осъщественото водовземане, без значение, дали то има основание. Обратното тълкуване би поставило ползвателите на водни ресурси без разрешително в по-благоприятно положение от това на тези, които са спазили разрешителния режим, което очевидно не е целта на закона. На основание чл. 195б, ал. 1 ЗВ вземанията за незаплатените по реда на чл. 195а, ал. 1 ЗВ такси се определят с АУПДВ от директорите на басейнови дирекции, издаден по реда на чл. 166 ДОПК. Не са представени доказателства, че водите от горепосочените източници са използвани от друго лице, поради което обосновано е прието, че е налице основание за прилагане на пар. 9 от ПЗР на ЗВ.
Неоправдани са възраженията, направени в касационната жалба срещу изводите на съда по отношение релевираното възражение за изтекла погасителна давност за част от задълженията. Разпоредбата на чл. 172, ал. 1 ДОПК урежда случаите на спиране на давността, сред които е и хипотезата, в която изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането. При съобразяване на представения по делото споразумителен протокол правилно първоинстанционният съд е приел, че задълженията за 2010 г. и за 2011 г. не са погасени по давност - на основание чл. 171, ал. 1 и ал. 2 ДОПК като е съобразил спирането на давността на основание чл. 172, ал. 1, т. 3 ДОПК и прекъсването й с издаване на АУПДВ. Разсрочването на задълженията с протокола е в интерес на дружеството и удовлетворяващо неговото искане, поради което то не може да се позовава на неговата нищожност с цел да докаже погасяването на същите по давност.
Неоснователно се твърди и неправилност на решението по отношение на потвърдените задължения за лихви. Съдът е изложил подробни съображения по материалноправните предпоставки за издаване на оспорения акт, като правилно се е позовал на приетата по делото и неоспорена от страните съдебна експертиза. Предвиденото в чл. 194б, ал. 4 ЗВ задължение за директора на БДИБР за уведомяване не е определено в закона като правопораждащ юридически факт за ликвидност и изискуемост на таксите за водовземане. Срокът за плащане на таксите е нормативно определен. Той определя и момента на изпадане в забава, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
С оглед гореизложеното, при постановяване на решението в обжалваната част първоинстанционният съд не е допуснал сочените в касационната жалба нарушения, тъй като е приложил относимите към правния спор материалноправни разпоредби, спазил е съдопроизводствените правила и при правилно установена фактическа обстановка е изградил обосновани изводи, които настоящият състав не намира основание да ревизира. Доколкото не са налице релевираните отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, решението в обжалваната част като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.
Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 122 от 12. 06. 2018 г., постановено по адм. д. № 381 по описа на Административен съд - Сливен за 2017 г. в обжалваната част.
Решението не подлежи на обжалване.