Образувано е по касационна жалба на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) против решение № 5582/27. 09. 19г., постановено от Административния съд София-град по адм. д.№ 5984/19 година.

С обжалваното решение КЕВР е осъдена да заплати на Е.К сумата от 9765, 33 лева, представляваща обезщетение за цялото време, през което Е.К не е заемал държавна служба в резултат на отмяната от съда на заповед № 118/22. 07. 2014г., издадена от председателя на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, с която на Е.К е наложено дисциплинарно наказание уволнение и е прекратено служебното му правоотношение за заемната от него длъжност главен експерт в главна дирекция "Контрол и решаване на спорове" в Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, заедно със законната лихва, считано от 21 септември 2016г. до 21 ноември 2016г. и КЕВР е осъдена да заплати на ищеца разноски за съдебното производство в размер на 1000 лева.

В касационната жалба се твърди неправилност на решението. Наведените касационни основания са по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на решението. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът - Е.К оспорва жалбата по съображения в писмен отговор, постъпил по делото на 01. 11. 19 година. Иска се отхвърляне на касационната жалба с произтичащите от това последици. Претендира деловодни разноски.

Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от страна по делото, за която подлежащото на обжалване съдебно решение, е неблагоприятно. По основателността на касационната жалба, настоящият съдебен състав на касационната инстанция приема следното:

Производството пред АССГ по спора е второ по реда си, след отмяна от ВАС на първоначално постановеното по спора съдебно решение и връщане на делото на друг състав на съда за ново разглеждане.

При новото разглеждане на делото, АССГ е приел, че е сезиран с иск с пр. осн. чл. 104, ал. 1 ЗДСл. за заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконосъобразно уволнение, извършено със заповед от 22. 07. 14г., ведно със лихва за забава върху него за периода от 21. 09. 16г. до 21. 11. 16 година. Съдът е установил, че ищецът е бил незаконосъобразно уволнен от ответника, като заповедта за това е отменена с влязло в сила на 15. 03. 16 година съдебно решение. Установено е, че ищецът е възстановен на работа на 29. 03. 16г., както и че за периода от уволнението му до възстановяването му на работа не е заемал длъжност по служебно правоотношение и по трудов договор. При тези данни, съдът е преценил, че искът по чл. 104, ал. 1 ЗДСл е доказан по своето основание. По отношение на размера на иска, съдът е съобразил основната месечна заплата на ищеца, с която той е възстановен на работа през м. март 2016г., а именно 1600 лева, при което е изчислил размера на обезщетението, представляващо 6-месечни основни заплати, на сумата от 9600 лева, която е и присъдена със съдебното решение. В мотивите си, съдът е посочил, че от доказателствата по делото не се установявало ищецът през този период да е получавал обезщетение за безработица. Също така, съдът е посочил разпоредбата на чл. 54е, ал. 2 вр. с ал. 1 КСО, според която в 7-дневен срок от изплащане на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, осигурителят е длъжен да представи документи за това в ТП на НОИ, като изплатените парични обезщетения за безработица се възстановяват от лицата за периода на полученото обезщетение. Въз основа на тази разпоредба, съдът е стигнал до извода, че първо се изплаща обезщетението, след което възниквало основанието за връщане на обезщетението за безработица.

По отношение на иска за присъждане на обезщетение за забава, съдът го е преценил като основателен.

Съдът е преценил като неоснователно възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за защитата му по делото, присъждайки го като разноски в пълен размер.

Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно.

Административният съд, при определяне на периода, за който се претендира обезщетението е обвързан от указанията на Върховния административен съд, дадени с решение № 8060/29. 05. 2019г. по адм. д.№ 770/18 година, в което като такъв е посочен шестмесечният период с начална дата - тази на прекратяване на правоотношението. Тоест, макар и периодът, за който е присъдено обезщетението да не е нарочно индивидуализиран в обжалваното решение, той става ясен от отменителното решение на ВАС, с което делото е върнато на АССГ за ново разглеждане. Изчислен по начина, указан в решението на ВАС процесният период на обезщетението е от 23. 07. 14 г. до 23. 01. 15 година. Първоинстанционният съд правилно е определил размера на обезщетението. Съдът е приложил правилно материалния закон - чл. 104, ал. 1 ЗДСл като за определяне на размера на обезщетението е взел предвид размера на основанта заплата, с която ищецът е възстановен на работа през месец март 2016 година. Месец март 2016г. е и месецът, в който е влязло в сила решението на съда, с което уволнението на ищеца е отменено като незаконосъобразно.

Неоснователно е възражението на касатора, че съдът не бил взел предвид и не е обсъдил довода му, че през периода 15. 03. 2016г.-15. 09. 2016г. ищецът бил получил обезщетение за временна неработоспособност. Посоченият от КЕВР период, през който е получено обезщетението за временна неработоспособност е извън исковия период, поради което липсата на мотиви от първоинстанционния съд по този довод на КЕВР, не влияе на правилността на постановеното решение, тъй като наведеният довод е ирелевантен за спора.

Неоснователно е възражението на касатора, че лихвата за забава следва да се присъди от завеждането на исковата молба, а не от по-ранен момент. Първоинстанционният съд подробно се е обосновал относно първоначалния момент на периода, от който се присъжда лихвата за забава. По делото се намира молба от Кръстев до председателя на КЕВР ( лист 11 от делото пред СРС), входирана в комисията на 21. 09. 2016г., с която наред с друго, председателят на комисията е поканен за изплащане на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. В тази молба, макар и обезщетението да не е определено като размер, е било определяемо, тъй като Кръстев е посочил основната заплата въз основа на която иска да му се изплати обезщетението. При тези данни, първоинстанционният съд правилно е преценил, че именно от момента на поканата, ответникът е изпаднал в забава за заплащане на претендираното обезщетение.

Неоснователно е възражението на касатора за неправилно определен размер на разноските, които се следват на ищеца в първоинстанционното производство. Основателна е преценката на съда, че заплатеното от ищеца възнаграждение за адвокатска защита в размер на 1000 лева не е прекомерно, тъй като се доближава до минималния размер - 818, 25 лева, определен по реда на чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждение.

По тези съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, обжалваното решение като правилно следва да се потвърди.

Воден от горното и на посоченото правно основание, Върховният административен съд РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5582/27. 09. 19г., постановено от Административния съд София-град по адм. д.№ 5984/19 година. Решението е окончателно.