ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2253

гр. София, 07.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Д. С. Ч. касационно гражданско дело № 20258003101083 по описа за 2025 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), чрез М. Д. – главен инспектор при ТД – София на КОНПИ, срещу определение № 78 от 13.01.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3432/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Комисията срещу определение № 16948 от 24.10.2024 г., постановено по гр. д. № 9186/2022 г. по описа на Софийски градски съд, за оставянето без уважение на молба с правно основание чл. 248 ГПК, с вх. № 115279/07.12.2023 г. на КОНПИ, за изменение на постановеното по делото определение № 14019/21.11.2023 г., с което Комисията е осъдена да заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, сумата от 17 987,49 лева – държавна такса по делото.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следния въпрос: „Предвид че отговорността за държавна такса е изцяло обусловена от разрешаването на материалноправния спор, с който е сезиран съдът – с оглед отхвърлянето или уважаването на иска, то Комисията дължи ли държавна такса в хипотезите на чл. 232 и чл. 233 ГПК?“. Сочи се противоречие с приетото в определение № 5285 от 19.11.2024 г. по ч. гр. д. № 3651/2024 г. на IV г. о. на ВКС. Жалбоподателят поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение.

Ответникът по частната касационна жалба М. Л. Б. не е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че производството пред Софийски градски съд (СГС) е образувано по искова молба на КОНПИ срещу М. Л. Б. с предявени претенции с правно основание чл. 153, ал. 1 ЗПКОНПИ; че с определение № 9746/15.08.2023 г. производството е прекратено на основание чл. 232, ал. 1 ГПК поради оттегляне на исковете по молба на ищеца от 27.07.2023 г., а с определение № 14019/21.11.2023 г., на основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, вр. § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗОНПИ, Комисията е осъдена да заплати по сметка на СГС сумата от 17 987,49 лева – държавна такса; че с молба от 07.12.2023 г., на основание чл. 248 ГПК, КОНПИ е поискала изменение на определението от 21.11.2023 г. в частта за разноските, което искане е оставено без уважение с обжалваното определение.

При тези данни въззивният състав е посочил от правна страна, че схващането, че Комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по нейно искане за отнемане на незаконно придобито имущество, е било обосновано при действието на стария Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (отм., 19.11.2012 г.) с аргумента, че в този нормативен акт не са се съдържали специални разпоредби за държавните такси, като формираната при действието на този закон практика, понастоящем не е актуална. Изложил е съображения, че в следващия по време, а и в сега действащия закон, изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора – чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ. В тази връзка се е позовал на актуална съдебна практика на ВКС, според която Комисията дължи заплащане на държавна такса, както когато искът е отхвърлен, така и когато производството е прекратено. При тези съображения въззивният съд е приел, че ищецът е държавно учреждение, но спорното вземане, предявено в процеса за гражданска конфискация, е частноправно и то остава такова до отнемането на имуществото по силата на съдебното решение, което действа винаги занапред; че като страна в гражданския процес, Комисията е равнопоставена на насрещната страна в производството, вкл. и по отношение на отговорността за разноски; че привилегията на специалния закон, предоставена с разпоредбата на чл. 154, ал. 3 ЗПКОНПИ, се ограничава единствено до това, че държавната такса не се внася при завеждане на иска. Формирал е извод, че тъй като не се касае до публично държавно вземане и имоти и вещи – публична държавна собственост, то разпоредбата на чл. 84, т. 1 ГПК не изключва, а обосновава задължението за плащане на държавна такса. С оглед обстоятелството, че производството е образувано при действието на Закона за отнемане на незаконно придобито имущество (обн. ДВ бр.7/19.01.2018 г., изм. загл. ДВ бр.84/2023 г.), въззивната инстанция е преценила, че правилно първоинстанционният съд е приложил и съобразил изричната разпоредба на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Поставеният от жалбоподателя въпрос обобщено се свежда до уточнения от съда въпрос „дължи ли КОНПИ държавна такса при отхвърляне на предявен иск с правно основание чл. 153, ал. 1 или ал. 2 ЗОНПИ, респективно при прекратяване на производството на основание чл. 232 ГПК и чл. 233 ГПК?“. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което изпълнява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното определение са изцяло в съответствие с формираната постоянна практика на ВКС по поставения въпрос относно производствата по гражданска конфискация по ЗОПДНПИ (отм.) и ЗОНПИ, обективирана в определение № 1133 от 10.03.2025 г. по ч. гр. д. № 666/2025 г. на III г. о., определение № 282 от 23.01.2025 г. по ч. гр. д. № 4871/2024 г. на III г. о., определение № 4274 от 26.09.2024 г. по ч. гр. д. № 2782/2024 г. на III г. о., определение № 3785 от 29.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2480/2024 г. на III г. о., определение № 2226 от 08.05.2024 г. по ч. гр. д. № 1386/2024 г. на III г. о., определение № 6028 от 20.12.2024 г. по ч. гр. д. № 4863/2024 г. на III г. о., определение № 2366 от 03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на III г. о., определение № 2366 от 03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на III г. о., определение № 5306 от 20.11.2024 г. по ч. гр. д. № 4336/2024 г. на IV г. о., определение № 4501 от 09.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3739/2024 г. на IV г. о., определение № 2510 от 23.05.2024 г. по ч. гр. д. № 1814/2024 г. на IV г. о., определение № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV г. о. и др. Съгласно последната разрешението, че Комисията не дължи държавна такса в производства по гражданска конфискация е било обосновано в старата съдебна практика при действието на първия ЗОПДИППД (отм.) с отсъствието в този закон на специални разпоредби за държавните такси. С оглед горното разбиране е възприето становището, че Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса съгласно чл. 84, т. 1 ГПК. От друга страна, в следващия ЗОПДНПИ (отм., 23.01.2018 г.) и в сега действащия ЗОНПИ се съдържат изрични норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора, макар да не се събират първоначално при завеждане на делото – аргумент от нормите на чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. При действието на цитираните по – горе разпоредби от ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, съгласно наличието на изрична правна уредба, КОНПИ дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или когато производството е прекратено (какъвто е и настоящият случай, при който на основание чл. 232 ГПК производството по делото е прекратено поради оттегляне на исковете), тоест нормата на чл. 84, т. 1 ГПК не намира приложение. В цитираната по-горе актуална практика на ВКС е разяснено още, че Комисията е публично държавно учреждение, но вземането – предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, е частноправно. В производството по ЗОНПИ Комисията не брани интереси от по-висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира установени публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер. В обжалваното определение въззивният състав не се е отклонил от тези правни разрешения, а напротив, както се посочи, същите са изцяло съобразени. В обратния смисъл е приетото в приложеното от жалбоподателя определение № 5285 от 19.11.2024 г. по ч. гр. д. № 3651/2024 г. на IV г. о. на ВКС. Същото обаче се явява изолиран случай от така посочената по-горе постоянна практика на ВКС, която се споделя напълно от настоящия състав. Съобразно горното, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с уточнения въпрос.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Отделно от горното, жалбоподателят по същество е изложил доводи за неправилност на обжалваното определение, с което той не аргументира специфичното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 78 от 13.01.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3432/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________