РЕШЕНИЕ
№ 205
гр. София, 07.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Милена Панева
Членове:Надежда Трифонова
Пламен Дацов
при участието на секретаря Галина В. Иванова
в присъствието на прокурора М. Гр. Колев
като разгледа докладваното от П. Д. К. наказателно дело от общ характер № 20258002200205 по описа за 2025 година
Касационното производство е инициирано по жалба от подсъдимата С. И. А. чрез упълномощения й защитник адв.Г. Ч. от САК срещу Присъда от 27.01.2025 год. по ВНОХД №898/2024год. по описа на Софийски апелативен съд(САС), XI наказателен състав, с която е отменена Присъда №25/16.05.2024 год. по НОХД №636/2022год. по описа на Окръжен съд – гр.София(СОС).
Оплакванията в жалбата са за наличието на касационни основания визирани в чл.348, ал.1, т.1 и т.3 НПК. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт и признаване на подсъдимата за виновна или алтернативно за намаляване на наказанието в частта за лишаване от правоуправление.
В хода на съдебното производство пред ВКС, адв.Ч. от името на подзащитната си, поддържа касационната жалба и моли същата да бъде уважена. Счита, че следва да бъде приложена разпоредбата на чл.15 НК. По отношение на намаление на наказанието за правоуправление се моли да се вземе предвид, че подсъдимата е майка на две деца и превозното средство е необходимо, тъй като същите учат извън населеното място, където постоянно пребивават. Акцентира се и върху обстоятелството, че тя е с влошено здравословно състояние, а множеството нарушения по ЗДвП са извършени не от нея, а от съпруга й.
Представителят на ВКП предлага да бъде оставена без уважение касационната жалба, тъй като въззивната инстанция е обсъдила фактическите обстоятелства относими към предмета на доказване по делото. В случая, според държавното обвинение, може да се направим извод, че подсъдимата не е спазила правилата визирани в чл.20 ЗДвП.
Поведението на пешеходеца не е било такова, че тя да е била поставена пред невъзможност да избегне пътното транспортно произшествие(ПТП), ако се е съобразила да управлява моторното превозно средство(МПС) със скорост, която й дава възможност да спре в зоната на осветеност на късите светлини. С оглед на това, представителят на ВКП счита, че в дейността на контролирания съд не могат да се намерят причини и основания за изменение или отмяна на въззивната присъда, поради което предлага същата да бъде оставена в сила.
В лична защита подсъдимата А. твърди, че съжалява за случилото се и не е безотговорен шофьор, а в последната си дума поддържа казаното от защитника й и моли за отмяна на присъдата.
Върховният касационен съд на Р. Б. второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:
СОС, НО - IV състав с Присъда №25/16.05.2024 год. по НОХД №636/2022год. е признал подсъдимата С. И. А. за невиновна в извършено престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ вр. чл.342, ал.1 НК, като на основание чл.304 НПК я е оправдал.
С Присъда на XI състав на САС по ВНОХД №898/2024год. е отменен горецитираният съдебен акт, като подсъдимата е призната за виновна по повдигнатото й обвинение и е осъдена на 2 години „лишаване от свобода“ при 3 години изпитателен срок и 3 години лишаване от право да управлява МПС.
По отношение на наведените основания в касационната жалба: Твърди се, че САС е нарушил материалния закон, което представлявало касационно основание визирано в чл.348, ал.1, т.1 НПК. В тази връзка се навеждат доводи, че съдът не е коментирал обстоятелството свързано с това, че подсъдимата не е превключила на дълги светлини, тъй като се е разминала с друг насрещно движещ се автомобил .Сочи се, че действията на пострадалия не могат да се характеризират като „предвидимо препятствие“, тъй като е попаднал в опасната зона на спиране, което правило ударът непредотвратим, което от своя страна характеризира деянието като случайно по смисъла на чл.15 НК.
Основното твърдения на касатора е за наличието на чл.15 НК, като в хода на делото по същество пред ВКС се отбелязва и това, че по-скоро пострадалият не е починалото лице, а самата подсъдима поради обстоятелството, че Л. С. се е движил с тъмни дрехи по неосветен път и с наличие на алкохол в кръвта от 2, 91 %. Настоящият състав не може да се съгласи с едно такова твърдение.
От една страна и с оглед основното възражение за наличието на случайно деяние следва да се вземе предвид следното, тъй като касаторът развива доводи, които влизат в разрез не само със съдебната практика, но и с теорията свързана с чл.15 НК: В съдебната си практика ВКС тълкува тази разпоредба в смисъл, че за да се квалифицира едно деяние като случайно, е необходимо да са налице две предпоставки, които са алтернативно дадени. На първо място – деецът да не е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Последното означава, че не е имало задължение за лицето да предвиди, че неговото действие или бездействие може да доведе до съответния вредоносен резултат. Втората предпоставка е деецът да не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Това означава, че дори и при полагане на дължимата грижа и внимание, лицето обективно не е имало възможност да узнае или да предположи, че ще настъпят тези последици. В контекста на горното е необходимо да се отбележи, че константната съдебна практика акцентира върху обективния критерий при преценката за непредвидимост на общественоопасните последици. Не е достатъчно деецът субективно да не е предвиждал последиците, а трябва обективно, при конкретните обстоятелства, да е било невъзможно или крайно малко вероятно те да настъпят. Именно поради тази причина не следва да се смесват случайното деяние и небрежността, тъй като при небрежността деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди общественоопасните последици, но не го е направил поради немарливост или небрежност. При случайното деяние липсва тази възможност.
Отново в практиката си ВКС изрично отбелязва в множество свои решения, че за да се квалифицира едно ПТП като случайно деяние, трябва да е налице непредвидимо и непредотвратимо събитие, което не е резултат от виновно поведение на водача. Например, внезапно и неочаквано появяване на пешеходец на неосветено място, при спазване на всички правила за движение от страна на водача, може да бъде квалифицирано като случайно деяние.
В контекста на вече отбелязаното и във връзка с процесния случай е необходимо да се отбележи, че подсъдимата е следвало да предвиди, че движейки се в тъмната част на денонощието на неосветен път е следвало да съобрази скоростта си по начин, с който да може да реагира като предотврати евентуалното препятствие. Правилно САС е акцентирал върху това, че управлявайки с къси светлини, подсъдимата не е съобразила конкретните условия. Твърдението на касатора, че се е разминала с друг движещ се автомобил и за това не е включила дълги светлини е обстоятелство, което не се подкрепя от нито едно друго пряко или косвено доказателство по делото. От комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза вещите лица М., П. и Х. изрично са отбелязали, че подсъдимата е имала възможност да забележи пешеходеца на пътното платно за движение на 55 метра и технически съобразената скорост с атмосферните и другите конкретни условия на видимост към пешеходец с тъмни дрехи при шофиране на къси светлини е била 59 км/час. Трябва да се допълни и още нещо, че в случая няма внезапно появяване на пострадалия, за да се коментира чл.15 НК. Последният се е движил по пътното платно бутайки пазарска количка по самия асфалт, а не по банкета, което прави неговата видимост при спазване на отбелязаните правила напълно възможна. Основателно САС засяга обстоятелството, че практиката на ВКС е недвусмислена за това, че съгласно разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП водачът е длъжен да избира скоростта според съответните фактори, които усложняват пътната обстановка, за да може да спре както е и в случая. Не може да се приеме наличието на случайно деяние когато водачът не е изпълнил горепосоченото свое задължение и поради несъобразена скорост сам се е поставил в невъзможност да предотврати общественоопасните последици.
Другото възражение е, че пострадалият не е бил „предвидимо препятствие“. Следва да се има предвид, че отново според съдебната практика „предвидимо препятствие“ е всяко обстоятелство или обект на пътя или в близост до него, което разумният и внимателен водач е могъл и е бил длъжен да предвиди при конкретните условия на движение, като предприеме адекватни мерки за избягване на ПТП. Дали дадено препятствие е предвидимо се съобразява с обективната възможност за предвиждане от водача, като се преценява дали при съществуващите пътни, атмосферни и други условия е било възможно водачът да забележи и осъзнае наличието на препятствие. На следващо място трябва да се изследва, дали деецът е проявил необходимата степен на грижа и внимание, които се очакват от един средностатистически добър водач. Не е без значение и времето на реакция, тъй като се взема предвид, дали е имало достатъчно време и дистанция за водача да реагира адекватно, след като е възприел или е бил длъжен да възприеме препятствието. Важно обстоятелство е и характерът на препятствието примерно лица на пешеходна пътека или внезапно спиране на движещ се отпред автомобил, които често се квалифицират като предвидими. Не на последно място, спазването на правилата за движение, скоростните режими и други изисквания на закона е друг важен фактор при оценката за предвидимост. В обобщение, от една страна, предвидимо препятствие е това, което е свързано със задължението на един внимателен водач, който следва да съобрази всички условия на движение, за да може да предвиди и да избегне произшествието, което е и негово задължение. От друга страна, препятствието става непредвидимо, тогава когато дори и при полагане на дължимата грижа и внимание, водачът обективно не е могъл да предвиди или да реагира своевременно.
В конкретния случай, по делото липсват доказателства, както вече бе споменато, че пострадалият внезапно е излязъл на пътното платно или е пресичал. Както правилно сочи САС придвижването по платното, макар и в разрез с правилата за движение по пътищата, не може да се приравни на внезапно изскачане или пресичане. Тук по никакъв начин не може да се говори за изненада свързана с внезапност, която да не е дала възможност на подсъдимата да реагира своевременно. Единствената причина за ПТП е, че подс.А. се е движила с несъобразена скорост и по този начин сама се е поставила в невъзможност да реагира на препятствието. Всичко изложено напълно опровергава твърдението на защитника дадено в хода по същество пред ВКС, че основаната причина за ПТП било непровереното поведение на пострадалия, което превръщало подсъдимата в жертва, а не извършител. Едно такова заключение противоречи не само на доказателствата по делото, но и влиза в явно противоречие с обстоятелството, че всеки един водач е длъжен да съобразява скоростта си с всички условия на пътя. Явното съпричиняване действително е налице, но това по никакъв начин не оправдава и нарушението на чл.20, ал.2 ЗДвП от страна на С. А.. С оглед на всичко изложено не може да се приеме възражението на касатора за нарушение на материалния закон.
По отношение на възражението за явна несправедливост на наказанието в частта за лишаване от право на управление на МПС.
Принципното приложение свързано с явната несправедливост на лишаване от право за управление на МПС и подкрепено от съдебната практика е, че същото трябва да не съответства на степента на обществена опасност на деянието, което включва характера и тежестта на извършеното нарушение на правилата за движение, настъпилите вреди, ако има такива, както и всички други релевантни обстоятелства, свързани със самото деяние. В този смисъл, степента на обществена опасност на дееца се съобразява като съдът следва да вземе предвид предходни нарушения на правилата за движение, криминалното минало, ако има връзка с безопасността на движението, както и други лични качества на дееца. По отношение на подбудите за извършване на деянието се съобразяват мотивите, които са подтикнали лицето да извърши нарушението както и другите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Именно поради тази причина съдът е длъжен да прецени всички обстоятелства, които могат да намалят или увеличат тежестта на вината и съответното наказание. В контекста на вече отбелязаното, всичко това следва да се съобрази с оглед целите на наказанието визирани в чл.36 НК, тъй като същото следва да способства за превъзпитанието на дееца и за предотвратяването на нови престъпления както от него, така и от други лица
В конкретния случай не е налице хипотезата за налагане на М.ално наказание при леко нарушение и липса на предходни нарушения. Напротив, макар и да съществува сериозно съпричиняване, въпросното ПТП е приключило със смъртта на пострадалото лице и в този смисъл корелацията между престъплението и наложеното наказание не може да се определи като прекомерна и несъответстваща с обществената опасност на деянието. Що се отнася до твърденията, че осъществените множество нарушения от подсъдимата фактически са извършени от нейния съпруг, същите представляват по-скоро защитна позиция, които не са подкрепени с други доказателства по делото и в този смисъл се явяват голословни. От друга страна, следва и да се подчертае, че в такива случаи има предвиден ред за възражение по реда на 187а, ал.4 и чл.188, ал.1 ЗДвП, където законът е дал възможност при подобни хипотези да бъде използван.
На следващо място, съдът не е пренебрегнал съществени смекчаващи обстоятелства установени за подсъдимата, които значително биха намалили обществената опасност на деянието и дееца. Взел е предвид положителните данни за личността й, чистото съдебно минало, трудовата и семейната обвързаност, както и това, че е майка на две деца. Съдът е съобразил и приноса на пострадалия Станков за настъпването на противоправния резултат.
Не може да се приеме и възражението, че с наложеното наказание от 3 години лишаване от правоуправление не биха се постигнали целите предвидени в чл.36 НК, тъй като не е съобразено с личните и семейни проблеми на подсъдимата.
Видно от множеството нарушения на правилата по ЗДвП, С. А. дванадесет пъти е управлявала МПС със скорост над разрешената, извън другите констатирани нарушения. Последното е доказателство установяващо, че същата е лице, което пренебрегва правилата за движение по пътищата, като по този начин става реална опасност за участниците в него. Именно поради тази причина и поради факта, че извън нарушенията по ЗДвП подсъдимата е с добри характеристични данни и смекчаващи отговорността обстоятелства, правилно е дало възможност на апелативната инстанция да завиши наказанието лишаване от правоуправление, а не „лишаване от свобода“, за да се въздейства превъзпитателно на дееца. Освен това не може да се приеме, че подсъдимата е с тежки лични и семейни проблеми, които да са основание за намаляване на въпросното наказание. Това, че същата следва да се грижи за двете си деца е отчетено, а фактът, че те трябва да бъдат транспортирани извън населеното място, където е тяхното местоживеене не е от такъв характер, за да станат причина за смекчаване на наказанието. Подсъдимата е семейна и има други членове на нейното семейство, които могат да помогнат за това. По отношение на здравословното й състояние и представените медицински документи за разстройство в адаптацията и употребата на Ксанакс и Флуанксол може да се заключи, че С. А. е предприела съответното лечение, което е допълнително доказателство за това, че лишаването от правоуправление ще доведе до реалната възможност за стабилизиране на въпросното състояние на подсъдимата без същата да представлява опасност за участниците в движението. В заключение следва да се има предвид и това, че не всяко несъгласие с наложеното наказание означава, че е налице явна несправедливост. За да се констатира наличието на касационното основание визирано в чл.348, ал.1, т.3 НПК трябва да съществува очевидно и значително несъответствие между тежестта на нарушението и наложеното наказание, което в случая не се наблюдава.
Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Присъда от 27.01.2025 година по ВНОХД №898/2024 година по описа на Софийски апелативен съд, XI наказателен състав.
Решението е окончателно.