Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 177 от 31. 05. 2016 г., постановено по адм. дело № 91 по описа за 2016 г. на Административен съд – В. Т.

В касационната жалба на [фирма], подадена чрез адвокат Й. Й., се оспорва решението в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството като неоснователна. Твърди се, че в тази част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се изводът на съда, че експлоатираният от дружеството обект „А.“ попада в обслужващата зона на път 1-4, както и че е налице специално ползване на пътищата по смисъла на §1, т. 8 от ДР на ЗП. Моли да се отмени решението в обжалваната му част и претендира разноски по делото.

С касационната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, Областно пътно управление – В. Т, се оспорва решението в частта, с която е отменен АУПДВ № 1/20. 01. 2016 г., издаден от директора на ОПУ - В. Търново. В тази част счита решението за неправилно и моли да бъде отменено.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че разгледана по същество, касационната жалба на [фирма] е неоснователна, а жалбата на АПИ е основателна. Установено е, че дружеството е придобило собствеността върху обекта с представения по делото нотариален акт от 21. 09. 2012 г. и този обект попада в 50-метровата зона от обхвата на републиканския път. С разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски обект № РСПП-75/07. 04. 2015 г. чрез придобития обект „А.“ му е осигурен достъп до указания участък и той дължи такса по чл. 22, ал. 1, т. 16 от Тарифа за таксите, определена по реда на чл. 18, ал. 3 ЗП. Съгласно чл. 12, ал. 1 от Наредба за специално ползване, таксата се дължи от новия собственик от датата на придобиването на търговския обект. Придобиването на обекта е станало преди изменение на посочената разпоредба и задължението за заплащане на таксата е изключително на дружеството. Съдебният акт е издаден в нарушение на материалния закон и следва да бъде отменен.

Върховният административен съд, трето отделение намира, че касационните жалби са подадени от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и са процесуално допустими.

Административен съд - В. Т е сезиран с жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление: гр. В. Т. [], чрез адвокат Й. Ц. Й., против акт за установяване на публично държавно вземане с № 1/20. 01. 2016 г., издаден от Директора на Областно управление В. Търново, с което на жалбоподателя въз основа на издадено разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на основание чл. 22, ал. 4 от Тарифа на АПИ във вр. с чл. 18, ал. 3 от ЗП е определена дължима такса в размер на 3452, 61 лева, главница, законна лихва от 452, 50 лева, както и оставащата законна лихва до окончателното изплащане на вземането.

С обжалваното решение съдът е отменил по жалба на [фирма] акт за установяване на публично държавно вземане с № 1/20. 01. 2016 г. в частта, с която е определена дължима такса за сумата в размер на 2028, 70 лева и съответната лихва, като незаконосъобразен. Отхвърлил е жалбата като неоснователна в останалата част и е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура да заплати на [фирма] разноски в производството, в размер на 500 лева.

Приел е, че при издаване на оспорения акт не е допуснато нарушение на процесуалните норми. Въз основа на заключението на СТЕ и писмените доказателства по делото, съдът прави извод, че обектът, който експлоатира жалбоподателят, е разположен в обхвата на пътя, който път е част от републиканската пътна мрежа, по-конкретно в обслужващата зона на републикански първокласен път извън границата на урбанизираната територия на гр. В. Търново. Поради това за експлоатацията на търговския крайпътен обект се дължат такси по тарифа за таксите, които се събират от Агенция "Пътна инфраструктура". Съгласно чл. 12, ал. 1 от НСПП, таксата е дължима от датата на издаване на разрешението за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект и пътни връзки към него.

Съдът посочва, че при действието на чл. 12, ал. 1 от Наредба за специално ползване на пътищата, юридическият факт, пораждащ задължението за плащане на такса е издаването на разрешение за специално ползване, като начален момент на задължението е датата на разрешението за специално ползване. Според съда, оспорваният акт се явява материално незаконосъобразен за дължимите такси преди издаване на разрешението за специално ползване.

Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Наредбата, урежда солидарната отговорност с предишния собственик на недвижимия имот, като в този случай АУПДВ изрично следва да се посочи вида солидарна отговорност. След като посоченото задължение възниква от момента на издаване на разрешението за ползване, към момента на постановяване на оспорвания акт, публичното задължение за такса е за периода от 07. 04. 2015 г. до 15. 09. 2015 г. Поради това размерът на задължението, определено от съда, е 500 лева за първото тримесечие на 2015 г., 500 лева за второто тримесечие на 2015 г. и 423, 91 лева за последното тримесечие, и в тази част АУПДВ е бил потвърден.

Решението на административния съд е неправилно в частта, с която по жалба на „К.“ е отменен АУПДВ № 1/20. 01. 2016 г., издаден от Директора на Областно управление В. Търново, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В останалата му част решението е правилно, като съобразено с приложимия закон и доказателствата по делото.

От фактическа страна по делото е установено, че за недвижим имот, намиращ се в местност „М. мостчета“, представляващ поземлен имот № 077026 в землището на гр. В. Търново, намиращ се в обсега на първокласен път І-ІV София-Севлиево-В. Търново км 123+700 има издадено разрешение за специално ползване № 187/16. 03. 2009 г. от Национална агенция Пътна инфраструктура, с адресат [фирма]. От [фирма] е подадена молба вх. № 530092/13. 10. 2014 г., към която е приложен документ за собственост, с искане за промяна в горепосоченото разрешение, като основанието за това е промяна в титуляра на правото на собственост. Впоследствие с допълнително искане № 53-00-51 от 11. 02. 2015 г. е поискано издаване на разрешение за специално ползване на пътищата за крайпътен обект „А.“, част от търговски крайпътен обект на [фирма]. От Областно управление - В. Т е съставен констативен протокол № 5/18. 02. 2015 г. във връзка с посоченото искане, като е посочено, че в ПИ № 077026 се намират обекти: „А.“; „Бояджийско помещение“, „Автомивка“ и „Тенекеджийско помещение“.

На 29. 07. 2015 г. е направено от страна на жалбоподателя искане за прекратяване на административното производство по издаване на индивидуален административен акт – разрешение за специално ползване. С писмо изх. № 53-00-273/22. 05. 2015 г. жалбоподателят е уведомен за издаденото разрешение за специално ползване № РС-ПП-75/07. 04. 2015 г. С платежно нареждане от 17. 07. 2015 г. е погасена част от дължимата държавна такса за периода от 2012 г. до 2013 г. включително, в размер на 3979, 13 лева, а с писмо от същата дата е предложен погасителен план за разсрочено плащане, одобрен от А. П инфраструктура с писмо № 93-01-6734/17. 07. 2015 г. Съгласно изготвена справка към датата на издаване на обжалвания в настоящото производство административен акт жалбоподателят има задължение от 3452, 61 лева, и законна лихва от 452, 50 лева за 2013 г., 2014 г. и 2015 г. Със заповед № РД-22-678/15. 09. 2015 г. е отнето разрешение за ползване № РСПП-75/07. 04. 2015 г.

Обосновано съдът е приел, че процесният Търговски крайпътен обект – „А.“, находящ се в ПИ № 077026 в землището на [населено място], общ. В. Търново, е разположен в обслужващата зона на републикански път 1-4, поради което за него следва да бъде издадено разрешението за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект по чл. 11 от Наредба за специално ползване на пътищата /Наредбата/. В този смисъл е категорично заключението на назначената по делото техническа експертиза, както и представените писмени доказателства, от които е видно, че самото дружество-жалбоподател е провело процедурата по издаване на такова разрешително с явното съзнание за местоположението и предназначението на имота, който ползва.

Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Наредбата, таксата за специално ползване на пътя чрез експлоатация на новоизграден търговски крайпътен обект и пътни връзки към него, е дължима от датата на издаване на разрешението за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект и пътни връзки към него. При промяна на правото на собственост върху вече изграден търговски крайпътен обект и пътни връзки към него таксата за специално ползване чрез експлоатация се дължи от новия собственик от датата на придобиването му, като за задълженията преди тази дата отговорността е солидарна на стария и новия собственик. Без да е изрично посочено, от АУПДВ става ясно, че от [фирма] се претендират такси за ползвания обект за 2013, 2014 и 2015 г. Безспорно е установено, че на дружеството е издадено Разрешение за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект № РСПП-75/07. 04. 2015 г. за експлоатацията на ТКО „А.“. С оглед на това при правилно приложение на материалния закон, административният съд е приел, че за 2015 г. таксата по чл. 12, ал. 1 от Наредбата е дължима от дружеството и в тази част АУПДВ е законосъобразен.

Съдът не е преценил правилно събраните по делото противоречиви доказателства, както за собствеността, така и за ползването на обекта „А.“ за 2013 и 2014 г. Становището на административния орган е, че промяната на собствеността на този обект, видна от нотариален акт № 1630, д. № 464/2012 г. в полза на [фирма], е довела до задължението на дружеството да плати таксата за 2013 г. и за 2014 г., което е в съответствие с изменената разпоредба на чл. 12, ал. 1 от Наредбата, считано от 04. 01. 2013 г. Но по делото са налице противоречиви доказателства за собствеността на процесния „А.“, находящ се в ПИ № 077026, в землището на [населено място], общ. В. Търново.

В посочения нотариален акт № 1630/2012 г. е записано, че в придобития от [фирма] недвижим имот е изграден автосервиз. Посочено е само, че такъв е бил изграден в имота. От друга страна, в искане № 53-00-51 от 11. 02. 2015 г. дружеството е поискало издаване на разрешение за специално ползване на пътищата за крайпътен обект „А.“, като част от търговски крайпътен обект на [фирма]. П. Р за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект № 187/16. 03. 2009 г., издадено от Национална агенция Пътна инфраструктура, е с адресат [фирма] за същия обект.

Тези противоречиви доказателства не са били проверени от съда, който не е указал на страните да докажат твърденията си по отношение на собствеността и на ползването на обекта „А.“ за посочените две години. Съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неизясняване на спора от фактическа страна.

С оглед на това решението следва да бъде отменено в частта, с която съдът е отменил по жалба на [фирма] акт за установяване на публично държавно вземане с № 1/20. 01. 2016 г. за сумата в размер на 2028, 70 лева и съответната лихва, и в частта, с която е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура да заплати на [фирма] разноски в производството в размер на 500 лева. В тази част делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав. В останалата част решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Направеното искане за присъждане на разноски в размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде разгледано при окончателното решаване на спора.

Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 177 от 31. 05. 2016 г., постановено по адм. дело № 91 по описа за 2016 г. на Административен съд – В. Т в частта, с която съдът е отменил по жалба на [фирма] акт за установяване на публично държавно вземане с № 1/20. 01. 2016 г. за сумата в размер на 2028, 70 лева и съответната лихва, и в частта, с която е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура да заплати на [фирма] разноски в производството в размер на 500 лева.

ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане на същия съд в друг състав.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 177 от 31. 05. 2016 г., постановено по адм. дело № 91 по описа за 2016 г. на Административен съд – В. Т в частта, с която е отхвърлена жалбата на [фирма], със седалище и адрес на управление гр. В. Търново, [улица], чрез адвокат Й. Ц. Й., против акт за установяване на публично държавно вземане с № 1/20. 01. 2016 г., издаден от директора на Областно управление - В. Т.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 177 от 31. 05. 2016 г., постановено по адм. дело № 91 по описа за 2016 г. на Административен съд – В. Т.

В касационната жалба на [фирма], подадена чрез адвокат Й. Й., се оспорва решението в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството като неоснователна. Твърди се, че в тази част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се изводът на съда, че експлоатираният от дружеството обект „А.“ попада в обслужващата зона на път 1-4, както и че е налице специално ползване на пътищата по смисъла на §1, т. 8 от ДР на ЗП. Моли да се отмени решението в обжалваната му част и претендира разноски по делото.

С касационната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, Областно пътно управление – В. Т, се оспорва решението в частта, с която е отменен АУПДВ № 1/20. 01. 2016 г., издаден от директора на ОПУ - В. Търново. В тази част счита решението за неправилно и моли да бъде отменено.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че разгледана по същество, касационната жалба на [фирма] е неоснователна, а жалбата на АПИ е основателна. Установено е, че дружеството е придобило собствеността върху обекта с представения по делото нотариален акт от 21. 09. 2012 г. и този обект попада в 50-метровата зона от обхвата на републиканския път. С разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски обект № РСПП-75/07. 04. 2015 г. чрез придобития обект „А.“ му е осигурен достъп до указания участък и той дължи такса по чл. 22, ал. 1, т. 16 от Тарифа за таксите, определена по реда на чл. 18, ал. 3 ЗП. Съгласно чл. 12, ал. 1 от Наредба за специално ползване, таксата се дължи от новия собственик от датата на придобиването на търговския обект. Придобиването на обекта е станало преди изменение на посочената разпоредба и задължението за заплащане на таксата е изключително на дружеството. Съдебният акт е издаден в нарушение на материалния закон и следва да бъде отменен.

Върховният административен съд, трето отделение намира, че касационните жалби са подадени от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и са процесуално допустими.

Административен съд - В. Т е сезиран с жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място] [улица], чрез адвокат Й. Ц. Й., против акт за установяване на публично държавно вземане с № 1/20. 01. 2016 г., издаден от Директора на Областно управление В. Търново, с което на жалбоподателя въз основа на издадено разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на основание чл. 22, ал. 4 от Тарифа на АПИ във вр. с чл. 18, ал. 3 от ЗП е определена дължима такса в размер на 3452, 61 лева, главница, законна лихва от 452, 50 лева, както и оставащата законна лихва до окончателното изплащане на вземането.

С обжалваното решение съдът е отменил по жалба на [фирма] акт за установяване на публично държавно вземане с № 1/20. 01. 2016 г. в частта, с която е определена дължима такса за сумата в размер на 2028, 70 лева и съответната лихва, като незаконосъобразен. Отхвърлил е жалбата като неоснователна в останалата част и е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура да заплати на [фирма] разноски в производството, в размер на 500 лева.

Приел е, че при издаване на оспорения акт не е допуснато нарушение на процесуалните норми. Въз основа на заключението на СТЕ и писмените доказателства по делото, съдът прави извод, че обектът, който експлоатира жалбоподателят, е разположен в обхвата на пътя, който път е част от републиканската пътна мрежа, по-конкретно в обслужващата зона на републикански първокласен път извън границата на урбанизираната територия на гр. В. Търново. Поради това за експлоатацията на търговския крайпътен обект се дължат такси по тарифа за таксите, които се събират от Агенция "Пътна инфраструктура". Съгласно чл. 12, ал. 1 от НСПП, таксата е дължима от датата на издаване на разрешението за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект и пътни връзки към него.

Съдът посочва, че при действието на чл. 12, ал. 1 от Наредба за специално ползване на пътищата, юридическият факт, пораждащ задължението за плащане на такса е издаването на разрешение за специално ползване, като начален момент на задължението е датата на разрешението за специално ползване. Според съда, оспорваният акт се явява материално незаконосъобразен за дължимите такси преди издаване на разрешението за специално ползване.

Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Наредбата, урежда солидарната отговорност с предишния собственик на недвижимия имот, като в този случай АУПДВ изрично следва да се посочи вида солидарна отговорност. След като посоченото задължение възниква от момента на издаване на разрешението за ползване, към момента на постановяване на оспорвания акт, публичното задължение за такса е за периода от 07. 04. 2015 г. до 15. 09. 2015 г. Поради това размерът на задължението, определено от съда, е 500 лева за първото тримесечие на 2015 г., 500 лева за второто тримесечие на 2015 г. и 423, 91 лева за последното тримесечие, и в тази част АУПДВ е бил потвърден.

Решението на административния съд е неправилно в частта, с която по жалба на „К.“ е отменен АУПДВ № 1/20. 01. 2016 г., издаден от Директора на Областно управление В. Търново, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В останалата му част решението е правилно, като съобразено с приложимия закон и доказателствата по делото.

От фактическа страна по делото е установено, че за недвижим имот, намиращ се в местност „[наименование]“, представляващ поземлен имот № [номер] в землището на гр. [населено място], намиращ се в обсега на първокласен път І-ІV София-Севлиево-В. Търново км 123+700 има издадено разрешение за специално ползване № 187/16. 03. 2009 г. от Национална агенция Пътна инфраструктура, с адресат [фирма]. От [фирма] е подадена молба вх. № 530092/13. 10. 2014 г., към която е приложен документ за собственост, с искане за промяна в горепосоченото разрешение, като основанието за това е промяна в титуляра на правото на собственост. Впоследствие с допълнително искане № 53-00-51 от 11. 02. 2015 г. е поискано издаване на разрешение за специално ползване на пътищата за крайпътен обект „А.“, част от търговски крайпътен обект на [фирма]. От Областно управление - В. Т е съставен констативен протокол № 5/18. 02. 2015 г. във връзка с посоченото искане, като е посочено, че в ПИ № [номер] се намират обекти: „А.“; „Бояджийско помещение“, „Автомивка“ и „Тенекеджийско помещение“.

На 29. 07. 2015 г. е направено от страна на жалбоподателя искане за прекратяване на административното производство по издаване на индивидуален административен акт – разрешение за специално ползване. С писмо изх. № 53-00-273/22. 05. 2015 г. жалбоподателят е уведомен за издаденото разрешение за специално ползване № РС-ПП-75/07. 04. 2015 г. С платежно нареждане от 17. 07. 2015 г. е погасена част от дължимата държавна такса за периода от 2012 г. до 2013 г. включително, в размер на 3979, 13 лева, а с писмо от същата дата е предложен погасителен план за разсрочено плащане, одобрен от А. П инфраструктура с писмо № 93-01-6734/17. 07. 2015 г. Съгласно изготвена справка към датата на издаване на обжалвания в настоящото производство административен акт жалбоподателят има задължение от 3452, 61 лева, и законна лихва от 452, 50 лева за 2013 г., 2014 г. и 2015 г. Със заповед № РД-22-678/15. 09. 2015 г. е отнето разрешение за ползване № РСПП-75/07. 04. 2015 г.

Обосновано съдът е приел, че процесният Търговски крайпътен обект – „А.“, находящ се в ПИ № [номер] в землището на [населено място], общ. [община], е разположен в обслужващата зона на републикански път 1-4, поради което за него следва да бъде издадено разрешението за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект по чл. 11 от Наредба за специално ползване на пътищата /Наредбата/. В този смисъл е категорично заключението на назначената по делото техническа експертиза, както и представените писмени доказателства, от които е видно, че самото дружество-жалбоподател е провело процедурата по издаване на такова разрешително с явното съзнание за местоположението и предназначението на имота, който ползва.

Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Наредбата, таксата за специално ползване на пътя чрез експлоатация на новоизграден търговски крайпътен обект и пътни връзки към него, е дължима от датата на издаване на разрешението за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект и пътни връзки към него. При промяна на правото на собственост върху вече изграден търговски крайпътен обект и пътни връзки към него таксата за специално ползване чрез експлоатация се дължи от новия собственик от датата на придобиването му, като за задълженията преди тази дата отговорността е солидарна на стария и новия собственик. Без да е изрично посочено, от АУПДВ става ясно, че от [фирма] се претендират такси за ползвания обект за 2013, 2014 и 2015 г. Безспорно е установено, че на дружеството е издадено Разрешение за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект № РСПП-75/07. 04. 2015 г. за експлоатацията на ТКО „А.“. С оглед на това при правилно приложение на материалния закон, административният съд е приел, че за 2015 г. таксата по чл. 12, ал. 1 от Наредбата е дължима от дружеството и в тази част АУПДВ е законосъобразен.

Съдът не е преценил правилно събраните по делото противоречиви доказателства, както за собствеността, така и за ползването на обекта „А.“ за 2013 и 2014 г. Становището на административния орган е, че промяната на собствеността на този обект, видна от нотариален акт № [номер], д. № 464/2012 г. в полза на [фирма], е довела до задължението на дружеството да плати таксата за 2013 г. и за 2014 г., което е в съответствие с изменената разпоредба на чл. 12, ал. 1 от Наредбата, считано от 04. 01. 2013 г. Но по делото са налице противоречиви доказателства за собствеността на процесния „А.“, находящ се в ПИ № [номер], в землището на [населено място], общ. [населено място].

В посочения нотариален акт № [номер]/2012 г. е записано, че в придобития от [фирма] недвижим имот е изграден автосервиз. Посочено е само, че такъв е бил изграден в имота. От друга страна, в искане № 53-00-51 от 11. 02. 2015 г. дружеството е поискало издаване на разрешение за специално ползване на пътищата за крайпътен обект „А.“, като част от търговски крайпътен обект на [фирма]. П. Р за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект № 187/16. 03. 2009 г., издадено от Национална агенция Пътна инфраструктура, е с адресат [фирма] за същия обект.

Тези противоречиви доказателства не са били проверени от съда, който не е указал на страните да докажат твърденията си по отношение на собствеността и на ползването на обекта „А.“ за посочените две години. Съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неизясняване на спора от фактическа страна.

С оглед на това решението следва да бъде отменено в частта, с която съдът е отменил по жалба на [фирма] акт за установяване на публично държавно вземане с № 1/20. 01. 2016 г. за сумата в размер на 2028, 70 лева и съответната лихва, и в частта, с която е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура да заплати на [фирма] разноски в производството в размер на 500 лева. В тази част делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав. В останалата част решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Направеното искане за присъждане на разноски в размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде разгледано при окончателното решаване на спора.

Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 177 от 31. 05. 2016 г., постановено по адм. дело № 91 по описа за 2016 г. на Административен съд – В. Т в частта, с която съдът е отменил по жалба на [фирма] акт за установяване на публично държавно вземане с № 1/20. 01. 2016 г. за сумата в размер на 2028, 70 лева и съответната лихва, и в частта, с която е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура да заплати на [фирма] разноски в производството в размер на 500 лева.

ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане на същия съд в друг състав.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 177 от 31. 05. 2016 г., постановено по адм. дело № 91 по описа за 2016 г. на Административен съд – В. Т в частта, с която е отхвърлена жалбата на [фирма], със седалище и адрес на управление гр. [населено място], [улица], чрез адвокат Й. Ц. Й., против акт за установяване на публично държавно вземане с № 1/20. 01. 2016 г., издаден от директора на Областно управление - В. Т.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.