Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – Монтана (ТП на НОИ), чрез процесуалния му представител юрисконсулт К. срещу решение № 506 от 06. 10. 2016 г. по адм. дело 351/2016 г. по описа на Административен съд Монтана. С решението е отменено като незаконосъобразно решение №2153-11-35/13. 06. 2016 г. на директора на РУ СО Районно управление „Социално осигуряване“ Монтана, с което е потвърдено разпореждане № 3109-11-15/05. 05. 2016 г. на ръководителя „Пенсионно осигуряване“ при РУСО Монтана, с което е оставено в сила разпореждане по протокол № 01094 от 10. 03. 2016 г. на ръководителя на „ПО“ на ТП на НОИ Монтана, и е изпратена преписката на административния орган за издаване на нов административен акт, съгласно дадените в мотивите на решението указания.
В жалбата са наведени доводи срещу първоинстанционното решение и се иска отмяната му. Неправилно е прието от съда, че изплатените на ответника по касация допълнителни възнаграждения за 1986 г. -490, 00 лв., за 1985 г. -335, 00 лв. и за 1988 г. - 517 лв. следва да бъдат взети предвид при определяне размера на личната му пенсия за осигурителен стаж и възраст. Не е ясно въз основа на какви документи изплатените суми се тълкуват като еднократни парични награди и възнаграждения, върху които не се начисляват осигурителни вноски. Претендират се разноски, представляващи юристконсулско възнаграждение.
Ответникът по касация - М. Т. К. в писмено възражение, навежда доводи за неоснователност на касационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена, а оспореното с нея съдебно решение да се потвърди, както и да му се присъдят направените разноски.
Представителят от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на съдебното решение, поради което предлага последното да се остави в сила.
Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението на съда по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата срещу него за неоснователна.
Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по казуса. Със заявление вх. № 2113-11-644 от 13. 11. 2015 г. до Директор на РУСО Монтана, М. К. е поискал да му бъде отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст /ОСВ/. С Разпореждане по протокол № 01094 от 10. 03. 2016 г. на ръководител „ПО” при РУСО Монтана е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 13. 11. 2015 г. Посочено е, че при уточняване на осигурителния доход за периода 1986 – 1988 г. пенсията при необходимост ще бъде изменена от датата на отпускането й. С Разпореждане № 3109-11-15/05. 05. 2016 г. на Ръководител „ПО” на ТП на НОИ Монтана е оставено в сила разпореждане от 10. 03. 2016 г. като е прието, че за изплатените суми като допълнително възнаграждение от [фирма], [населено място], няма данни на какво основание са изплатени, дали всички служители са получили такива и от същия характер, както и че са изплащани еднократно за съответните години, а върху суми изплатени като еднократни парични награди и други възнаграждения, непредвидени в постоянно действащите системи на премиране, не се начисляват осигурителни вноски – чл. 11, б. „а” от ПП на Дял ІІІ от КТ от 1951г. Разпореждането е потвърдено с оспореното решение.
Спорът по делото е правен и е свързан с отговора на въпроса дали административният орган следва да изчисли реалния размер на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст и дали получените през 1986, 1987 и 1988 г. суми представляват елемент на трудовото възнаграждение, което има значение при изчисляване размера на пенсията.
В хода на процеса пред съда е назначена, изслушана и приета съдебна –икономическа експертиза, установено е от заключението на вещото лице, че спорните суми са отразени в разчетно-платежните ведомости на [фирма], [населено място] и същите са озаглавени „допълнително възнаграждение”. Тези ведомости са водени по години и са отделни от ведомостите за заплати. Вещото лице установява, че за периода 02. 10. 1986 г.-01. 12. 1989 г. оспорващият е изпълнявал длъжността „Началник база”, а преди това до 02. 10. 1986 г. е бил „технолог” и това е видно от трудовата книжка и ведомостите. Върху полученото възнаграждение са правени удръжки за данък общ доход и по чл. 7 от Указа за насърчаване на раждаемостта, от което вещото лице прави извод, че върху тях са се дължали осигурителни вноски. В тази връзка вещото лице пояснява, че ведомостите за този период не са имали отделни графи за осигуровки и такива не са отразявани в тях, но тяхното невнасяне не лишава лицата от осигурителни права, предвид разпоредбата на чл. 149 от КТ от 1951 г.
Правилно първоинстанционният съд, за да определи характера на спорните допълнителни възнаграждения на К. е назначил СИЕ, която въз основа на задълбочена проверка на документацията в Държавен архив е извела извода, че се касае за допълнителни възнаграждения за постигнати годишни резултати, изплащани на лицето за заеманите от него длъжности за периода 02. 10. 1986 г. 02. 10. 1989 г., които съгласно чл. 189 от Правилник за икономическия механизъм са част от фонд „Работна заплата“, т. е. част от трудовото му възнаграждение, върху които се удържат данъци и осигуровки и следва да се включа при определяне размера на пенсията.
Въз основа на компетентно изготвеното заключение от вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза и надлежно събрания доказателствен материал в хода на съдебно-административното производство пред първата инстанция, решаващият съдебен състав е извел обоснован извод, че съгласно действащия към 1986-1989г. чл. 11, б.“а“ от Правилник за прилагане на дял III от Кодекса на труда от 1951 г., не се изчисляват осигурителни вноски върху изплатените суми, отнасящи до възнаграждения за звания които не се плащат по силата на трудов договор, еднократни парични награди и други възнаграждения, непредвидени в постоянно действащите системи за премиране.
Съдът правилно е приел, че сумите, посочени като „допълнителни възнаграждения“ в разчетно-платежните ведомости на предприятието [фирма] [населено място], еднозначно определят характера на тези възнаграждения, като трудови, за постигнати резултати въз основа на чл. 189 от Правилник за икономическия механизъм. Спорните възнаграждения са отразени надлежно във ведомостите за заплати, а обстоятелството, че са изплащани еднократно за съответните години може да се обоснове и с разпоредбата на чл. 201 от ПИМ, в която се казва, че средствата за допълнително трудово възнаграждение за годишните производствено-стопански резултати се разпределят след приключване на годината между структурните звена в зависимост от изпълнението на техните годишни производствено-стопански задачи, т. е. тези възнаграждения не могат да бъдат включени в месечните разплащателни ведомости. Не е без значение и обстоятелството, че върху възнагражденията са извършени съответните нормативно предвидени удръжки, което обосновава дължимостта на осигурителните вноски. Налице са всички относими правнорелевантни условия и предпоставки за включване на полученото възнаграждения в общия осигурителен доход, от който се изчислява размерът на пенсията.
Административният съд е обсъдил относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Оспореното административно решение и потвърденото с него разпореждане, с които е отказано на М. Т. К., изплатените като допълнително възнаграждение суми, за 1986, 1987 и 1988 г., да се приемат при определяне размера на пенсията при определяне в действителен размер на отпуснатата лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, са издадени в нарушение на материалния закон. Като ги е отменил и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне по същество съобразно дадените задължителни указания, Административен съд - Монтана е постановил правилно решение. При неустановени касационни основания за отмяна обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора няма основание да бъде уважена акцесорната касаторова претенция за присъждане на сторените разноски, а искането на ответникът по касация за присъждане на разноските се явява недопустимо, искането за присъждане на разноските, направени за внесен депозит за изготвяне на СИЕ (съдебно-икономическа експертиза) касае разноски направени в първоинстанционното производство, поради което в съответствие с разпоредбата на чл. 81 от ГПК, че „във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 506 от 6. 10. 2016 г. по административно дело № 351/2016 г. на Административен съд - Монтана.