ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1303

София, 29.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев ч. т. д. № 2715 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК.

Подадени са от процесуалния представител на ищеца (адв. Р. Х. И. от САК) и от ответника частни жалби срещу определение № 2397/25.09.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3090/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1 с-в, с което, след изменение на въззивното решение в частта му за разноските, е уважено искането за присъждане на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца за осъщественото от него безплатно процесуално представителство пред въззивния съд – до сумата от 2543 лв.

Частният жалбоподател – адв. Р. Х. И. от САК, поддържа, че в обжалваната от него част определението на въззивния съд по чл. 248, ал. 1 ГПК е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд неправилно е изчислил размера на присъденото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗЗД адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца – не е съобразил високият материален интерес по делото и множеството неоценяеми искове, по които пълномощникът на ищеца е следвало да осъществи правна защита.

Ответникът по тази частната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност.

Частният жалбоподател – „Ю. Б. АД, поддържа, че обжалваното определение, постановено от въззивния съд на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, е незаконосъобразно, тъй като, от една страна, то не е мотивирано, а от друга, апелативният съд не е съобразил, че с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция – въззивните жалби на двете насрещни страни са оставени без уважение, на никоя от тях не следва да се присъждат съдебни разноски.

Ответникът по тази частната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност.

Частните жалби са предявени в преклузивния срок за обжалване от активно легитимирани правни субекти в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими. Разгледана по същество, те се явяват неоснователни.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е изяснил, че с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивния съд и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции разяснения по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С 438/22 г., дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника на ищеца пред апелативния съд безплатно процесуално представителство възлиза на сумата от 3000 лв. Изяснил е, че този размер е съобразен с обстоятелството, че въззивната жалба, подадена от ищеца, също е оставена без уважение, а явяването в съдебни заседания не може да се раздели на участия по всяка една от въззивните жалби, подадени от насрещните страни. Приел е, че присъждането на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗЗД е в зависимост от предявената и отхвърлената част от исковете, предмет на делото, поради което е присъдил на адв. Р. Х. И. от САК адвокатско възнаграждение за осъщественото от нея пред въззивния съд безплатно процесуално представителство в размер на сумата от 2543 лв.

Всяка една от страните има право на разноски, които е извършила в съдебното производство – съобразно уважената и отхвърлената част от исковете (арг. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК). Но когато страната не е извършила разходи за адвокатско възнаграждение, тъй като е била представлявана безплатно (при материалноправните предпоставки, уредени в чл. 38, ал. 1 ЗЗД) от адвокат, който не е получил възнаграждение за предоставената безплатна правна защита и съдействие, съгласно разпоредбите на чл. 38 ЗЗД и формираната по приложението практика на ВКС, при предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 ЗЗД адвокатът/адвокатското сдружение се съгласява да осъществява безплатна правна помощ и процесуално представителство и да получи възнаграждение само доколкото изходът на делото е в интерес на представляваната от него страна. В този смисъл са и мотивите на определение № 4213/25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1444/2023 г., I г. о., ГК, които настоящият съдебен състав изцяло възприема.

От друга страна, дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство не представлява разноски за страната, която е била защитавана безплатно от адвокат, а при благоприятен за нея изход по правния спор то трябва да се присъди на адвоката, осъществил безплатното процесуално представителство. Такъв е настоящият случай, тъй като първоинстанционното решение е потвърдено и в обжалваната от насрещната страна част – по въззивната жалба на банката. Следователно, законосъобразно апелативният съд е присъдил адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца за оказаната му безплатна правна помощ във въззивното производство.

Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Р. Б. Н. № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение при предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗЗД, във вр. с ал. 1 на този член съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за осъществената безплатна правна помощ на ответната страна.

В конкретния казус въззивникът-ответник е обжалвал първоинстанционното решение в частта, в която изцяло са уважени исковете за прогласяване на оспорените клаузи в процесния договор за банков кредит за нищожни поради тяхната неравноправност, както и в частта, в която частично е уважен предявеният частичен отрицателен установителен иск за отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответната банка остатъчно главно парично вземане по релевантното кредитно правоотношение (остатъчния невърнат кредит по процесния договор за банков кредит). Настоящият съдебен състав счита, че пред въззивния съд делото не се отличава с правна и фактическа сложност – същественият спор по фактите, повдигнат с подадената от банката въззивна жалба, се е съсредоточил относно обстоятелството дали при пораждане на релевантното кредитно правоотношение кредитополучателят е действал извън рамките или в пределите на своята търговска или професионална дейност, за да се установи дали той притежава качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. По въпросите дали оспорените клаузи в договора за банков кредит и допълнителните споразумения към него са действителни, е формирана константна съдебна практика на ВКС, поради което пълномощникът на ищеца не е бил затруднен да обоснове неоснователността на подадената от банката въззивна жалба – в тази част. В този смисъл, макар и предмет на въззивното производство да си били и деветнадесет неоценяеми отрицателни установителни искове (за прогласяване на процесните клаузи за нищожни, вкл. и поради тяхната неравноправност), правният спор по тях не се е отличавал със значителна правна сложност.

Следователно, присъденото адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ на ищеца пред въззивния съд в размер на сумата от 2543 лв. (при съобразяване на обстоятелството, че и двете въззивни жалби, подадени от насрещните страни, са оставени без уважение) съответства както на положените процесуални усилия от пълномощника на ищеца, така и на действителната правна и фактическа сложност на делото.

Поради тези правни съображения частните жалби, предявени от насрещните страни по делото, се явяват неоснователни, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:ПОТВЪРЖДАВА определение № 2397/25.09.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3090/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1 с-в.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.