Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Министъра на вътрешните работи против Решение №26/07. 05. 2009 г., постановено по адм. дело №734/2009 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отменена Заповед №ЗДМ 913/10. 11. 2006 г. на Директора на дирекция „Миграция” – МВР.

Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което жалбата срещу оспорения отказ бъде отхвърлена.

Ответникът – И. В.а Безрукова, редовно призована, чрез процесуалните си представители, ангажира становище за неоснователност на жалбата.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд като прецени събраните по делото писмени доказателства и обсъди становищата на страните, намира жалбата за подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

С обжалваното решение Административен съд София - град е отменил като незаконосъобразна Заповед №ЗДМ 913/10. 11. 2006 г. на Директора на дирекция „Миграция” – МВР, с която на И. В.а Безрукова, на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Р. Б. (ЗЧРБ) е наложена принудителна административна мярка – отнемане на право на постоянно пребиваване в Р. Б..

За да постанови този резултат съдът е приел, че е налице противоречие на разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ предвиждаща, че отсъствието на чужденеца от територията на Р. Б. за срок, надхвърлящ шест месеца и един ден е основание за прилагане на принудителната административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ, с тази на чл. 9, пар. 1, б. „в” от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25. 11. 2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, съгласно която

дългосрочно пребиваващият гражданин губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствие от територията на Общността за период от дванадесет последователни месеца.

Изложени са мотиви, че разпоредбата на националното ни законодателство е по-неблагоприятна, тъй като установява не само по-кратък срок, но и визира пребиваване извън Р. Б., докато нормата на чл. 9, пар. 1, б. „в” от Директива 2003/109/ЕО установява по-дълъг срок – 12 месеца и по-широк териториялен обхват – извън границите на Общността. Крайният извод на съда е, че в случая следва да се приложи директно нормата на директивата, определяща дванадесетмесечен период от време, през който дългосрочно пребиваващият гражданин е напуснал територията на Общността като предпоставка за отнемане правото на постоянно пребиваване на територията на съответната държава-членка.

Върховният административен съд, състав на седмо отделение намира, че при установените по делото релевантни факти, изводите на първоинстанционния съд са правилни.

Първоинстанционният съд е направил обосновани изводи, след преценка на доказателствата по делото, относими към предмета на спора, за което е изложил подробни мотиви, които се споделят от настоящата инстанция. При точно прилагане на материалния закон и обосновано, Административен съд София-град е изтъкнал в мотивите си, че оспорената заповед е издадена при неправилно прилагане и тълкуване на материалния закон. Съгласно § 40 от ДР на ЗИДЗЧРБ (обн. ДВ, бр. 29/07 г.), този закон въвежда изискванията на Директива 2003/110/ЕО на Съвета в помощ в случаите на транзит за целите на извеждане извън територията на страната по въздух, Директива 2003/109/ЕО на Съвета относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, Директива 2003/86/ЕО на Съвета за правото на събиране на семейството, Директива 2001/51/ЕО на Съвета за допълнение на разпоредбите на чл. 26 от Конвенцията за прилагане на Шенгенското споразумение от 14. 06. 1985 г., Директива 2001/40/ЕО на Съвета за взаимното признаване на решения за експулсиране на граждани на трети страни.

Действително, разпоредбите на Директива 2003/109/ЕО са транспонирани в законодателството на Р. Б. след датата на издаване на оспорената заповед, но доколкото последната е връчена на адресата си на 01. 12. 2008 г. и произведжда действието си след тази дата, то по отношение на нея намират пряко приложение разпоредбите на Директивата, при което и предвид наличието на явно противоречие на нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, (в редакцията й кам датата на издаване на заповедта) с нормата на чл. 9, ал. 1, б. "в" от Директива 2003/109/ЕО на Съвета, следва да се приложи директно нормата на директивата, определяща дванадесетмесечен период от време, през който дългосрочно пребиваващият гражданин е напуснал територията на Общността като предпоставка за отнемане правото на постоянно пребиваване на територията на съответната държава-членка.

В случая Безрукова е със статут на постоянно пребиваващо лице, за което не е установено, че не е пребивавало на територията на Общността за период от дванадесет последователни месеца, с оглед на което и предпоставките за прилагане на ПАМ по отношение на нея не са налице.

С оглед на този извод и по изложените съображения Върховният административен съд намира, че не са налице изложените в касационната жалба отменителни основания. Обжалваното решение на Административен съд София-град съответства на материалния закон и следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора в полза на Безрукова следва да бъдат присъдени и направените по делото разноски пред настоящата инстанция в размер на 50, 00 лева адвокатско вазнаграждение .

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

Решение №26/07. 05. 200 9г., постановено по адм. дело №734/2009 г. по описа на Административен съд София - град. ОСЪЖДА Министъра на вътрешните работи ДА ЗАПЛАТИ

на И. В.а Безрукова направените по делото разноски пред настоящата инстанция в размер на 50, 00 (петдесет)лева адвокатско вазнаграждение . РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ И. Р.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ С. Я./п/ П. Н.

И.Р.