Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Лион рент-а-кар“ ЕООД със седалище в [населено място] срещу решение № 749 от 29. 06. 2021 г., постановено по в. гр. д. № 1109/2021 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение, след отмяна на решение № 261028 от 16. 02. 2021 г. по гр. д. № 1314/2020 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, са отхвърлени предявените от „Лион рент-а-кар“ ЕООД против Д. С. П. осъдителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите 2 313. 08 евро - неплатени наемни вноски по договор за наем за периода 05. 07. 2019 г. - 09. 08. 2019 г., и 18 504. 64 евро - неустойка за разваляне на договора по вина на наемателя.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено „при очевидно противоречиви и погрешни мотиви, нарушаващи материалноправния закон“. Навеждат се и оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон - чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, при произнасянето на въззивния съд по действителността на уговорената в р.ІV, т. 3.1 на договора за наем клауза за неустойка и дължимостта на претендираните наемни вноски, чието неплащане в срок е послужило /според касатора/ като основание за разваляне на договора и за претендиране на предвидената в р.ІХ, т. 2 неустойка.

В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - т. 3, и с практиката на ВКС в решение № 223/19. 04. 2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. на ВКС по въпроса „за преценка на прекомерността на неустойката към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди“; че „обжалваното решение е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд - решение № 12/21. 03. 2011 г. по т. д. № 1056/2019 г. на ВКС, досежно разпределението на доказателствената тежест при доказване на прекомерност на неустойката при направено възражение за прекомерност“. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат също чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК - вероятност въззивното решение да е недопустимо /с оглед изложените към него „противоречиви и нарушаващи материалноправния закон мотиви“/ и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност /с оглед нелогичните изводи на въззивния съд относно прекомерността на уговорената в р.ІV, т. 3.1 неустойка за забава, предназначението на платения от наемателката аванс и последиците от неплащане в срок на дължимите наемни вноски/.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на касационната жалба от ответницата по касация Д. С. П..

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата 18 504. 64 евро, представляваща неустойка за разваляне на договора за наем. В останалата част, с която въззивният съд се е произнесъл по иска с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 2 313. 08 евро - неплатени наемни вноски за периода 05. 07. 2019 г. - 09. 08. 2019 г., касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Цената на иска по чл. 232, ал. 2 ЗЗД /2 313. 08 евро с левова равностойност 4 524 лв./ е под предвидените в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимални прагове за достъп до касационно обжалване по граждански и търговски дела, поради което въззивното решение за неговото отхвърляне не подлежи на касационно обжалване и касационната жалба е недопустима.

За да отмени решението по гр. д. № 1314/2020 г. на Софийски градски съд и да отхвърли предявения от „Лион рент-а-кар“ ЕООД против Д. С. П. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 18 504. 64 евро, Апелативен съд - София е приел, че сключеният на 10. 02. 2017 г. между ищеца като наемодател и ответницата като наемател договор за наем на лек автомобил не е развален едностранно от наемодателя на твърдяното в исковата молба основание - виновно неизпълнение на задължението на наемателя за заплащане на месечни наемни вноски за периода 05. 07. 2019 г. - 09. 08. 2019 г., поради което за ищеца - наемодател не е възникнало право да претендира търсената с иска неустойка, уговорена в клаузата на р.ІХ, чл. 2 за случай на предсрочно разваляне /“прекратяване“/ на договора по вина на наемателя.

Въззивният съд е изложил мотиви, че правото на неустойката по р.ІХ, чл. 2 е обусловено от наличието на по-рано възникнало за наемодателя право да развали /прекрати предсрочно/ договора за наем по причина на виновно неизпълнение от страна на наемателя. След преценка на уговорките в договора за наем и на установените в хода на делото правнорелевантни факти въззивният съд е направил извод, че ответницата - наемател не е била неизправна страна по договора, тъй като макар да е допуснала забава в плащането на наемните вноски за м. юли и м. август 2019 г., извършените от нея плащания по договора в размер на 111 556. 42 лв., в т. ч. и платеният при сключване на договора аванс, са били достатъчни за погасяване на всички нейни задължения до м. август 2019 г., включително на спорните две наемни вноски. Изводът за погасяване чрез плащане на двете вноски е направен след констатация, че в р.ІV, чл. 3. 1 на наемния договор страните са уговорили клауза за неустойка, дължима от наемателя в случай на забава в плащането на наемните вноски, която клауза е преценена от съда като нищожна на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и е прието, че неустойката не следва да бъде съобразявана при изчисляване на размера на платените и неплатени вноски за наемна цена, респ. при формиране на задължението на наемателя, чието неизпълнение е предпоставка за възникване на правото на наемодателя да прекрати предсрочно договора. Съобразявайки размера на дължимите и на погасените вноски, без начисляване на неустойката по р.ІV, чл. 3, въззивният съд се е произнесъл, че към м. юли 2019 г. ответникът е разполагал с остатък от платения от ответницата аванс, достатъчен за погасяване на вноските за м. юли и м. август 2019 г., поради което за същия не е възникнало право да развали предсрочно договора и да претендира неустойката от 18 504. 64 евро, уговорена в раздел ІХ, чл. 2 като санкция за предсрочно прекратяване на договора за наем по вина на наемателя.

Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение в подлежащата на касационен контрол негова част.

Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото - чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на който са осъществени някои от специфичните за достъпа до касация основания по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Извън основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, касационно обжалване се допуска и при наличие на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разрешен с обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Посочването на значимия за всяко дело правен въпрос е задължение на касатора, който трябва да обоснове и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но всички въпроси, посочени като значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, са относими към изводите на въззивния съд за нищожност по силата на чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП на уговорената в р.ІV, т. 3.1 клауза за неустойка за забава, преценката за чиято недължимост е обусловила отхвърлянето на иска по чл. 232, ал. 2 ЗЗД. Произнасянето на въззивния съд по иска с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД обхваща и преценката за липса на виновно договорно неизпълнение от страна на наемателя по договора за наем, пораждащо право за наемодателя да развали договора за наем. Решението на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл. 232, ал. 2 ЗЗД не подлежи на касационно обжалване и е влязло в сила съгласно чл. 296, т. 1 ГПК, в резултат на което е формирана сила на пресъдено нещо в отношенията между страните относно несъществуването на договорно неизпълнение, релевирано от наемодателя като основание за предсрочно прекратяване /разваляне/ на договора по вина на наемателя и за пораждане на вземането за неустойка по р.ІХ, т. 2 на договора за наем. Отхвърлянето на иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка по р.ІХ, т. 2 е резултат от извода на въззивния съд за отсъствие на договорно неизпълнение, предпоставящо едностранно прекратяване /разваляне/ на договора за наем и възникване на правото на неустойка по р.ІХ, т. 2. Предвид преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване в частта за отхвърляне на иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД по въпроси, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило отхвърлянето на иска по чл. 232, ал. 2 ЗЗД с влязлата в сила част на решението. Касаторът не е посочил въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК със самостоятелно значение за изхода на спора по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, поради което и по аргумент от т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК са аргументирани от касатора със съображения за вътрешно противоречие и явна необоснованост на изводите на въззивния съд, че клаузата на р.ІV, чл. 3 от договора за наем, с която страните са уговорили неустойка за забава при неплащане в срока на дължими от наемателя месечни вноски за наем, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. В изложението не се съдържат доводи за вероятна недопустимост и за очевидна неправилност на въззивното решение в подлежащата на касационно обжалване негова част, с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка по р.ІХ, т..2 на договора за наем, уговорена за предсрочно прекратяване /разваляне/ на договора по вина на наемателя. В рамките на правомощията си в производството по чл. 288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението в посочената част като вероятно недопустимо и/или като очевидно неправилно, поради което намира, че няма основание да го допуска до касационен контрол в хипотезите на чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК.

Разноски за производството по чл. 288 ГПК не са претендирани от ответницата по касация и не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Лион рент-а-кар“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], срещу решение № 749 от 29. 06. 2021 г., постановено по в. гр. д. № 1109/2021 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която след отмяна на решение № 261028 от 16. 02. 2021 г. по гр. д. № 1314/2020 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от „Лион рент-а-кар“ ЕООД против Д. С. П. иск с правно основание чл. 232, ал. 2 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 2 313. 08 евро - неплатени наемни вноски по договор за наем от 10. 02. 2017 г. за периода 05. 07. 2019 г. - 09. 08. 2019 г.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 749 от 29. 06. 2021 г., постановено по в. гр. д. № 1109/2021 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която след отмяна на решение № 261028 от 16. 02. 2021 г. по гр. д. № 1314/2020 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от „Лион рент-а-кар“ ЕООД против Д. С. П. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 18 504. 64 евро - неустойка за разваляне на договор за наем от 10. 02. 2017 г. по вина на наемателя.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: