Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоканалстрой – К.„ ЕООД против решение № 33/11. 06. 2021 г. по т. д.№ 32/2021 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 364/07. 10. 2019 г. по т. д.№ 436/2018 г. на Окръжен съд Бургас, в частта му, с която предявеният от касатора против „Водоканалстрой„ ООД иск с правно основание чл. 92 ал. 1 ЗЗД, за заплащане неустойка за забава, съгласно договор за специализирана строителна услуга от 28. 01. 2016 г. и общите условия към договор от 22. 05. 2017 г. / частично уважен за 61 035, 27 лева / е отхвърлен за разликата до предявените 219 293, 62 лева, поради уважено възражение за прихващане с вземания на ответника към ищеца от възнаграждение за извършени СМР по фактури №№ 1288/13. 11. 2017 г., 1289/13. 11. 2017 г., 1290/13. 11. 2017 г., 1306/08. 02. 2018 г. и 1307/ 08. 02. 2018 г., на обща стойност 158 258, 35 лева. Касаторът оспорва правилността на решаващите мотиви на съда, според които предявеното срещу възражението за прихващане на ответника извънсъдебно възражение за прихващане от ищеца не е породило погасителен ефект спрямо активните вземания на „Водоканалстрой“ ООД по предявеното от дружеството съдебно възражение за прихващане, тъй като предмет на това извънсъдебно възражение за прихващане не са ликвидни вземания на „ Водоканалстрой – К.„ ЕООД – установени по основание и размер, доколкото за съществуването и размера им е висящ спор между страните, респ. не е формирана сила на пресъдено нещо. Страната счита, че въззивният съд не е бил препятстван да установи съществуването и размера на тези вземания в производството пред себе си, като по начало е вложил несподелим смисъл в понятието „ ликвидно „ вземане. Именно съдебното решение, според касатора, ще констатира ликвидността и ще направи спорното вземане безспорно с обратна сила. Отказът на съда да се произнесе по съществуването и размера на противопоставените с възражение за извънсъдебно прихващане вземания на ищеца към ответника, с предявените от последния, с възражение за съдебно прихващане с главното вземане, касаторът визира като съществено процесуално нарушение, равносилно на отказ от правосъдие. Излага съображения, че няма основание извънсъдебното изявление за прихващане да се третира по-неблагоприятно от възражението за прихващане, направено в хода на процеса, след като не са налице разлики в материалноправните предпоставки за извършване на двете и погасителният ефект при всяко от тях настъпва в един и същ момент. Касаторът развива и доводи относно разбирането за „ликвидност„ на вземането, споделяйки тезата, че ликвидно е реално съществуващо в правния мир вземане, с определен размер, независимо дали се оспорва от длъжника или е установено със сила на пресъдено нещо. Отделно обосновава „безспорност“ на вземането си от ответника - с основание цедирани вземания от стойността на дружествен дял на напусналия „ Водоканалстрой„ ООД съдружник Д. К. – тъй като оспорването на ответника се основава единствено на обстоятелство, съставляващо злоупотреба с право / отписване на вземания на „ Водоканалстрой „ ООД от трети лица, като несъбираеми, в размер на 6 057 945 лева, чиято несъбираемост страната оспорва /. Касаторът поддържа и съществено нарушение на чл. 235 ал. 2 ГПК - непроизнасяне по всички негови доводи и възражения, визирайки аргументите си в подкрепа на преждеизложеното. Позовава се и на съществено процесуално нарушение по приемане разглеждането на възражението за прихващане на ответника „Водоканалстрой„ ООД, като твърди, че със същите вземания дружеството е упражнило възражение за прихващане по друго дело – т. д.№ 384/2018 г. на Бургаски окръжен съд, образувано по-рано от настоящото.

Ответната страна – „ Водоканалстрой „ ООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на допълнителния селективен критерий с цитираното – но некоректно – решение по гр. д.№ 61323/2016 г. на ІV г. о. на ВКС, което има за предмет предявено съдебно, а не извънсъдебно възражение за прихващане. Спекулативни, според страната, са и твърденията на касатора за понятието „ ликвидност „, основани на съдебна практика,

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното:

Срещу исковете на „Водоканалстрой К.„ ЕООД, с правно основание чл. 79 ал. 1 вр. с чл. 266 ЗЗД - за присъждане неиздължен остатък от възнаграждение за изпълнени СМР, и с правно основание чл. 92 ал. 1 ЗЗД - неустойка за забавено изпълнение на това задължение, ответникът „Водоканалстрой„ ООД е противопоставил възражение за прихващане със свои вземания от ищеца, от възнаграждение за изпълнени СМР по няколко фактури, които вземания не са оспорени. Ищецът е противопоставил упражнено извънсъдебно възражение за прихващане с вземане, придобито по договор за цесия с цесионер Д. К. – бивш съдружник във „ Водоканалстрой„ ООД, прехвърлил с цесията вземане от стойността на дружествения си дял във „ Водоканалстрой „ ООД, предвид напускане на дружеството, на основание чл. 125 ал. 3 ТЗ, Твърди, че по силата на това извънсъдебно възражение за прихващане са погасени вземанията на ответника – предмет на предявеното от същия съдебно възражение за прихващане. Въззивният съд е отрекъл настъпил погасителен ефект на извънсъдебното възражение за прихващане на „Водоканалстрой К.„ ЕООД, тъй като активното вземане по същото не е безспорно, нито е установено със сила на пресъдено нещо. Нещо повече - налице е висящ спор, с предмет същото това вземане / по т. д.№ 384/2018 г. на Бургаски окръжен съд /.

В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ При позоваване в процеса на извършено извън / преди процеса възражение за прихващане, длъжен ли е съдът да се произнесе по основанието и размера на активното вземане и на ефекта на прихващането, ако активното вземане е оспорено? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение по гр. д.№ 61323/2016 г. на ІV г. о. на ВКС; 2/ Към кой момент настъпва ликвидността на активното вземане при направено възражение за прихващане, когато изявлението за прихващане е направено извън / преди процеса, в случай че насрещната страна по спора е оспорила размера на активното вземане? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза и със същото решение на състав на ВКС; 3/ Има ли разлика в материалноправните предпоставки за извършване на прихващане, когато: а/ изявлението за прихващане се отправя извън процеса и страната се позовава на него в процеса, като процесуално средство за защита и б/ изявлението за прихващане се отправя с отговора на исковата молба / т. е. в рамките на висящ процес /? – обосноваването на допълнителния селективен критерий е идентично с това по предните два въпроса ; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с решения на състави на ВКС по приложението на чл. 12 ГПК, чл. 235 ал. 2 ГПК и чл. 236 ал. 2 ГПК: по гр. д.№ 3457/2018 г. на ІV г. о., гр. д.№ 4265/2014 г. на ІV г. о. и гр. д.№ 3700/2013 г. на І г. о. на ВКС ; 5/ Какво е съдържанието и значението на понятието „ликвидност„ по смисъла на чл. 103 ЗЗД? – въпросът обосноваван с допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – значение на отговора за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като касаторът изхожда от съществуването на множество становища в теорията и практиката, които излага: „ ликвидност като съдебна установеност на вземането, „ликвидност като безспорност на вземането „, “ ликвидност като безспорна установеност по основание и размер „, “ ликвидност като установеност по основание и размер“, „ликвидност като лесна установимост на вземането“, „ликвидност като изискване насрещните вземания да съществуват реално в правния мир, т. е. да са налице фактите от които те произтичат „, Касаторът поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение, която обосновава с довода си за съществено процесуално нарушение на съда, граничещо с отказ за правосъдие, предвид неразглеждане съществуването на противопоставените с извънсъдебното възражение за прихващане вземания на ищеца от ответното дружество, а също и с кредитирането от съда на оспорване от ответника на активното вземане на ищеца, основано на обстоятелства, съставляващи злоупотреба с право / коментирана по-горе /.

Първите три въпроса не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не включват спецификата на настоящата хипотеза, в която е предявен погасителен ефект на извънсъдебно възражение за прихващане от ищеца, в защита срещу предявено съдебно възражение за прихващане от ответника срещу иска му, Активното вземане по извънсъдебното възражение за прихващане, обаче, е спорно и дори предмет на самостоятелно исково производство.

В процесуалната теория, а и в практиката на ВКС се застъпва разбирането, че няма пречка за едновременно предприемане пред съда на материалноправно изявление за прихващане и на възражение за прихващане / съдебна компенсация /, като във всички случаи съдът следва да разграничи тези действия и при извод за непогасяване на насрещното вземане на ответника срещу ищеца посредством извършено извънсъдебно прихващане, следва да разгледа по същество надлежно въведено в процеса възражение за съдебно прихващане. Касае се, обаче, все за предявено от ответника – като способ за защита срещу предявения срещу него иск – възражение за прихващане, В този смисъл е и цитираното, в обосноваване на допълнителния селективен критерий по тези три въпроса, решение по гр. д.№ 61323/2016 г. на ІV г. о. на ВКС. В предмета на спора по същото е упражнено единствено от ответника, като защита срещу предявения против него иск, възражение, предявено като материалноправно изявление за прихващане, но при спор относно активното вземане по същото, предпоставящо разглеждането му като възражение за съдебна компенсация. В такава хипотеза е и произнасянето по т. д.№ 582/2021 г. на І т. о. ВКС – за допускане на касационното обжалване по спор между същите страни, на което - с невярно твърдение за идентичност – се е позовал касаторът в допълнителна молба вх. № 2121/ 08. 03. 2022 г.: в същото е предявено, като извънсъдебно, възражение за прихващане от ответника „ Водоканалстрой К.„ ЕООД, в защита срещу иск на „ Водоканалстрой„ ООД, като въззивният съд е обезсилил отхвърлянето му от първоинстанционния съд, поради произнасяне извън предмета на спора – разгледано като съдебна компенсация възражение за прихващане, въпреки че е предявено като материалноправно изявление за прихващане.

Тезата на касатора заличава разликата между извънсъдебното прихващане в материалноправен аспект / при което съдът единствено зачита настъпил погасителен ефект – поради изрично признание на активното вземане от длъжника или неоспорването му в процеса или поради формирана по същото сила на пресъдено нещо / и съдебната компенсация / при която съдът дължи установяване съществуването, размера и изискуемостта на активното вземане /, с довода, че спорът относно активното вземане по поддържаното извънсъдебно прихващане аналогично подлежи на разглеждане в настоящото производство. При възражението за съдебна компенсация това задължение на съда – за разглеждане на спора по същество - е основано на изрично разпоредената от законодателя, формираща се сила на пресъдено нещо, но само и единствено за възражението за прихващане, упражнено като защита срещу иска / чл. 298 ал. 4 ГПК /. Няма законово основание да се счита, че подобна сила на пресъдено нещо, на основание същата процесуална разпоредба, се формира и по възражение за прихващане, упражнено като защита срещу защитата срещу иска. Такава сила на пресъдено нещо не би могла да намери и отражение в диспозитива на съдебния акт, съобразно дадените с ТР № 2/18. 03. 2022 г. по т. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС насоки, че по разгледаното по същество възражение за прихващане / съдебна компенсация /, когато е неоснователно, съдът не дължи диспозитив, а когато е основателно го отразява като основание, на което отхвърля иска до съответния размер. Няма как основателно възражение за прихващане, предявено като защита срещу възражение за прихващане, последното предявено като защита срещу иска, да намери отражение в диспозитива на съдебния акт. Поддържаната от касатора теза би допуснала неограничено разширяване предмета на спора, в разрив с ограниченията, въведени с изрични процесуални норми, доколкото, ако би се споделила, не би имало основание да се отрече и допустимо възражение за прихващане със спорно вземане срещу възражение за прихващане със спорно вземане, предявено от ищеца и пр.. Следователно, защитата на ищеца срещу активните вземания на предявена съдебна компенсация от ответника, е допустима само с довод за безспорно настъпил погасителен ефект, по силата на извънсъдебно изявление за прихващане, в качеството на правопогасяващо възражение, по което не се формира сила на пресъдено нещо. Евентуално несъстоятелно оспорване от ищеца на неоспорими доказателства за ликвидността на активното вземане, по заявено от ответника извънсъдебно прихващане се преодолява именно чрез разглеждането му като съдебна компенсация, Действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила - от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за обратното действие на погасителния способ. В този смисъл - ТР № 2/18. 03. 2022 г. по т. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Следователно, решаващ за настоящия спор е различен от формулираните въпрос - допустимо ли е изобщо възражение за прихващане със спорно активно вземане, упражнено като защита от ищец срещу предявено, в защита срещу иска му, от ответника възражение за прихващане. Неудовлетворяването на общия изключва необходимостта, а и възможността за коментар на допълнителния селективен критерий, сочен в хипотезите на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.

Аналогични са съображенията и досежно петия формулиран въпрос. Задаването му не отчита спецификата на конкретната хипотеза – наличие на спор относно активното вземане по предявеното, като извънсъдебно, възражение за прихващане от ищец, който предполага разрешаване със сила на пресъдено нещо, с каквато, обаче, се ползва възражението за прихващане като правопогасяващо възражение на ответника, в защита срещу предявения против него иск. Поради това и този въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване.

Четвъртият въпрос самият касатор твърди, че е предпоставен от непроизнасяне на съда по всички негови аргументи, в полза на тезата, че вземането от стойността на дружествен дял – активното вземане по упражненото от ищеца възражение за прихващане – подлежи на установяване в настоящото производство, тъй като няма различие в материалноправните предпоставки за извършване на извънсъдебното и и на съдебното прихващане. Този конкретен довод на ищеца въззивният съд е разгледал и отрекъл, като непроизнасянето му по всички въведени в полза на същия аргументи, не съставлява съществено процесуално нарушение, а само съществените такива евентуално обосновават порок на въззивния акт – неправилност.

Не се обосновава и „очевидна неправилност „ на въззивния акт, съгласно чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок, установим пряко и единствено от съдържанието на въззивния акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл. 281 т. 3 ГПК, но не и към очевидна неправилност.

Видно е, че касаторът не сочи такъв очевиден порок на въззивното решение, доколкото се е обосновал с несанкционирана от съда злоупотреба с право от ответника - предвид оспорване на предявеното от ищеца, с процесуалния способ - възражение за прихващане - активно вземане, както и с довода му, че произнасянето на съда съставлява отказ от правосъдие. И двата довода не могат да бъдат споделени, но преди всичко нямат пряко отношение към конкретния правен резултат, дори да биха били споделени, предвид преждепосочения решаващ правен въпрос, относно допустимостта на предприетата от ищеца форма на защита със спорно вземане срещу възражението за прихващане на ответника.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 33/11. 06. 2021 г. по т. д.№ 32/2021 г. на Бургаски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: