Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение в срока по чл. 283 ГПК от адв. О. Д., като пълномощник на П. Г. П. и Г. И. П., срещу въззивното решение № 6405 от 09. 09. 2019 г. по в. гр. д. № 4991/2018 г. на Софийски градски съд, четвърти „В“ въззивен състав. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, изр. 3 ГПК. С определение от 21. 11. 2019 г. на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия касатор Г. И. П. са конституирани наследниците й по закон: П. Г. П., З. П. П. и П. П. П..

Ответниците по касация считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

С въззивното решение е потвърдено решение № 292874/13. 12. 2017 г. по гр. д. № 32147/2016 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявените срещу касаторите отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не са собственици на частта над 1/6 ид. ч. до частта от 1/4 ид. ч. от следния недвижим имот: фотоателие и магазин, находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ от 48, 70 кв. м., състоящ се от търговска сграда, фотолаборатория и санитарно-битов възел, заедно с таванско помещение над магазина, заедно с 48, 70/467 ид. ч. от дворното място, цялото с площ 467 кв. м., съставляващо УПИ * в кв. 189 по плана на населеното място, м. „Зона Б-2“.

Първоинстанционното решение е постановено след обезсилването на първоначално постановения съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане с указание за конституиране на задължително необходим другар на страната на ответника П. Г. П. – съпругата му Г. И. П..

Ищците Л. С. М. и Б. Л. М. са изложили твърдения, че са наследници по закон на Л. Б. М., починала през 2005 г. /съответно преживял съпруг и син/, която се е легитимира като собственик по силата на договор за доброволна делба от 09. 06. 2003 г., с който процесната сграда и идеални части от недвижим имот са й поставени в дял. Същите са представлявали съпружеска имуществена общност между наследодателката и първия ищец, прекратена със смъртта на съпругата. Сградата е построена по време на брака между тях, сключен през 1970 г. Ищецът Л. М. притежава 4/6 ид. ч. от процесния имот, а ищецът Б. М. – 1/6 ид. ч. Посочили са, че ответниците не са придобили частта над 1/6 идеална част до 1/4 идеална част, която е била обект на принудително изпълнение и им е била възложена с постановление за възлагане от 01. 08. 2011 г. Същите са могли да станат собственици само на описаната 1/6 ид. ч. от процесния имот, притежавана от длъжника в изпълнителния процес /М. М. – низходящ на общата наследодателка, по отношение на който производството по делото е било прекратено/.

Ответниците са оспорвали исковете с твърдението, че на основание постановлението за възлагане са придобили правото на собственост върху притежаваната от длъжника 1/4 ид. ч. Наследодателката на ищците по силата на приращението е била изключителен собственик на сградата, тъй като строителството е извършено върху имот, нейна индивидуална собственост и изцяло с нейни средства.

По делото е установено, че на 09. 06. 2003 г. между Л. Б. М. и Б. И. А. е сключен договор за доброволна делба на съсобствени недвижими имоти, по силата на който в дял на наследодателката на ищците е поставен следния недвижим имот: фотоателие и магазин, находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ от 48, 70 кв. м., състоящ се от търговска сграда, фотолаборатория и санитарно-битов възел, заедно с таванско помещение над магазина, построен изцяло със средства на Л. Б. М., заедно с 48, 70/467 ид. ч. от дворното място, цялото с площ 467 кв. м., съставляващо УПИ * в кв. 189 по плана на населеното място, м. „Зона Б-2“. Съделителят Б. И. А. е получил като парично уравнение сумата 2 000 лв. Преди сключване на договора съсобствениците са имали равни права върху дворното място – по 1/2 ид. ч. за всеки от тях, като съделителката Л. М. е придобила правото на собственост върху нея на основание договор за дарение, сключен с нотариален акт № 20/30. 03. 1994 г.

С постановление за възлагане от 01. 08. 2011 г., влязло в сила на 09. 08. 2011 г., П. Г. П. като купувач на публична продан по изпълнително дело № 20118510400157 по описа на ЧСИ М. П., рег. № * в КЧСИ, е придобил правото на собственост върху 1/4 ид. ч. от фотоателието и магазина, както и върху 1/4 ид. ч. от 48, 70/467 ид. ч. от дворното място, цялото с площ 467 кв. м., съставляващо УПИ * в кв. 189 по плана на [населено място]. Длъжник по изпълнителното дело е М. Л. М., като принудителното изпълнение е било насочено върху описаните 1/4 ид. ч. от сградата и от идеалните части от дворното място, притежавани от него на основание наследствено правоприемство от Л. Б. М..

Въззивният съд е приел, че по отношение правото на собственост върху сградата са приложими правилата на режима на СИО, действали към момента на придобиването съгласно СК отм. г. /отм./. Посочил е, че е без значение обстоятелството дали теренът е бил лична собственост на наследодателката, като се е позовал на ППВС № 5/1972 г., т. 4 от същото, според което построените по време на брака сгради – самостоятелни обекти на право на собственост, принадлежат общо на двамата съпрузи. Изключение от това правило би било налице при оборване на презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК отм., например при установяване на трансформация на лично имущество. В случая обстоятелството с какви средства е бил построен процесният имот не може да се установи от изявлението на Л. М. в договора за доброволна делба. Същото не представлява признание на неизгоден факт, поради което единствено въз основа на него не може да се приеме, че е оборена презумпцията за съвместен принос. Касаторите не са установили трансформацията на лични средства в придобиването на процесния имот. Такъв извод не може да се направи от издадените само на името на наследодателката строителни книжа /разрешение за строеж и протокол за определяне на строителна линия и ниво/. Анализирани са показанията на събраните във въззивното производство гласни доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК чрез разпит на свидетелите Н. и К. /разпитани при първоначалното разглеждане на делото/, от които се установява влагането на средства и труд от Л. М. при осъществяването на строежа. Направен е извод, че процесният имот е представлявал съпружеска имуществена общност между наследодателката и ищеца Л. М., прекратена с нейната смърт, поради което той се легитимира като собственик общо на 4/6 ид. ч. Обсъдени са доводите за нищожност на договора за доброволна делба, свързани с неучастието на съпруга Л. М., като е налице позоваване на т. 3 на ТР № 5/29. 12. 2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което доброволната делба, извършена без участието на единия съпруг, когато идеална част от съсобствения имот се притежава в режим на СИО, не е нищожна на основание чл. 75, ал. 2 ЗН. Тя е непротивопоставима на неучаствалия съпруг и може да бъде оспорена само от него по реда на чл. 24, ал. 4 СК, ако делбеният имот не е получен в дял на съпруга съделител.

Обоснован е извод, че притежаваната от длъжника в изпълнителното производство квота в съсобствеността е 1/6 ид. ч., поради което на основание чл. 496, ал. 1, изр. 1 ГПК ответниците са придобили само тази идеална част.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. когато при новото разглеждане на делото поради пропуск на ищците не са разпитани повторно поисканите от тях свидетели и при наличие на позитивно за тях решение, обжалвано единствено от ответниците, допустимо ли е въззивният съд да разпита отново свидетелите на ищците, ако не са били налице условията на чл. 266, ал. 3 ГПК; 2. каква е „правната природа“, в какво се изразяват „последиците“ на изявлението в договора за доброволна делба, от който ищците черпят права, за построяването на сградата изцяло с лични средства на наследодателката; 3. може ли въззивният съд да се позове на свидетелски показания, по отношение на които не са били налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК за тяхното събиране. По първия въпрос се сочи противоречие с тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3 и решение № 129/06. 03. 2017 г. по гр. д. № 4579/2015 г. на ВКС, второ г. о., а по втория и третия – противоречие с решение № 69/13. 05. 2019 г. по гр. д. № 3436/2018 г. на ВКС, първо г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съставът на ВКС, Второ г. о., съобрази следното:

Настоящото производство е било спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4/2019 г. на ОСГК на ВКС, тъй като за релевантен за разрешаване на спора е счетен въпросът дали, евентуално върху каква част от процесната сграда, построена по време на брака върху имот – съсобствен между наследодателката и трето лице, е възникнала съпружеска имуществена общност. Прието е също така, че определянето на правата на преживелия съпруг в съсобствеността е от значение и за притежавания дял от длъжника - сънаследник, предмет на принудително изпълнение и за обема на придобитото право на собственост от купувача на публичната продан.

Производството по делото е възобновено с определение № 67/20. 04. 2022 г.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението процесуалноправни въпроси, формулирани като втори и трети. В решение № 129/06. 03. 2017 г. по гр. д. № 4579/2015 г. на ВКС, второ г. о., е прието, че заявеното във въззивното производство искане за събиране на гласни доказателства може да преодолее преклузията на чл. 266, ал. 1 ГПК в две хипотези, а именно: когато са съществували обективни пречки гласните доказателства да бъдат посочени и събрани в срок при разглеждане на делото от първата инстанция и когато доказателствата не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. В хипотезата на несъбрани гласни доказателства поради процесуални нарушения страната не следва да доказва други причини за доказателствената непълнота – достатъчно е да се позове на факта на извършеното нарушение. В другата хипотеза преценката на съда дали са били налице обективни пречки за своевременното ангажиране на доказателствата, е конкретна във всеки отделен случай. В случая допускането на свидетели е поискано в исковата молба, поради което отстраняването на процесуалното нарушение, допуснато от първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото, повторното събиране и обсъждане на гласните доказателства при формиране на фактическите и правни изводи от въззивния съд, не е в противоречие с цитирания по-горе акт на касационната инстанция.

Цитираното решение № 69/13. 05. 2019 г. по гр. д. № 3436/2018 г. на ВКС, първо г. о., е свързано с формиране на вътрешното убеждение при разглеждане на делото, което предполага обсъждане в мотивите на решението на доказателствата за всички правнорелевантни факти. В обжалваното въззивно решение направените фактически изводи са конкретно, ясно и точно изведени, като съдът е посочил върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка.

Вторият материалноправен въпрос е относим към изводите на въззивния съд, че изявлението в договора за доброволна делба за построяване на процесната сграда с лични средства на наследодателката, не е достатъчно, за да се приеме, че придобитото не е в режим на СИО.

С тълкувателно решение № 4/14. 04. 2022 г. по тълкувателно дело № 4/2019 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че при извършен строеж от съпрузи по време на брака им, без учредено право на строеж, в поземлен имот, съсобствен между единия съпруг и трето лице, частта от построеното, съответстваща на правата на съпруга от съсобствеността върху терена, се придобива в режим на съпружеска имуществена общност, ако в имуществените отношения между съпрузите е приложим режимът по чл. 18, ал. 1, т. 1 от СК. Правните изводи в обжалваното решение са в съответствие с даденото разрешение. По делото е установено, че строителството е осъществено и с участието на ищеца Л. М..

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Същата не произтича директно от мотивите на обжалвания съдебен акт.

Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция касаторите следва да заплатят на ответниците по касация направените разноски в касационното производство в размер на 600 лв. – за адвокатско възнаграждение.

С оглед изложените съображения Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6405 от 09. 09. 2019 г., постановено по в. гр. д. № 4991/2018 г. на Софийски градски съд, четвърти „В“ въззивен състав.

Осъжда П. Г. П., З. П. П. и П. П. П., да заплатят на Л. С. М. и Б. Л. М. сумата 600 лв., представляваща направени разноски в касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: