Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Технориг“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 243 от 23. 04. 2021 г. по т. д. № 2646/2020 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Благоевградски окръжен съд решение № 2565 от 12. 06. 2020 г. по т. д. № 9/2019 г. в обжалваната негова част, с която са уважени предявените от „Диомед“ ЕООД, [населено място] срещу дружеството-касатор искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обща сума 98 100 лв., представляваща невърнати заеми по четири договора за заем, сключени на 19. 02. 2013 г., 22. 02. 2013 г., 09. 04. 2013 г. и 22. 04. 2013 г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Според него, при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в произнасяне по ненаведени в исковата молба факти и обстоятелства, а именно – не са обсъдени твърденията на ищеца за настъпила предсрочна изискуемост на процесните договори за заем и нищожността на клаузата на чл. 9 от тях, а е съобразена втора „група“ договори, представени от неучастващо в процеса лице – НАП, като изобщо не е преценена конкуренцията в достоверната дата на двете „групи“ документи. Оплакването за противоречие с материалния закон е аргументирано с твърдението, че решаващият състав е счел за доказани предпоставките на чл. 240 ЗЗД за връщане на сумите по процесните договори за заем, без да съобрази факта, че длъжникът по тях не е уведомен за твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото, доводите и възраженията на страните, както и да обсъди оплакванията във въззивната жалба, като направи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изложи в мотивите; 2. Когато съдът установи, че съдебно предявеното право се различава от действително съществуващото между страните правоотношение, може ли решаващият орган да основе решението си върху действителното, но непредявено съдържание на спорното правоотношение; 3. Допустимо ли е решаващият състав да постановява съдебното си решение въз основа на ненавадени, дори отричани от ищеца в производството факти и обстоятелства“.

По отношение на първия въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) – Тълкувателно решение № 1 от 09. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС, а за останалите два въпроса – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответникът по касация – „Диомед“ ЕООД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от „Диомед“ ЕООД, [населено място] искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за обща сума 98 100 лв., въззивният съд е приел, че страните са обвързани от четири договора за заем от 19. 02. 2013 г., 22. 02. 2013 г., 09. 04. 2013 г. и 22. 04. 2013 г., по които заемателят „Технориг“ ЕООД, [населено място] не е изпълнил задължението си да върне заетата сума на уговорените падежи.

С оглед заключението на графологичната експертиза, като неоснователно съдът е преценил възражението на ответника, че процесните договори за заем не са подписани от него. Приел е обаче, въз основа на показанията на свидетеля, че съдържанието на същите и по-конкретно – досежно уговорения падеж за връщане на сумите и условията за настъпване на предсрочна изискуемост – е това, което е в заверените преписи, представени от третото неучастващо в производството лице Национална агенция за приходите, а не това, което е в представените с исковата молба оригинали, т. е. че страните са уговорили падеж за връщане на заетата сума в срок една година, а не седем години от сключването на всеки от договорите, както и че условията за предсрочна изискуемост за връщане на заетите суми е изпадане на длъжника в неплатежоспособност или нарушаване разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от договорите, но не и промяна на фирмени обстоятелства (смяна на собственик или управител), вписани в Търговския регистър.

Предвид констатацията за настъпил падеж още през 2014 г., решаващият състав е направил извод за основателност на претенциите, без да е необходимо изследване на въпроса за предсрочна изискуемост на вземанията по договорите за заем. Съобразявайки обстоятелството, че исковата молба е подадена на 29. 01. 2019 г., т. е. преди да изтече пет-годишният давностен срок за договора от 12. 02. 2013 г., който е с най-ранен падеж – 12. 02. 2014 г., въззивният съд е преценил за неоснователно и възражението на ответника за недължимост на претендираните суми поради погасяване по давност на вземанията за тях.

Настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.

Първият поставен в изложението въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ за изхода на делото. Въпросът е поставен общо и като цяло представлява оплакване за немотивираност на обжалвания акт, което е предмет на касационния контрол, а не на производството по допускането му. Освен това, дори да бъде преценен като релевантен, този въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС, тъй като видно от мотивите на въззивното решение, съдът е обсъдил счетените от него като относими към спора доказателства и е отговорил на наведените от страните доводи и възражения.

Останалите два въпроса също не могат да бъдат определени като значими за делото по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод произтича от обстоятелството, че въпросите са основани на тезата на самия касатор, че „съдебно предявеното право се различава от действително съществуващото между страните правоотношение“, която теза обаче не е възприета от въззивната инстанция. Направената от решаващия състав преценка относно съдържанието на сключените между страните договори за заем по отношение съдържанието на две от клаузите (досежно срока за връщане на заетите суми и условията за настъпване на предсрочна изискуемост) и изводът кои от представените по делото договори (тези от ищеца, или тези от НАП, като трето неучастващо в делото лице) следва да бъдат съобразени, не означава произнасяне по „ненаведени факти и обстоятелства“, а представлява обсъждане на събраните по делото доказателства, с оглед установяване съществуването или не на твърдените от ищеца заемни правоотношения.

Независимо от това, самостоятелна причина за недопускане на касационното обжалване по посочените два въпроса е и бланкетното заявяване на поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – чрез цитиране на разпоредбата, без да е аргументирано наличието на предвидените в нея две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 243 от 23. 04. 2021 г. по т. д. № 2646/2020 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: