Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 30 от 08. 03. 2021 г. по в. гр. д.№ 7 от 2021 г. на Бургаския апелативен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 100 от 22. 06. 2020 г. по гр. д.№ 1567 от 2018 г. на Бургаския окръжен съд в частта му за осъждане на [община] да заплати на Н. К. С., чрез неговите родители и законни представители С. Т. Т. и К. Н. С., сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за причинени болки и страдания от получена черепно-мозъчна травма при падане от метално съоръжение на необезопасена детска площадка, собственост на [община], ведно с лихвата върху тази сума от завеждане на иска- 11. 10. 2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата 175 лв. разноски по делото.

Пълномощникът на касатора твърди, че решението на въззивния съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване пълномощникът на касатора сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя следните правни въпроси:

1. Кой е крайният момент, в който ответникът по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД или чл. 49 ЗЗД може да направи възражение за съпричиняване и какво е необходимото и достатъчно съдържание на това възражение, за да бъде то разгледано от съда? По този въпрос сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 17 от 06. 03. 2015 г. по гр. д.№ 3174 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните? По този въпрос сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 160 от 07. 11. 2017 г. по гр. д.№ 2217 от 2016 г. на ВКС, ТК, I т. о.

3. Следва ли чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намери приложение в случаите, когато и пострадалато при злополуката малолетно или непълнолетно дете е допринесло за настъпването на вредоносния резултат поради неупражнен върху него от родителите му надзор? По този въпрос сочи противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 88 от 12. 09. 1962 г. на ОСГК на ВС и решение № 44 от 26. 03. 2013 г. по т. д.№ 1139 от 2011 г. на ВКС, ТК.

4. Приложима ли е разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД по отношение на лицата, които не могат да съзнават и ръководят постъпките си и да действат разумно, в това число и малолетните лица? По този въпрос сочи притиворечие на обжалваното решение с т. 7 от ППВС № 17 от 18. 11. 1963 г.

5. Съпричиняването, визирано в разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обективен характер ли има или следва да бъде установена вина на пострадалия, за да бъде приложена тази разпоредба? По този въпрос сочи противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 88 от 12. 09. 1962 г. на ОСГК на ВС и решение № 165 от 26. 10. 2010 г. по т. д.№ 93 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т. о.

6. Дали за определяне на размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД от значение са: жизненият стандарт на пострадалия, поведението на близките на пострадалия или на субекта, чиято отговорност е ангажирана? По този въпрос сочи противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4 от 23. 12. 1968 г., решение № 232 от 22. 01. 2018 г. по гр. д.№ 60404 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 199 от 29. 10. 2018 г. по гр. д.№ 363 от 2018 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и определение № 345 от 11. 06. 2014 г. по т. д.№ 584 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. Освен това счита, че произнасянето на ВКС по този въпрос би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Н. К. С., чрез неговите родители и законни представители С. Т. Т. и К. Н. С., не взема становище по нея.

Върховният касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по дело с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения от Н. К. С., чрез неговите родители и законни представители С. Т. Т. и К. Н. С., срещу [община] иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, въззивният съд е приел за безспорно установено от фактическа страна, че на 21. 08. 2018 г., около 11, 30 ч. малолетното дете Н. К. С. е паднало върху бетонна настилка от височина около 3 м.- от най-високата част на „катерушката“ на детска площадка, намираща се в [населено място], парк „Магарешки площад“, обект „Детски кът за игра на открито в УПИ. ..., кв. 59, за който обект според приетото по делото заключение на в. л.Чанкинова има технически паспорт, инвестиционен проект от 04. 04. 2012 г., издадено е разрешение за строеж от 02. 05. 2012 г., обектът е въведен в експлоатация и за него общината има сертификат за контрол от сертифициран контролен орган от 08. 06. 2012 г., установяващ съответствието му като съоръжение с нормативните и технически изисквания за безопасност.

От допълнителното заключение на вещото лице обаче се установява, че преди датата на падането на детето- 21. 08. 2018 г. на площадката са били извършени ремонтни работи, приети с протокол - образец 19 от 10. 08. 2018 г., включващ демонтаж на амортизирана настилка, доставка и монтаж на ударопоглъщаща настилка, ремонт на участъци от настилка. Същевременно от разпитаните по делото трима свидетели /Г. Г.-свидетел на инцидента, К. и М.- живущи в близост/ категорично било установено, че към 21. 08. 2018 г. и до 01. 09. 2018 г., когато било извършено ново полагане на ударопоглъщаща настилка, мястото под и около „катерушката“, от която е паднало детето, не е било обезопасено, подът бил циментов, а плочите, които омекотяват при падане евентуални наранявания, били вдигнати.

Предвид установеното от допълнителното заключение на експертизата и от показанията на свидетелите и като е съобразил изискванията на Наредба № 1 от 12. 01. 2009 г. за условията и реда за устройството и безопосността на площадките за игра, в сила от 07. 05. 2009 г., въззивният съд е приел, че [община] не е изпълнила задължението си като собственик на обекта да го поддържа в състояние, което е безопасно за ползване от потребителите - не е поставила изискващата се съгласно чл. 47, ал. 1 и 2 от Наредбата ударопоглъщаща настилка върху зоната за падане от 2, 5 м. до 2, 7 м. под „катерушката“, от която е паднало детето.

Въз основа на приетите по делото медицинска документация и заключение на съдебно-медицинска експертиза са установени естеството, интензитета и продължителността на вредоносните последици от падането - наранявания и претърпени от детето болки и страдания. Детето било с охлузвания по крака и рани на лявата и дясната ръка, но опасната за живота му травма била на черепа. Поставената му диагноза е: счупване на свода на черепа, закрито контузио церебри левис. Изследванията показвали, че детето няма патологични промени на мозъчния паренхим. Установен бил подкожен хематом и болка в дясно теменно, който според вещото лице не бил клинично значим за състоянието на детето и е подлежал на бърза резорбция /най-късно до 1 месец/. Не били засегнати кръвоносни съдове и не били причинени други драматични увреждания при падането. Лечението на детето в неврохирургията на болница в [населено място] продължило от 21. 08. 2018 г. до 24. 08. 2018 г. След изписването от болницата било препоръчано детето да лежи по цял ден и да спазва определен хранителен режим. Било освободено от училище за 1 месец, а от участие в часовете по физическо възпитание - за цялата учебна година. Според вещото лице д-р Н., към настоящия момент от неврологична гледна точка детето е излекувано - не се установяват „енцефалопатии“, няма последици от черепно-мозъчната травма по отношение на биопотенциалите на мозъка, няма смущения в паметта, волята и интелекта и детето е със съхранени емоции. Според заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологическа експертиза, не е налице пряка причинно-следствена връзка между увреждането и някои промени в състоянието на детето: намалено внимание, умерено снижение на паметта, емоционална нестабилност, засилен негативизъм, неподчинение, вербално агресивни изблици и лесна плачливост. Според вещите лица, по-вероятно е тези отклонения да са свързани с възрастта на детето, не са патологични и не сочат на болестно състояние.

По възражението на ответника, че родителите на пострадалото дете не са изпълнявали задълженията им по чл. 125, ал. 3 от СК и чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето да не го оставят без надзор, съдът е приел, че това възражение не е свързано с оборването на презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД за вина на служител или работник на ответната община, а е относимо към въпроса за съпричиняване на вредата от няколко лица /служител или работник на ответната община и родителите на детето/, в който случай съгласно чл. 53 ЗЗД родителите биха били солидарно отговорни с работниците и служителите на общината, които са действали или бездействали виновно. Разпределението на отговорността между съпричинителите на вредата обаче има значение само за уреждане на отношенията между тях, но не може да бъде противопоставено на увредения, който не е длъжен да предяви иска си спрямо всички солидарно отговорни длъжници.

При определяне на точната сума, която следва да бъде присъдена като обезщетение за неимуществени вреди по чл. 49 ЗЗД /20 000 лв./, съдът е взел предвид следните факти и обстоятелства: възрастта на детето към датата на увреждането /8 години/, характера и интензитета на увреждането /закрито счупване на свода на черепа и леки телесни наранявания на краката и ръцете/, причинените болки и страдания /интензивно главоболие в продължение на първите три дни след травмата и намаляващо такова за останалите дни от лечението/, пълното възстановяване на детето след двумесечно домашно лечение и въздържане от физическа активност за цяла учебна година след травмата. При определяне на размера на обезщетението съдът е посочил, че взема предвид и икономическата обстановка в страната през 2018 г. /конкретно минималната работна заплата през 2018 г. в размер на 510 лв./. Посочил е, че имущественото състояние и нивото на жизнен стандарт на пострадалия и неговото семейство, положените от близките на пострадалото дете грижи за възстановяването му, които минимализирали вредните последици от увреждането, както и икономическата обстановка в страната след увреждането /настъпилата след пандемията от КОВИД-19 икономическа криза/ не са измежду релевантните според закона и съдебната практика /ППВС № 4 от 1968 г./ обстоятелства, които имат значение за определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение касационното обжалване не следва да бъде допуснато поради следните съображения: Не са налице посочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси поради следното:

1. По първия поставен въпрос /Кой е крайният момент, в който ответникът по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД или чл. 49 ЗЗД може да направи възражение за съпричиняване и какво е необходимото и достатъчно съдържание на това възражение, за да бъде то разгледано от съда?/ в посоченото решение № 17 от 06. 03. 2015 г. по гр. д.№ 3174 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о. е прието, че правото да се направи възражение за съпричиняване се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Когато обаче в отговора на исковата молба ответникът своевременно е въвел твърдение за насрещни права или на факти, осуетяващи възникването на претендираното от ищеца право; за факти, опорочаващи правопроизводящия факт или погасяващи възникналото вече право или отговорността на ответника за него или за факти, отлагащи изискуемостта на вземането, то съответното възражението е въведено своевременно, а определянето на точната му правна характеристика е задължение на първоинстанционния съд, докладващ делото.

Няма противоречие между горепосоченото решение на ВКС и обжалваното решение. Напротив, напълно в съответствие с приетото в решението на ВКС въззивният съд е приел, че възражението на ответната община за съпричиняване е своевременно направено, още в отговора на исковата молба, поради което го е разгледал и се е произнесъл по това възражение по същество: приел е това възражение за неоснователно, тъй като в случая не се касае за съпричиняване на вредите от служител /работник/ на ответника и от увреденото лице /дете/- защото пострадалото дете не е извършило нищо противоправно. Ако се докаже, че родителите на детето не са изпълнили своите задължения по СК и Закона за закрила на детето, също не би било налице основание за намаляване на дължимото обезщетение поради съпричиняване, а би била налице хипотезата на чл. 53 ЗЗД /съпричиняване на вредите от няколко лица - служители/работници на ответната община от една страна и родителите на детето от друга страна/, в който случай, поради предвиданата в чл. 53 ЗЗД солидарна отговорност на тези лица, детето може да претендира за обезщетение в пълен размер на всички вреди само от един от причинителите на вредата - в случая от общината.

2. По втория поставен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните? / в посоченото от касатора решение № 160 от 07. 11. 2017 г. по гр. д.№ 2217 от 2016 г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че въззивният съд е задължен да се произнесе по спорния предмет на делото, като изложи свои мотиви относно релевантните за спора факти, след като прецени всички относими доказателства и отговори на всички наведени от страните доводи и възражения. Напълно в съответствие с тази практика на ВКС в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните и е обсъдил в мотивите си всички събрани по делото доказателства за релевантните за спора факти.

Неоснователно е твърдението на касатора, че съдът не се е произнесъл по три конкретно посочени негови доводи и възражения: По довода, че виновното поведение на родителите на ищеца /неизпълнението на задълженията им по чл. 125, ал. 3 СК и чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето/ прекъсва пряката причинно-следствена връзка между действието или бездействието на служител или работник от общината и настъпването на вредоносния резултат, съдът се е произнесъл: макар и не изрично, е приел, че дори и да се докаже виновно поведение на родителите на детето, това не прекъсва причинната връзка между действията и бездействията на работници или служители на общината и настъпилия вредоносен резултат, а води до съпричиняване на вредоносния резултат от няколко лица - служители/работници на ответната община от една страна и родителите на детето от друга.

По твърдението на ответника, че в исковата молба родителите на детето са признали, че знаят, че въпросната детска площадка е опасна и въпреки това са пуснали детето си да играе там, без грижа и надзор, поради което отговорност за претърпените вреди носят родителите, а не ответната община, съдът също се е произнесъл: приел, че отговорност за вредите от падането на детето носят както родителите, така и ответната община, която не е изпълнила конкретни свои задължения по Наредба № 1 от 12. 01. 2009 г. за обезопасяване на детската площадка, чрез полагане на ударопоглъщаща настилка под „катeрушката“.

По възражението на ответната община, че чрез предявяване на иск от името на детето в хода на процеса се изтъкват и претендират вреди, претърпени от родителите му, съдът също се е произнесъл макар и не изрично: присъдил е обезщетение само за претърпените от детето вреди, но не и за вредите, претърпени от родителите му.

3, 4, 5. По третия, четвъртия и петия поставени въпроси /3. Следва ли чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намери приложение в случаите, когато и пострадалото при злополуката малолетно или непълнолетно дете е допринесло за настъпването на вредоносния резултат поради неупражнен върху него от родителите му надзор? , 4. Приложима ли е разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД по отношение на лицата, които не могат да съзнават и ръководят постъпките си и да действат разумно, в това число и малолетните лица? и 5. Съпричиняването, визирано в разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обективен характер ли има или следва да бъде установена вина на пострадалия, за да бъде приложена тази разпоредба? / няма противоречие между посочената практика на ВКС и приетото в обжалваното решение:

3. 1. В Тълкувателно решение № 88 от 12. 09. 1962 г. на ОСГК на ВС е прието, че при определяне на размера на обезщетението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД /намаляване на обезщетението при съпричиняване/ не е необходимо установяването на вина на пострадалия, когато той е дееспособен, нито на вина на упражняващия надзор над него, когато той е недееспособен. Поведението на последните е дотолкова от значение при прилагането на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доколкото може да се направи разграничение между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя, и вредите, причинени от увредения. При съпричиняване на вредата от няколко лица, когато такова разграничение не може да бъде направено, в чл. 53 ЗЗД е предвидена солидарна отговорност за целия размер на вредите, тоест и за онзи размер, който не е в причинна връзка с поведението на всеки един от съпричинителите.

3. 2. В решение № 44 от 26. 03. 2013 г. по т. д.№ 1139 от 2011 г. на ВКС, ТК е прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.

3. 3. В т. 7 от ППВС № 17 от 18. 11. 1963 г. и решение № 165 от 26. 10. 2010 г. по т. д.№ 93 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако пострадалият е допринесъл за тяхното настъпване, като в случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди, а не и на вина. Затова, когато малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, следва да се приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД независимо от това, че такова лице не може да действа виновно.

В обжалваното решение не е прието нещо различно. В него съдът е приел, че няма съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото дете, не защото като неправоспособно лице малолетното дете не може да съпричини вредите, а защото в конкретния случай детето не е допринесло за настъпването на тези вреди - не е извършило никакво неправомерно деяние, което да е в причинна връзка с настъпването на вредите. Това е така, тъй като катеренето на дете по „катерушка“ /съоръжение, което е изградено на детска площадка именно с цел катерене/ не е неправомерно действие - не противоречи на никакви конкретни законови разпоредби и забрани.

6. По шестия поставен въпрос /Дали за определяне на размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД от значение са: жизненият стандарт на пострадалия, поведението на близките на пострадалия или на субекта, чиято отговорност е ангажирана? / в обжалваното решение въззивният съд се е съобразил със задължителната практика на ВС - ППВС № 4 от 23. 12. 1968 г., както и с приетото в посоченото от касатора решение № 199 от 29. 10. 2018 г. по гр. д.№ 363 от 2018 г. на ВКС, ГК, IV г. о. Напълно в съответствие с тази практика на ВКС, за да определи справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид всички посочени в ППВС № 4 от 23. 12. 1968 г. конкретни обстоятелства: характерът на увреждането /счупване на свода на черепа и рани по ръцете и краката/, интензивността и продължителността на претърпените от пострадалото дете болки и страдания; необходимият период за пълното му възстановяване, възрастта на детето към датата на увреждането /8 г./. Като е преценил всички тези конкретни обстоятелства, въззивният съд е определил справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 20 000 лв.

В съответствие със закона и с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че имущественото състояние и нивото на жизнен стандарт на пострадалия и неговото семейство, положените от близките на пострадалото дете грижи за възстановяването му, които минимализирали вредните последици от увреждането, както и икономическата обстановка в страната след увреждането /настъпилата след пандемията от КОВИД-19 икономическа криза/ не са измежду релевантните според закона и съдебната практика /ППВС № 4 от 1968 г./ обстоятелства, които имат значение за определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД.

В решение № 232 от 22. 01. 2018 г. по гр. д.№ 60404 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о. е прието, че не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване на пострадалия, а справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва са се съобразява и съдебната практика в сходни случаи. Разгледаният по това дело на ВКС случай обаче не е сходен с настоящия, поради което не може да бъде съобразен. Освен това, настоящият състав на ВКС не счита, че определеното по настоящото дело обезщетение в размер на 20 000 лв. за претърпени от малолетно лице /дете на 8 години/ неимуществени вреди от сериозна травма, застрашаваща живота му /включваща счупване на свода на черепа/, е несправедливо високо и е източник за обогатяване на пострадалото дете.

Посоченото определение № 345 от 11. 06. 2014 г. по т. д.№ 584 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. То е определение по чл. 288 ГПК, в което ВКС не дава отговор на правни въпроси, а само преценява дали са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на конкретен съдебен акт.

По шестия поставен правен въпрос не е налице и соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради следното: Съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице в няколко случая: когато по приложимия към конкретното дело въпрос няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия; когато е налице неясна правна уредба, което налага тълкуването на закона от ВКС или когато са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, което налага промяна на вече даденото от ВКС тълкуване на закона. В конкретния случай по поставения въпрос има постановена задължителна практика на ВКС - посоченото от пълномощника на касатора ППВС № 4 от 1968 г., на която, както бе посочено и по-горе, обжалваното решение не противоречи.

Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Бургаския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл. 49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на Закона за задълженията и договорите и на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Бургаския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 30 от 08. 03. 2021 г. по в. гр. д.№ 7 от 2021 г. на Бургаския апелативен съд, гражданско отделение.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.