Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.
Образувано е по касационна жалба на К. Л. А., едноличен търговец с фирма ЕТ „Краси-Ла К. А., срещу решение № 43 от 25. 01. 2008 г. по адм. дело № 1714 по описа за 2006 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлена жалбата му срещу РА № 1602892 от 28. 09. 2006 г. на органа по приходите при ТД на НАП – гр. П., потвърден в обжалваната част с решение № 1145 от 24. 11. 2006 г. на директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” – гр. П..
В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила, което съставлява отменително касационно основание, съгласно чл. 209, т. 3 от Административнопроцесуалния кодекс.
Ответната страна по касационната жалба – директорът на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” – гр. П. не ангажира становище по нея.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна.
Предмет на съдебния контрол в производството пред Пловдивския окръжен съд е бил РА № 1602892 от 28. 09. 2006 г. на органа по приходите при ТД на НАП – гр. П., потвърден в обжалваната част с решение № 1145 от 24. 11. 2006 г. на директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” – гр. П.. Същият е издаден по повод осъществена ревизия на търговеца по прилагането на ЗДДС отм. за ревизиран период 1. 01. 2001 г.-23. 02. 2006 г., в резултат на което на същия му е отказано право на данъчен кредит в размер на 15 919. 51 лв. и е начислена лихва за забава в размер на 7 449. 75 лв. за данъчен период м. декември 2002 г. по 6 броя фактури, издадени от „Волтранс” ЕООД, на основание чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС отм. . Предметът на доставките са „хавлиени кърпи, плат, конци и копчета”. В хода на административното производство е установено, че по данни от данъчното досие на прекия доставчик процесните фактури са отразени в дневника за продажбите и справката-декларация за съответния данъчен период. Изготвено е искане за представяне на документи и писмени обяснения от задълженото лице № 21739 от 28. 03. 2006 г., за връчването на което са осъществени две посещения на декларирания адрес за кореспонденция, като са съставени протоколи № 13-03-221 от 28. 03. 2006 г. и № 13-03-238 от 5. 04. 2006 г. На същия не е открит управителя на дружеството или лице упълномощено за получаване на съобщения. Изготвено е съобщение по чл. 32 от ДОПК от 6. 04. 2006 г., поставено на съответното място в дирекцията и публикувано на същата дата на интернет адреса на дирекцията. Съобщение е изпратено и по пощата с обратна разписка, като е върната с отбелязване, че получателят е непознат на адреса”. Съобщението е свалено в установения срок затова, като лицето не се е явило и не е представило исканите документи и обяснения в дадения затова срок. Органът по приходите се е позовал на чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС отм. , поради констатирани обстоятелства в производството, визирани в тази разпоредба. Данъкът по фактурите не е внесен по „ДДС-сметката” на доставчика. Тази фактическа страна по спора е обсъдена в мотивите на обжалваното решение, както и заключението по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза с оглед установяване на начисляването на ДДС, съгласно изискванията на чл. 55, ал. 6 от ЗДДС отм. при прекия доставчик. Същият не е намерен на адреса за кореспонденция и експертът не е могъл да изпълни поставената му от жалбоподателя задача. Последният е представил ДРА № 376 от 29. 07. 2003 г. на данъчен орган при ТДД-гр. П., издаден на прекия му доставчик, за установяване на данъчните му задължения по ЗДДС отм. за ревизиран период 1. 08. 2002 г.-28. 02. 2003 г. При това решаващият съд е приел, че не е нарушен материалния закон и не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на ревизионния акт. Обсъдил е подробно характера на разпоредбата на чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС отм. , приложена в спора от административния орган, както и възможността по чл. 65, ал. 7 от ЗДДС отм. да се възстанови правото на данъчен кредит в случай, че основанията за отказ по ал. 4 отпаднат в тримесечен срок от връчването на ревизионния акт, което в случая не може да се установи, понеже не са представени доказателства. Съдът е обсъдил и разпоредбата на чл. 64 от ЗДДС отм. , която евентуално би могло да бъде приложена по отношение на прекия доставчик, като според него не са установени материалноправните предпоставки посочени в нея, за да се признае правото на данъчен кредит. Произнасянето по тази разпоредба не е било дължимо според настоящия състав. Според съда, оспорващият административния акт не е ангажирал никакви доказателства с оглед установяване липсата на обстоятелствата по чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС отм. , което би обусловило възможността за признаване на претендираното право. Представеният ДРА на прекия доставчик не може да установи факта на начисляване на ДДС от него по повод доставките по отношение на задълженото лице, понеже в мотивната му част не се съдържат никакви констатации по повод ревизията, в качеството му на изпълнител, както и не може да се установи осъществени ли са корекции в декларирания резултат от него в същото му това качество по доставките, по които ревизираното лице е получател.
Настоящият касационен съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно, като направените правни изводи съответстват на фактически установеното по спора. Съдът е обсъдил събраните пред него доказателства, изложил е съображения относно неангажиране на доказателства по повод оспорването на административния акт от страна на жалбоподателя, като не са представени доказателства от значение за определянето на данъчните задължения, включително доказателства за извършване на доставките, за счетоводната отчетност във връзка с доставките, за определяне на предходните доставки, по които лицето е получател. Това са и изискванията на чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС отм. , която е приложена от органа по приходите. Касационните възражения съдържат твърдения, че всички тези обстоятелства се установяват от представения ДРА, издаден на този пряк доставчик, влязъл в сила и чрез който се установява реалността на доставките, издаването от същия на фактури на ревизираното и задължено лице-жалбоподател, начисляването на ДДС при него, внасянето на ДДС по „ДДС-сметката”, предходните доставчици по т. н. стокова верига и идентичността на ревизирания период по него и по процесната ревизия. Според него по този начин се констатира, че при него, задълженото лице не е реализирано предимство. Тези възражения са неоснователни по съображенията изложени по-горе, а именно че в съдържанието на ДРА се съдържат констатации по отношение на „Волтранс” ЕООД, но в качеството му на получател по доставките и претендираното от него право на данъчен кредит. В акта на това дружество няма такива в качеството му на изпълнител по доставки, какъвто той се явява по отношение на касатора, като очевидно ревизиращият орган не е направил корекция. В него не са описани осъществените конкретно доставки, по кои фактури и на кои получатели, между които би следвало да е и касаторът. Освен това с този ДРА са определени данъчни задължения по основание и размер на друг данъчен субект и той не рефлектира върху правото на данъчен кредит на касатора, доколкото по делото чрез него по изложените съображения не могат да се установяват правнорелевантните за спора факти и преди всичко реалността на доставките, счетоводното третиране на същите при прекия доставчик, както и данни за предходните доставчици. Следва също да се направи уточнение, че с издаването на този ДРА при касатора не се реализира данъчно предимство, както се твърди в касационната жалба, понеже законът в разпоредбата на чл. 65 не борави с това понятие. По повод възражението за погасено по давност задължение същото е неоснователно. Съгласно чл. 171 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. В случая тя започва да тече от 1. 01. 2003 г., като съгласно чл. 172, ал. 1, т. 4 от ДОПК спира, когато актът, с който е определено задължението се обжалва, както е в процесния спор и същата не се явява изтекла, съответно публичното вземане за задължението за ДДС не е погасено по давност.
При този изход от спора на касатора не се следват съдебни разноски.
Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА
решение № 43 от 25. 01. 2008 г. по адм. дело № 1714 по описа за 2006 г. на Пловдивския окръжен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ С. А. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Т. Н./п/ И. А.а И.А.