О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1298
гр. София,29.04.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на петнадесети април, две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№75 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Монтейн реал билдинг“ ЕООД срещу решение №536 от 19.08.2024 г. по в. т.д.№258/2024 г. на САС. С обжалваното решение след отмяна на решение №1328 от 03.11.2023 г. по т. д.№992/2022 г. на СГС, е признато за установено по иск по чл.694, ал.3, т.2 ТЗ вр. чл.92, ал.1 ЗЗД, предявен от „Х. Б. ЕООД срещу „М. Р. Б. ЕООД и „Тиберий 2000“ ООД (н), при участие на синдика на „Тиберий 2000“ ООД (н), че не съществува претендираното от „М. Р. Б. ЕООД срещу „Тиберий 2000“ ООД (н) вземане за сумата от 750 000 евро, представляващо неустойка по чл.3.1. от предварителен договор, сключен на 06.04.2015 г., между „Тиберий 2000“ ООД и „М. Р. Б. ЕООД, дължима при разваляне на този договор поради неизпълнение от „Тиберий 2000“ ООД на задължението за сключване в срок до 30.06.2018 г. на окончателен договор за продажба на недвижим имот, представляващ УПИ X.-1045 в кв. 395 по плана на [населено място], Старинна градска част, ведно с изградената в него жилищна сграда, представляваща „Р. С. град“, с административен адрес: [населено място], [улица], което вземане е включено в списъка на приетите вземания на кредиторите на „Тиберий 2000“ ООД (н) с определение от 16.05.2022 г., постановено по реда на чл.692, ал.4 ТЗ в производството по несъстоятелност на „Тиберий 2000“ ООД (н) – т. д.№2784/2017 г. на СГС.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Може ли въззивният съд с решението си да възложи в доказателствена тежест на страната установяването на правнорелевантен факт, който първоинстанционният съд е указал, че подлежи на установяване от насрещната страна, без предварително да уведоми страните, да им даде указания и възможност на да направят доказателствени искания във връзка с този факт. 2. Има ли обвързваща доказателствена сила за съда частен свидетелстващ документ, относно фактите, които твърди страната и за чието установяване го е представила като доказателство по делото, в случаите, когато с документът не е надлежно оспорен от насрещната страна по реда на чл.181 ГПК и може ли съдът да се произнася по въпрос, който не е въведен в предмета на делото по предвидения в ГПК ред за това. По отношение на първия от въпросите се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо втория - че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
„Х. Б. ЕООД, „Тиберий 2000“ ООД (н) и синдикът на „Тиберий 2000“ ООД (н) не заявяват становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че „М. Р. Б. ЕООД претендира, че е кредитор на „Тиберий 2000“ ООД (н) въз основа на предварителен договор от 06.04.2015 г. за покупко-продажба на недвижим имот, а ищецът „Х. Б. ЕООД възразява, че такъв договор никога не е бил сключван между описаните правни субекти или е бил антидатиран, а ако е бил сключен, то не съдържа изобщо валидна клауза за дължимост на неустойка – същата е нищожна поради противоречието с добрите нрави. Посочил е, че „М. Р. Б. ЕООД следва да докаже при условията на пълно и главно доказване твърденията си, че претендираното от него вземане за неустойка е възникнало в негова полза и съществува към момента. Намерил е, че автентичността на горепосочения документ не е надлежно оспорена от страна на ищеца, доколкото това възражение не е направено в срока по чл. 193, ал. 1 ГПК (документът е представен с отговора на исковата молба, след което ищецът не е направил такова оспорване, за каквото не може да се приема за надлежно направено предварителното възражение – преди представяне на документа по делото), поради което следва да се приеме, че процесният предварителен договор е подписан така, както е посочено в него. Счел е за основателно обаче възражението на ищеца, че документът е антидатиран, при което към момента на предявяване на 19.09.2019 г. в производството по несъстоятелност на „Тиберий 2000“ ООД (н) на процесното вземане на „М. Р. Б. ЕООД въз основа на предварителния договор, който момент е най-ранната достоверна дата на документа, такова вземане не би могло да съществува, след като няма сключен преди тази дата (19.09.2019 г.) такъв предварителен договор, който да е породил съответните правни последици, обосноваващи възникване на вземането – неизпълнение от страна на продавача да сключи окончателен договор, вследствие на което да дължи на купувача неустойка. Приел е, че в случая ищецът не е трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК, но е изложил съображения, че процесният предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот е частен документ и се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството му, но не и с обвързваща материална доказателствена сила, поради което не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето на документа. Посочил е, че доколкото моментът на сключване на договора е от значение за това дали е възникнало процесното вземане, датата на предварителния договор следва да се докаже от купувача, тъй като от това доказване той ще извлече изгодни за себе си правни последици, което в случая не е сторено - по делото освен самия документ, не са събрани каквито и да било други доказателства, съответно не са налице установени факти, от които да може да се направи извод за достоверност на датата на сключване на договора. Изразил е становище, че са налице обстоятелства, от които, при преценката им в тяхната съвкупност и взаимосвързаност, се установява, че предварителният договор не е подписан от страните по него по-рано от датата на предявяване на вземането пред синдика на „Тиберий 2000“ ООД (н) - предварителният договор и претендираното вземане за неустойка по него, не са осчетоводени от нито една от страните по него; предварителният договор не е представен на синдика, не му е предадено и арбитражното решение, на което кредиторът „М. Р. Б. ЕООД се позовава; страните по договора въобще не са уговорили задатък, нито има данни за заплатен такъв задатък от страна на купувача в какъвто и да било размер, а същевременно продавачът поема задължение да прехвърли собствеността върху недвижим имот, оценен по предварителния договор за сумата от 7 500 000 евро, без да претендира от страна на своя контрахент каквито и да било гаранции за изпълнение на договора от негова страна; липсват каквито и да било данни, дружеството-купувач „М. Р. Б. ЕООД да е разполагало с финанси, позволяващи му закупуването на имот на такава значителна стойност или с възможности да получи такова финансиране. Намерил е за необходимо да отбележи, че направеното от ищеца възражение за нищожност на уговорената неустойка по чл.3.1. от предварителния договор поради противоречие (накърняване) с добрите нрави също е основателно – с клаузите на процесния предварителен договор страните се уговорили, че поемат задължение да сключат окончателен договор за покупко-продажба на недвижимия имот в срок до 30.06.2018 г. (чл.2.2) и че при несключване на окончателен договор в този срок по вина на продавача, купувачът има право да прекрати едностранно и без предизвестие договора, в който случай продавачът ще дължи на купувача неустойка в размер на 750 000 евро (чл.3.1). Позовавайки се на разясненията, дадени в тълкувателно решение №1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и на практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, е намерил, че единствената цел, за която е уговорена неустойката, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, при което не съответства на принципа на справедливост в търговските отношения и се явява в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр. трето ЗЗД, тъй като: такава неустойка – дължима за неизпълнение на задължението за сключване на окончателен договор, е предвидена само в полза на купувача „М. Р. Б. ЕООД, т. е. реципрочно, продавачът поема задължение да прехвърли собствеността върху недвижим имот, оценен по предварителния договор за сумата от 7 500 000 евро, без да претендира от страна на своя контрахент каквито и да било гаранции за изпълнение на договора от негова страна; купувачът даже не се е задължил да заплати задатък, дори в някакъв минимален размер, с което би обезпечил своето задължение да сключи окончателен договор, т. е. да придобие собствеността върху имота срещу съответната продажна цена; купувачът по предварителния договор би получил значителната сума от 750 000 евро, без да е направил каквито и да било разходи във връзка със сключване на предварителния договор; при преценка на съотношението между размера на неустойката и очакваните от неизпълнението вреди следва извод, че така уговорената неустойка нарушава принципа на справедливостта и добросъвестността, тъй като несъмнено води до несправедливо обогатяване на кредитора, което законът не допуска (а и не се заявяват от страна на купувача каквито и да било конкретни вреди, които е могъл да претърпи в резултат на неизпълнението). Предвид изложените съображения е достигнал до извод, че не съществува претендираното от „М. Р. Б. ЕООД срещу „Тиберий 2000“ ООД (н) вземане за сумата от 750 000 евро, представляваща неустойка по чл. 3.1. от предварителен договор, сключен между тези дружества на 06.04.2015 г., с оглед което предявеният отрицателен установителен иск по чл.694, ал.3, т.2 ТЗ, вр. чл.92, ал.1 ЗЗД се явява основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен.
Настоящият състав намира, че решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
Формулираните от касатора въпроси са свързани с мотивите на въззивния съд относно разпределението на доказателствената тежест за установяването на датата на процесния предварителен договор и относно доказателствената сила на този документ, респективно с извода на съда, че процесният предварителен договор е антидатиран. В случая обаче както бе посочено, въззивната инстанция, освен че е приела, че документът е антидатиран, е намерила също така, че клаузата за неустойка, въз основа на която касаторът основава наличие на процесното вземане, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Т.е. изводът на съда за основателност на иска е направен и на самостоятелно основание – нищожност на неустойката (правен въпрос, свързан с този извод обаче не е поставен), респективно становището за антидатиране на предварителния договор не се явява единствено обусловило решаващата воля на въззивния съд и в този смисъл каквито и отговори да се дадат на формулираните от касатора въпроси, те не биха променили изхода на спора.
С оглед изложеното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №536 от 19.08.2024 г. по в. т.д.№258/2024 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.