О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2178
гр. София, 29.04.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
С. Н.
изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. д. № 5429/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от З. В. В.-ответник в производството, чрез пълномощник адвокат С. П. от АК – Б., против решение № 826/13.07.2023 г. по въззивно гр. дело № 837/2023 г. на ОС – Бургас, постановено по предявен иск по чл.124, ал.1 ГПК.
С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон, и необоснованост, основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Иска се въззивното решение да бъде отменено и предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен. С приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК
Ответникът по касационната жалба А. А. А. – ищец в производството, чрез пълномощник адвокат К. К. от АК - В., с писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане касационно обжалване и по същество оспорва касационната жалба. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна.
Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба от ответницата, е потвърдил първоинстанционното решение, с което, на основание чл.124, ал.1 ГПК, е било признато за установено в отношенията на А. А. А. и З. В. В., че последната не е наследник на М. Б. В., починала на 30.07.2007 г., на К. А. В., починал на 03.09.1987 г. и на В. К. А., починал на 07.02.2022 г.
Първоинстанционният съд е приел за установено, че в акта за раждане на ответницата З. В. М., родена на 2.01.1944 г., за същата са посочени рождени родители В. М. И. и М. Б. В.. В съставения акт през 1944 г. акт за раждане на ответницата е направено допълнително вписване на данни за определение № 429/15.11.1958 г. на Поморийски народен за допускане осиновяването от Д. А. А. и Ж. Б. А., така и за присъда № 121 от 10.03.1971г. на Бургаски окръжен съд по дело I-520 за прекратява осиновяването по отношение на ищеца Д. А. А.. От осиновителния акт се установява, че за осиновяването е дадено съгласие от двамата осиновители, от майката на осиновяваната М. Л. и от втория баща на осиновяваната златка К. А. В., също и от самата осиновявана тогава 14 годишна. Съдебният акт за прекратяване на осиновяването не е представен по делото, същият не е открит и в съответния съд - ОС-Бургас, от където е предоставено само удостоверение за вписаните данни в описната книга на съда за 1970 г. за предмет, страни, и резултат по дело № 1520, а именно: за прекратяване на осиновяването, ищец Д. А. А. и ответник З. В. М., уважава иска. В издадени след смъртта на К. А. В. (поч. 3.09.1987 г.) и съпругата му М. Б. В. (поч. 30.07.2007 г.) удостоверения за наследници, ответницата З. В. В. е посочена също като наследник на всеки един от тях. Ищецът А. А. А. е отразен като наследник на починалия си баща А. К. А., последният син на починалия К. А. В.. В личния регистрационен картон на З. В. В. като родители на същата са отразени В. М. И. и М. Б. В., също и в картона на М. Б. В. З. В. В. е вписана като нейна дъщеря. В удостоверението за родствени връзки на Ж. Б. Л. няма отразени деца, вкл. и ответницата. При тези факти първоинстанционният съд е приел, че ответницата е била надлежно осиновена при условието на непълно осиновяване-единствена форма на осиновяване към 1958 г. според действащата редакция към този момент на чл.81 от ЗЛС, обн.1956 г. Тъй като това осиновяване е било заварено към влизане в сила на СК от 1968 г., и по настоящето дело няма спор, че не е постигнато съгласие между осиновители, осиновен, и родители на осиновен и няма искане съгласно чл.10 от СК от 1968 г./отм./ в 1-годишния срок от влизане в сила на този СК, то осиновяването се счита за пълно осиновяване, при което правата и задълженията между осиновената и нейните низходящи, от една страна, и роднините по произход, от друга, са се прекратили. По спорния въпрос дали е прекратено осиновяването на ответницата само спрямо осиновителя Д. А. или и спрямо съпругата му Ж. А., първоинстанционният съд, поради липсата на нормативно уреждане на такъв въпрос, по аргументи от разпоредбите на чл.50, ал.2 и чл.51 от СК от 1968 г./отм./, е посочил, че доколко осиновяването от двама съпрузи може да е както едновременно, така и последователно в отделни осиновителни производства, то не може при прекратяване на осиновяването само от единия съпруг да се прекъсне осиновителната връзка и с другия съпруг-осиновител, без негово съгласие и знание за това, което би било и разпореждане с чуждо право пред съд, което е недопустимо освен в предвидени от закона случаи. Счел е още, че даденото с решение № 136/12.03.2009 г. на ВКС становище за единство на осиновите. ното отношение е неприложимо към настоящия случай, тъй като е постановено при различни факти - касае непълно осиноваване, породило действието си поради смъртта на един от осиновителите през 1950 г., което е пречка осиновяването след това да породи ново и различно действие и да се трансформира в пълно осиновяване.
По поддържаните и пред въззивния съд спорни въпроси според оплакванията с жалбата на ответницата, въззивният съд се е солидаризирал с направените от първата инстанция фактически и правни и изводи, към които е препратил на основание чл.272 ГПК, като е изложил и свои мотиви, според които по делото от събраните доказателства са установени релевантните факти за спора относно произхода на ответницата от рождени родители В. М. И. и М. Б. В., осиновяване през 1958 г. на ответницата от Ж. Б. А.-сестра на рождената майка и от нейния съпруг Д. А. А., за което съгласие са дали всички засегнати лица, вкл. и съпругът на рождената майка К. А. В./посочен като „втори баща“/, последващо прекратяване на това осиновяване от страна на Д. А. със съдебен акт, вписването на ответницата в издадени удостоверения за наследници на К. А. В. и съпругата му М. Б. В. в кръга на законните наследници на всеки от тях, както и като законен наследник, в качеството на едноутробна сестра, и на В. К. А., син на К. А. В., поч. на 7.02.2022 г. без наследници по права линия.
По спора за прекратителното действие на осиновяването, в допълнение към мотивите на първата инстанция, и по аргументи, черпени от системното, логическо и граматическо тълкуване на чл.77 ЗЛС в редакцията към 1955 г. / за лицата, от които се иска съгласие за осиновяването/ и чл.56, б.“а“ от СК от 1968 г. / отм./ за лицата, които дават съгласие за прекратяване на осиновяването/, е прието, че щом за осиновяването се иска съгласие на всеки от двамата осиновители, наред с осиновявания/с оглед възрастта му/, то и за прекратяване на осиновяването следва да се иска съгласието на всяко от тези лица, т. е. и на всеки от осиновителите. Обратното е посочил да е в противоречие с правната и на житейската логика.
По спора относно издадените от административните органи официални удостоверителни документи за родствени и наследствени връзки, въззивният съд е воден от разбирането, че именно съдът по конкретния спор е компетентия орган да не зачете тяхното доказателствено значение, ако въз основа на установените по делото факти и обстоятелства достигне до други правни изводи от посочените в тях. Поради това е приел, че в случая актът на осиновяването и данните за акта на прекратяването му са доказателствата, от които се установяват правнорелевантните факти за възникване и рекратяване на това отношение, а удостоверенията на административния орган не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, защото тя е оборена от горепосочените доказателства, пряко доказващи произход, осиновяване и неговото прекратяване. Формиран е поради изложеното краен решаващ извод, че тъй като е осиновителното отношение с Ж. А. съгласно чл.81 ЗЛС с изм.1961 г. се е трансформирало в пълно, то отношенията на осиновен с роднини по произход са прекратени, и ответницата не наследява своята рождена майка, и предявеният иск е основателен.
Искането на касатора за допускане касационно обжалване на възивното решение се основава на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Като обосноваващи допускането на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, които се твърди да са решени с въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС/ВС конкретно посочена - основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както за въпрос № 2 само – че е такъв от значение за развитието на правото-основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК:
1/ В хипотезата – изключение, в която едно лице е осиновено едновременно от две лица, които са съпрузи, възникват ли отделни осиновителни правоотношения между осиновения и всеки един от съпрузите-осиновители или възникващото осиновително правоотношение е само едно, но с две лица на страната-осиновител? - твърди се противоречие с решение № 136/12.03.2009г. по гр. д. № 5982/2007 г. на ВКС, II г. о., решение № 481/06.12.2012 г. по гр. д. № 1108/2011 г. на ВКС, I г. о.
2/ В случай на прекратяване на осиновяването по отношение на единия от съпрузите-осиновители, прекратяването има ли действие по отношение на другия съпруг - основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липсваща съдебна практика по него,
3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка?- само относимите
4/ За да се приеме, че е изпълнил задължението си, вменено му с императивните разпоредби на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, достатъчно ли е съдът механично да изброи в мотивите към решението си събраните по делото доказателства, без да ги обсъди и да цени установените от всички тях факти в тяхната съвкупност, както и без да изложи мотиви защо основава правни и фактически изводи на част от тях, а други игнорира напълно?
По отношение на въпроси № 3 и № 4 се твърди противоречие с ППВС №1/1953г., ТР №1/2001г. по т. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 127/2011г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 212/2012 г. без да е посочен номер на дело на ВКС, II г. о., решение №223 по гр. д. №1006/2012г. на ВКС, IV г. о., решение №338 по гр. д. №1383/2011г. на ВКС, IV г. о., решение № 98/2020 г. без да е посочен номер на дело на ВКС, I г. о., решение №22 по гр. д. №4581/2014г. на ВКС, решение № 97/2014 г. без да е посочен номер на дело на ВКС, IV г. о., решение № 50169/2022г. по гр. д. № 2939/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 317/12.02.2019г. по т. д. № 796/2018 г. на ВКС, III т. о., решение № 149/30.07.2012г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 200/02.01.2018г. по гр. д. № 350/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 210/09.02.2018г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 24/28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение №35 по гр. д. №1499/2018г. на ВКС, IV г. о., решение № 63/29.07.2019г. по т. д. № 1528/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 77/25.06.2019г. по гр. д. № 2332/2028 г. на ВКС, II г. о., решение №23 по гр. д. №920/2017г. на ВКС, IV г. о., решение № 221/08.02.2016г. по гр. д. № 1453/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о, решение № 92/16.03.2012г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 60326/14.12.2021г. по гр. д. № 623/2021 г. на ВКС, IV г. о. и др.
5/ Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, респективно освобождава ли въззивният съд от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните?- противоречие с решение № 13/12.02.2021г. по т. д. № 2896/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 34/26.02.2015г. по гр. д. № 6256/2014 г. на ВКС, II г. о., решение № 40/04.02.2015г. по гр. д. № 4297/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 47/19.06.2019г. по гр. д. № 1012/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 50/22.05.2019г. по гр. д. № 1441/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 68/24.04.2013г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 94/28.03.2014г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 96/18.06.2019г. по т. д. № 1962/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 114/15.05.2010г. по гр. д. № 4232/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 102/20.01.2021г. по гр. д. № 4451/2019 г. на ВКС, II г. о.
6/ При формиране на решението си по спора длъжен ли е съдът да зачете материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ, който не е бил оспорен по надлежния ред? - противоречие с решение № 1368/07.04.2004г. по гр. д. № 1137/2002 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1105/07.11.2008г. по гр. д. № 4398/2007 г. на ВКС, I г. о., решение № 76/10.07.2012 г. по т. д. № 490/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 43/07.03.2018г. по гр. д. № 2085/2017 г. на ВКС, IV г. о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране.
По въпроси № 1 и № 2 не е налице нито общото, нито специфичното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно първия въпрос, и чл.280, ал.1, т.3 ГПК относно втория въпрос. Въпросите по начина на поставянето им, са много общи, не отчитат конкретиката на спора и мотивите на първоинстанционния съд (в които само е обсъждан характера на осиновителното отношение за двамата осиновители), и поради различното законодателно уреждане на осиновяването в периода до 1961 г., от 1961-1968 г. и от 1968 г. до 1985 г. относно типа осиновяване, правни последици и основания за прекратяване на осиновяването, не може да имат еднозначен отговор приложим към настоящия казус. Посочените като противоречива практика две решения на ВКС към въпрос № 1 не обосновават специфичното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 136/12.03.2009г. по гр. д. № 5982/2007 г. на ВКС, II г. о. е постановено в производство по чл.218а, б.“а“ ГПК/отм./, а решение № 481/06.12.2012 г. по гр. д. № 1108/2011 г. на ВКС, I г. о. е постановено по чл.295 ГПК, и така не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно която разпоредба противоречие с практиката се обосновава при констатирано такова с ППВС, ТР на ОСГК, ОСГТК на ВКС или решение на състав на ВКС, постановено на основание чл. 290 ГПК. Второто от тези решения също така не дава отговор на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, който да е относим към настоящия случай, защото по това друго гр. д.№ 1108/2011 г. на ВКС, I г. о. касационното обжалване е допуснато и въззивното решение отменено поради противоречие с постановено по същото дело предходно решение на ВКС по чл.290 ГПК (относно допустимостта на проверка верността на удостоверение за наследници и без изричното му оспорване), поради което даденото с това решение по чл.295 ГПК конкретно разрешение на спорен въпрос по него относно осиновителното отношение, е каузално, с незадължителен характер по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а и даденият с него тълкуване е и неотносимо, защото касае непълното осиновяване по ЗЛС в редакцията до 1961 г. По въпрос № 2, поради липсата на общо основание за селекция, не следва да се преценява наличието и на специфичното такова, кумулативно изискуемо, основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което и не е обосновано.
Поставените въпроси № № 3 до 6 също не могат да обосноват наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Действията на въззивния съд не противоречат, а съответстват на указанията по приложението на процесуалния закон относно правомощията на въззивния съд (чл. 272, 269, 235, 236 ГПК), дадени с посочената от касатора практика на ВКС и ВС. Мотивите на въззивния акт, независимо от направеното препращане по чл.272 ГПК, обективират и собствени извод на въззивния съд, касаещи спора от фактическа и от правна страна. Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК, в пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, макар и непространно, е обсъдил всички правнорелевантни факти и установяващите ги доказателства, както и относимите и непреклудирани възражения и доводи на страните. Взел е становище и по изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, касаещи правната последица от съдебния акт по иска на осиновителя Д. А. за прекратяване на осиновяването на ответницата и относно доказателствената стойност на удостоверението за родствени връзки, също и по зачитане доказателствената сила на акта за осиновяване и данните за акта за прекратяване на осиновяването. До приключване на съдебното дирене в първата инстанция, ответната страна не се е позовала на непълнота на данните в събраните доказателства относно страните по воденото дело за прекратяване на осиновяването, нито на непълнота на вписаните данни за това дело в акта й за раждане, поради което направените от въззивния съд изводи съответстват на събраните писмени доказателства за страните по това дело за прекратяване на осиновяването. Предмет на спора е именно родствената връзка по осиновяване между ответницата и Ж. А., което, заедно с направеното изявление от страна на пълномощника на ищеца в единственото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд за некоректно отразяване в представеното в същото заседание от насрещната страна удостоверение за родствени връзки на Ж. А., касаещо осиновената й дъщеря, е достатъчно да бъде преценено от съда доказателственото значение на този документ при съпоставянето му с другите събрани по делото доказателства, дори и да не е открита нарочна процедура по чл.193 ГПК, поради което не се разкрива противоречие с част от посочените от касатора решения на ВКС - само тези, които са по чл.290 ГПК- по т. д. № 490/2011 г. на ВКС, I т. о., и по гр. д. № 2085/2017 г..
Доводи за вероятна нищожност или недопустимост на въззивния акт не са заявени, в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци по чл.280, ал.2 ГПК.
При този изход на спора, касаторът следва да заплати на ответната страна съгласно чл.78, ал.3 ГПК, направените от последния разноски в настоящето производство в размер на 1 200 лв. за платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 08.12.2024 г. /приложен към отговора на касационната жалба/.
Ето защо Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 826/13.07.2023 г. по въззивно гр. дело № 837/2023 г. на ОС – Бургас.
ОСЪЖДА З. В. В. да заплати на А. А. А. разноски в касационното производство размер на 1 200 /хиляда и двеста / лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: