Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] и от Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” [населено място] при Централно управление на Национална агенция по приходите. Оспорва се Решение № 51/23. 02. 2015 г., постановено по административно дело № 522/2014 г. по описа на Административен съд – В. Т, както следва : едноличният търговец оспорва решението в частта, с която е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт №[ЕИК]/11. 03. 2014 г. на орган по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърден с Решение № 264/20. 06. 2014 г. на Директора на дирекция „ОДОП” [населено място], а приходната администрация обжалва решението в частта, с която е отменен ревизионния акт относно начисления за м. 12. 2008 г. ДДС в размер на 1 302, 00 лева, ведно със съответните лихви за просрочие.
В касационната жалба на [фирма] се съдържат доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на закона, на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че съдът в противоречие със събраните доказателства и в нарушение на ЗДДС е приел, че не е налице право на приспадане на данъчен кредит по фактурите, издадени от [фирма], [фирма], „С. 65” Е., [фирма], [фирма], [фирма]. Тези доставки били реално извършени, което се установявало от факта на извършеното плащане по тях, редовното им осчетоводяване, както и от приемо-предавателните протоколи, подписани от получателя на услугата. На следващо място се оспорва извода на съда относно това, че безвъзмездният договор за наем, сключен с [фирма], следва да се приравни на възмезден такъв, представляващ доставка по смисъла на чл. 9 от ЗДДС. По изложените съображения, се отмяна на съдебното решение в оспорената част и отмяна на ревизионния акт изцяло. В съдебно заседание, касационната жалба на [фирма] се поддържа от адвокат Н., който моли да бъде уважена.
В касационната жалба на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” [населено място] са изложени доводи за неправилност и необоснованост на съдебното решение, в частта с която е отменен ревизионния акт, поради което се иска неговата отмяна в тази част и потвърждаване на ревизионния акт изцяло. Твърди се, че фактура № 24/30. 11. 2008 г. е с предмет окончателна доставка на извършен транспорт и не е за авансово плащане по предстоящо предоставяне на такава услуга, който факт не бил отчетен от първоинстанционния съд.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете касационни жалби, тъй като счита, че оспореното решение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, състав на първо отделение счита, че касационните жалби са подадени от надлежно легитимирани страни и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.
С процесния ревизионен акт, в оспорената му част, която е потвърдена от директора на Дирекция „ОДОП”, на едноличния търговец е отказано право на приспадане на данъчен кредит в размер на 5 356, 42 лева и е начислен ДДС в размер на 3 279, 77 лева, както и са определени лихви за просрочие.
Административен съд – В. Т е достигнал до правилния извод за валидност на оспорения ревизионен акт, като издаден от компетентен орган и определящ данъчни задължения от вида и за периода, за който е възложена ревизията. Приел е, че актът е издържан във формата, предвидена в чл. 120 от ДОПК, както и че в хода на ревизионното производство не са допуснати съществени нарушения.
Относно материалната законосъобразност на ревизионния акт в частта му, с която на търговеца е отказано правото на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от [фирма], [фирма], „С. 65” Е., [фирма], [фирма], [фирма], съдът е извършил следните фактически установявания : Освен фактурите, са представени и фискални бонове за плащания по част от тях, с изключение на фактурата, издадена от [фирма]. Към фактурите за ремонтни услуги, издадени от трима от доставчиците - [фирма], [фирма] и [фирма], не са представени никакви доказателства за реално извършена и приета работа по тях. Що се отнася до фактурите, издадени от останалите трима доставчици – [фирма], [фирма] и [фирма] са представени протоколи за приета работа, които са подписани само от страна на получателя. Относно фактурираните доставки на стоки – зимно оборудване и евродизел, от страна на ревизираното лице отново не са представени доказателства, удостоверяващи реалното предаване и получаване на стоките от доставчика [фирма], липсват документи и за транспортирането им. Не са представени и стокови / складови разписки за получаването на стоките в обект на търговеца, с данни за дата, склад, материално отговорно лице, вид, количество и стойност на приетите стоки. На посочените доставчици са извършени насрещни проверки, но никой от тях не е бил открит, респективно липсват представени от тяхна страна документи и писмени обяснения.
Въз основа на така установените факти, правилно съдът е приел, че от страна на ревизираното лице не е доказан фактът на реалното извършване на услугите и предаване на стоките, които са предмет на спорните фактури. Не са били представени никакви съпътстващи фактурите документи, които да удостоверят спорния факт, а представените приемо-предавателни протоколи правилно не са ценени от съда, тъй като съдържат единствено подпис на получателя, но не и на доставчика на съответната услуга. Относно доставката на стоки отново не е доказано, че същите реално са получени от ревизираното лице и са били в неговия патримониум, тъй като липсват доказателства за транспортирането, доставянето и предаването на стоките. Осчетоводяването на фактурите при получателя и наличието на данни за плащане по тях, не е достатъчно да обоснове реалност на доставките само на това основание.
За материално законосъобразен е приет ревизионния акт и в частта, с която е начислен данък върху добавената стойност за данъчни периоди м. 11, м. 12. 2008 г., м. 12. 2009г. и м. 12. 2010 г. за безвъзмездно предоставен обект „Каскада” на свързаното лице [фирма]. По делото е установено, че [фирма] е дружество, което е свързано лице с [фирма] по смисъла на § 1, т. 3, б.”г” от ДР на ДОПК, както и че между двамата е сключен договор за временно и безвъзмездно ползване на павилион „Каскада” от 01. 11. 2007 г. със срок 31. 12. 2010 г. Установено е също така, че наемателят [фирма] е предоставял възмездно под наем същия обект на [фирма]. Действително, както се твърди в касационната жалба, търговците имат право и възможност да сключват по между си безвъзмездни сделки, което произтича от основания принцип за свобода на договарянето. Това обстоятелство обаче не изключва за данъчни цели, такива безвъзмездни сделки, сключени между свързани лица да се третират и облагат като възмездни по силата на специалната разпоредба на чл. 27, ал. 3, т. 1 от ЗДДС, съгласно която при сделки между свързани лица, за данъчна основа се определя пазарната цена. В конкретния случай е установена хипотезата по чл. 27, ал. 3, т. 1, б.”а” от ЗДДС, а именно : данъчната основа на доставката между свързаните лица е по-ниска от пазарната цена, доставката е облагаема и получателят няма право на приспадане на данъчен кредит. Пазарната цена е установена чрез използване на метода на пазарните цени и по-конкретно въз основа на доказателствата за наемната цена на същия обект по договорите, с които е бил пренаеман. Относно размера на така определения наем, от страна на ревизираното лице не са направени възражения и не са ангажирани доказателства за неправилното му определяне.
Настоящият съдебен състав споделя правните изводи, до които е достигнал първоинстанцинния съд и относно тази част от ревизионния акт, с която е начислен ДДС в размер на 1 302, 000 лева за данъчен период м. 12. 2008 г. за извършени транспортни услуги на [фирма]. Установено е, че между [фирма] като изпълнител и [фирма] като възложител е сключен договор за превоз от 01. 01. 2008г., имащ за предмет превоз на материали и работници по нареждане на възложителя ежедневно по утвърден маршрут. Приходната администрация е приела, че през периода м. декември 2008 г. са издадени четири пътни листи за общо изминати 6 510 км., за които ревизираното лице не е издало фактура. Съдът е оборил този извод въз основа на следните факти : През месец ноември 2008 г. пътни листове не са били издавани, респективно транспортни услуги не са извършвани. Въпреки това в края на месеца – на 30. 11. 2008 г. е издадена фактура за транспортни услуги с данъчна основа 6 500 лева и ДДС – 1 300 лева. През следващия данъчен период – м. 12. 2008 г. са извършвани транспортни услуги, но фактура не е издадена. Установено е, че плащането по фактурата от 30. 11. 2008 г. е извършено на 31. 12. 2009 г., като съответните счетоводни операции за това са отразени при двете страни по сделката. Въз основа на тези факти, правилно съдът е приел, че в случая се касае за преждевременно издадена фактура за услуги, които са били извършени през м. 12. 2008 г., тоест данъкът също е начислен предварително. Съдът е приел, че не се касае до авансово плащане, както неоснователно се твърди в касационната жалба на приходната администрация, а до издаване на фактура преди да е настъпило данъчното събитие и преди да е извършено плащане по доставката. Съгласно чл. 113, ал. 1 от ЗДДС, всяко данъчно задължено лице - доставчик, е длъжно да издаде фактура за извършена от него доставка на стока или услуга или при получаване на авансово плащане. В разпоредбата на чл. 113, ал. 4 от ЗДДС е регламентиран само крайният срок за издаване на фактурата, а именно до 5 дни от възникване на данъчното събитие или от плащането. В тази насока, обоснован е изводът на съда за това, че законът не поставя изисквания или забрани по отношение на началния момент, в който следва да се издаде фактура, така, както е сторено по отношение на крайния момент за издаването й. Следователно, последващото настъпване на данъчното събитие е валидирало по-ранно издадената фактура, поради което ревизиращият орган незаконосъобразно е приел, че за тази сделка липсва данъчен документ по чл. 112, ал. 1, т. 1 от ЗДДС и не е начислен данък, респективно правилно ревизионния акт в тази част е бил отменен от съда.
Предвид изложените мотиви и като съобрази, че оспореното съдебно решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, както и, че същото е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон, то същото следва да се бъде оставено в сила.
И двете страни претендират присъждане на разноски за производството пред настоящата съдебна инстанция, поради което такива следва да се присъдят по компенсация съобразно уважената и отхвърлената част от жалбата. Пълномощникът на [фирма] претендира присъждане на разноски по представен списък в общ размер на 1 073, 74 лева, които са действително извършени. Съобразно уважената част от жалбата му, на същия се дължат разноски в размер на 168, 20 лева. Претенцията на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” [населено място] за присъждане на юрисконсултско възнаграждение следва да бъде уважена съобразно отхвърлената част от жалбата, което изчислено съгласно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 830, 89 лева. Изчислени по компенсация, като разлика между посочените две суми, следва в полза на приходната администрация да се присъдят разноски в размер на 662, 70 лева.
Воден от горното, Върховният административен съд, първо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 51/23. 02. 2015 г., постановено по административно дело № 522/2014 г. по описа на Административен съд – В. Т.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК :[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати в полза на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” [населено място] при Централно управление на Национална агенция по приходите, съдебно-деловодни разноски в размер на 662, 70 лева. Решението не подлежи на обжалване.