Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Т., Н. С., А. Б. и Ф. К. срещу решение № 1331/13. 12. 2021 г. по в. гр. д. № 2475/2021 г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 260843/09. 02. 2021 г. по гр. д. № 10624/2016 г. на СГС в частта, с която „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на К. Б. /наследена от касаторите/ сума в размер над 70 000 лв. до 140 000 лв. – обезщетение за смъртта на нейния син Р.ЦК., настъпила в резултат на ПТП на 12. 01. 2016 г., ведно със законната лихва от 12. 01. 2016 г.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и на съдопроизводствените правила. Правят се оплаквания, че въззивният съд неправилно е изследвал наличието на съпричиняване при неконкретизирано възражение от страна на ответника. В резултат на това неправилно е преценил наличието на съпричиняване и то, в такъв голям обем – 50%. Дори да е било налице виновно поведение на пострадалия и нарушение на чл. 108, ал. 1 ЗДвП, не е била изследвана причинната връзка между неговото поведение и настъпилото ПТП. По делото е останало недоказано, че, ако пешеходецът се е движил в срещуположната на автомобила посока, това му действие би му дало възможност да реагира и би го предпазило от удара. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касаторите са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Длъжен ли е съдът в доклада по чл. 146 ГПК изрично да посочи възражение за съпричиняване, което приема за разглеждане по делото и ако съдът не изпълни това си задължение чия е тежестта да поиска въвеждане в доклада на възражението за съпричиняване – на страната, която го твърди, или на насрещната страна?“

2. „Когато твърдените от заинтересованата страна факти са неконкретни, неясни или си противоречат, длъжен ли е съдът да укаже на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях?“.

3. “Когато съдът приема и отчита съпричиняване от пострадалия длъжен ли е да направи правна квалификация на допуснатото от пострадалия нарушение, което приема и отчита като съпричиняващо поведение и последното следва ли да е подведено под конкретна правна норма, създаваща задължения, които не са спазени; в тази връзка има ли значение въведеното задължение за съда още в доклада по чл. 146 ГПК да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и правна квалификация на правата, претендирани от ищеца на насрещните права и възражения на ответника?”

4. „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат?“

5. „Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме наличие на съпричиняване?“

6. „За да се приеме съпричиняване на основание чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП трябва ли да е доказано, че срещуположното движение на пешеходеца ще му даде възможност да реагира и да се предпази или е достатъчен факта на присъствието му на траекторията на движение на увреждащия автомобил?“

7. „Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при недоказан факт, че при различно движение на пешеходеца ПТП може да бъде предотвратено от който и да е от двамата участници?“

8. „При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на обезщетението?“

Заявява се становище, че по първите два въпроса въззивният състав се е отклонил от практика на ВКС, обективирана в решение № 54/2014 г. по гр. д. № 3066/2013 г. на IV г. о., решение № 16/2014 г. по т. д. № 1187/2013 г. на II т. о., решение № 307/2012 г. по гр. д. № 284/2011 г. на II г. о. По материалноправните въпроси се твърди отклонение от практика на касационната инстанция, намерила израз в решение № 147/2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на I т. о., решение № 206/2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на II т. о., решение № 154/2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на II т. о., решение № 45/2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на II т. о., решение № 159/2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на II т. о.

При изложените доводи в съвместната касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като се осъди ответната страна да заплати на касаторите допълнително обезщетение до приетия справедлив размер от 140 000 лв. без да бъде отчитано съпричиняване, ведно със законната лихва, както и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАв с ДДС. Прави се възражение за прекомерност на разноските на ответника.

От ответника по касация „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД е постъпил отговор. С него се оспорва касационната жалба като неоснователна, тъй като своевременно с молба вх. № 75317/06. 06. 2017 г. след представяне на допълнителни доказателства от ищцовата страна е било уточнено възражението за съпричиняване. Заявява се становище, че разсъжденията на ищовата страна относно движението на пешеходците по пътното платно при липса на банкет са лишени от логика. Наличието на съпричиняване се потвърждава и от наказателния съд по НОХД № 666/2016 г. по описа на Окръжен съд Пловдив. Заявява се искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да не бъде допускано до касация, евентуално да бъде потвърдено със законните последици от това.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е било образувано по предявена от К. Ф. Б. /заместена в хода на производството от своите наследници по закон С. Т., Н. С., А. Б. и Ф. К./ претенция за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на сина Р.ЦК., настъпила вследствие ПТП на 12. 01. 2016 г. Ищцата счита, че претърпените неимуществени вреди следва да бъдат обезщетени с изплащане на сума в размер на 140 000 лв. – частично от 220 000 лв. С исковата молба е било представено като доказателство за механизма на произшествието единствено копие от констативен протокол. С отговора на исковата молба е било направено възражение за съпричиняване с твърдение, че ще бъде уточнено след представяне на доказателства, от които да стане ясно при какви обстоятелства е настъпило процесното ПТП. След представяне на копие от пр. пр. № 335/2016 г. с молба вх. № 75317/06. 06. 2017 г. застрахоивателното дружество е уточнило възражението си като е посочило, че пострадалият е нарушил задълженията си, визирани в чл. 108 ЗДвП, съответно е било направено искане за запознаване с НОХД № 783/2017 г. на Окръжен съд Пловдив и доуточняване на възражението за съпричиняване. С последваща молба от 24. 10. 2017 г. е било заявено становище, че възражението за съпричиняване се допълва и с твърдението, че пострадалият е бил под въздействието на 2, 5 промила алкохол.

За да отмени частично решението на Софийски градски съд, съставът на Апелтивен съд София е приел за основателно противопоставеното от ответното дружество възражение за съпричиняване. Решаващият състав е изследвал механизма на процесното ПТП и, позовавайки се на приетите в хода на първоинстанционното производство експертни заключения, е достигнал до убедително мотивиран извод, че пострадалият е допринесъл за собственото си смъртоносно увреждане не поради алкохолното опиянение, а поради обстоятелството, че е нарушил правилата за движение по пътищата, а именно чл. 108, ал. 1 ЗДвП като не се е движел по пътния банкет, за който не са били събрани доказателства да е бил неизползваем. При евентуалност съдът е посочил, че дори банкетът да е бил неизползваем, то пострадалият е трябвало да се движи по пътното платно в посока, противоположна на движението на автомобила, а не по посока на това движение и с гръб към превозното средство. Съдът е приел, че, ако пешеходецът се беше движил по банкета, евентуално срещу движещия се автомобил, той щеше да избегне удара, тъй като щеше да се окаже в осветената лява част на платното /установено от експертизите/ и извън коридора за движение на автомобила. Поради тези обстоятелства съдът е стигнал до извод, че пострадалият е съпричинил вредата в обем 50%.

Не са налице твърдените от касаторите основания нито за директен, нито за факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Не е обосновано приложението на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК по отношение твърдението за наличие на основание за директен достъп до касационен контрол, а са наведени оплаквания, които могат да бъдат квалифицирани като касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В множество свои актове касационната инстанция е посочвала, че тази специална форма на неправилност следва да е установима директно от мотивите на решението без да се проверява дали фактите са правилно възприети, съответно без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи правни принципи. Такива пороци на съдебния акт не са обосновани от касаторите, а и не се констатират от настоящата инстанция.

Отговор на първите три въпроса е даден в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 98/29. 06. 2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 69/15. 03. 2017 г. по гр. д. № 60171/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 66/01. 06. 2017 г. по т. д. № 650/2016 г. на ВКС, І т. о., решение № 134/18. 11. 2020 г. по т. д. № 1422/2019 г. на II т. о., решение № 18/24. 03. 2021 г. по т. д. № 696/2020 г. на II т. о. В посочените актове е прието, че приносът на пострадалия за причиняване на вреда от деликт по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да е релевиран надлежно от застрахователя чрез възражение пред първоинстанционния съд, което трябва да е конкретизирано с посочване на фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, допринесли за увреждането. Ако в отговора на исковата молба липсват фактически твърдения за конкретното проявление на приноса, съдът е длъжен да ги изясни по реда на чл. 145, ал. 2 ГПК до края на първото съдебно заседание, а ако обстоятелствата относно приноса са станали известни на застрахователя - ответник по иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. в по-късен момент, той може да ги въведе в процеса до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция съгласно чл. 147, т. 1 ГПК. При постановяване на въззивното решение съставът на Апелативен съд София не се е отклонил от цитираната казуална практика. Приносът на пострадалия, макар и след подаването на отговор, е бил достатъчно ясно обоснован с употребата на алкохол и с движението му в нарушение на чл. 108, ал. 1 ЗДвП – извън пътния банкет и по посока на движещия се автомобил, улеснявайки причиняването на сблъсъка. Следователно, не се покрива хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а съществуващата практика изключва приложението на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Останалите въпроси не покриват изискването да имат характера на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са казуистично зададени и целящи директна проверка на правилността на атакуваното въззивно решение. Отделно от това, формулировката им съдържа изопачаване на установените от въззивния съд факти, изложени в мотивировъчната част на решението. Решаващият състав не е изградил правните си изводи само въз основа на обстоятелството, че пострадалият е допуснал нарушение на правилата за движение. Отделно от това, част от въпросите са хипотетично зададени, тъй като ключовият мотив за приемане наличието на съпричиняване не е движение на пешеходеца в посока движение на увреждащия автомобил, а движение по пътното платно вместо по банкета, за който ищцовата страна не е ангажирала доказателства, сочещи невъзможността му да бъде използван.

Поради липса на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК достъп до касация следва да бъде отказан.

При изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1331/13. 12. 2021 г. по в. гр. д. № 2475/2021 г. на Апелативен съд София на Апелативен съд София.

ОСЪЖДА С. Т., ЕГН [ЕГН], Н. С., ЕГН [ЕГН], А. Б., ЕГН [ЕГН], и Ф. К., ЕГН [ЕГН], да заплатят на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], сума в размер на 200 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.