Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б, чрез гл. експерт - юрисконсулт Ц. М. против решение № 260834/08. 03. 2022 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 3814/2021 г., с което след отмяна на решение от 04. 01. 2021 г. по гр. д. № 243000/2012 г. по описа на Софийски районен съд, касаторът е осъден да заплати на Л. К. С. /конституиран на мястото на починалата в процеса ищца Н. П. С./, на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 13 453, 16 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 2000 г. до 2003 г. и 2009 г. в общ размер на 92 работни дни, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 16. 05. 2012 г. до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва основното решение на въззивния съд като поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че в разглеждания случай, поради настъпилата смърт на ищцата в хода на процеса, правото да ползва платен годишен отпуск се е трансформирало в право на парично обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, който факт следвало да бъде взет предвид при решаване на спора на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Съдът не е съобразил, че предмет на делото е претендирано обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, дължимо в резултат на извършено с решение на ВСС повишаване от длъжност „прокурор“ в ОП-София в длъжност „съдия“ в Апелативен специализиран наказателен съд, а не правото на ползване на платен годишен отпуск. Съгласно чл. 224, ал. 2 КТ обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се изчислява към деня на прекратяване на трудовото правоотношение, каквото прекратяване, като предпоставка за възникване на правото по ал. 1 на чл. 224 КТ, касаторът твърди, че не е било налице към датата на подаване на исковата молба. Настъпилата в хода на производството смърт на ищцата е довела до прекратяване на трудовото правоотношение, но този факт не представлява фактическото основание на иска и съответно този факт не е от значение за спорното право – възникнало право на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ към датата на извършеното през 2011 г. повишаване в длъжност, поради което този факт не е следвало да бъде отчетен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Освен това се поддържа, че към датата на настъпване на смъртта на ищцата, последната е била на длъжност „съдия“ в АпСНС, а не на длъжност „прокурор“ в ОП-София, респективно правото на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, възникнало при прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 11 КТ, е дължимо не от ОП-София, а от АпСНС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ Нарушава ли се диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се произнася по предмет на делото, който не е определен от обстоятелствата, на които ищецът се позовава в исковата молба; 2/ Включва ли се в задълженията на съда, регламентираното в чл. 235, ал. 3 ГПК, разглеждането/зачитането и на факти, настъпили след устните състезания или непопадащи в предметния обхват на доказване; 3/ При прекратяване на трудовото правоотношение, от кого и как се определя лицето, спрямо когото работникът или служителят има право да търси обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск; 4/ При прекратяване на трудовото правоотношение с магистрат, след повишаване в длъжност от един съдебен орган /прокуратура/ в друг съдебен орган /съд/, допустимо ли е обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ да се търси от предишния орган/работодател, от който е извършено повишаването; 5/ При прекратяване на трудовото правоотношение, настъпило след предявен иск по чл. 224, ал. 1 КТ, обезщетението за забава от кой момент е дължимо – от предявяване на исковата молба или от прекратяване на трудовото правоотношение и 6/ Правилно ли е решение, при което правните изводи са аргументирани с факти и обстоятелства, които не попадат в предметния обхват на доказването. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по първите два от повдигнатите въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 127 от 10. 01. 2018 г. по гр. д. № 679/2017 г. на II г. о., решение № 428 от 19. 10. 2012 г. по гр. д. № 358/2011 г. на IV г. о. и решение № 203 от 01. 02. 2018 г. по т. д. № 905/2017 г. на II т. о. По останалите въпроси се поддържа противоречие с решение № 623 от 24. 06. 2002 г. по гр. д. № 933/2001 г. на III г. о. Освен изложеното, касаторът поддържа, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон – при постановяване на решението си, съдът е отчел ирелевантен за спорното право факт; присъдил е обезщетение за забава от подаване на исковата молба по отношение на вземане, което е възникнало години след този момент и е осъдил прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, което право на обезщетение обаче е възникнало при друг работодател на ищцата.

Ответната страна по жалбата – Л. К. С., чрез пълномощника си адв. М. е депозирал отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и такива за неоснователност на наведените в жалбите доводи за неправилност на решението. Претендира сторените н касационното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

За да отмени първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и вместо него да постанови друго, с което да го уважи, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция относно преминаването на ищцата от прокуратурата в Специализирания наказателен съд и ефектът от това преминаване върху трудовото правоотношение, като е обосновал становището си с действащата към посочената от ищцата дата на прекратяване на трудовото й правоотношение с Окръжна прокуратура София – 24. 10. 2011 г., редакция на чл. 189, ал. 2 ЗСВ, според която повишаване в длъжност е преминаване на по-висока по степен длъжност в орган на съдебната власт. Изложил е съображения, че доколкото в посочената разпоредба законодателят не е разграничил органите на съдебната власт, а длъжността „съдия в АпСНС“ е по-висока по степен от длъжността „прокурор в ОП“, следва извода, че ищцата е била повишена и съответно трудовото й правоотношение не е прекратено, поради което не й се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 КТ, предвид разпоредбата на чл. 222 ЗСВ, според която при повишаване или преместване на съдия, прокурор или следовател в органите на съдебната власт, не се изплащат обезщетения. Същевременно въззивният съд е взел предвид факта, че в хода на процеса пред първата инстанция, ищцата е починала, преди провеждане на устните състезания и съответно е отчел този факт при решаване на спора на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, доколкото с настъпването на смъртта на ищцата, трудовото й правоотношение се е прекратило на основание чл. 325, ал. 1, т. 11 КТ и правото й да ползва платен годишен отпуск се е трансформирало в право на парично обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. При тези мотиви, въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен, тъй като са налице всички елементи от фактическия състав на нормата на чл. 224, ал. 1 КТ.

С оглед изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че единствено първите два въпроса, които по същество се свеждат до въпроса за приложението на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, ограничаващ правомощията на съда да се произнесе по правния спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на страните на основата на твърдените факти и обстоятелства, релевантни за спорното право и до въпроса за приложението на правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК и съответно следва да бъдат преформулирани в този смисъл, имат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложеното налага въззивното решение да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по преформулираните от настоящия състав на ВКС въпроси за приложението на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и на правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК, за да се провери дали дадените от въззивния съд разрешения по тях противоречат на посочената от касатора съдебна практика на ВКС.

Останалите въпроси нямат характер на правни, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда за уважаване на иска, а отделно от това по отношения на тях не е налице и сочения допълнителен критерий – противоречие със соченото в изложението решение на ВКС, което е неотносимо към настоящия спор, тъй като в него е разгледан въпроса кои обезщетения при уволнение подлежат на прихващане при надлежно упражнено от работодателя възражение за прихващане.

За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на по 269, 06 лв. на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о. ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260834/08. 03. 2022 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 3814/2021 г.

УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса от 269, 06 лв., като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.

Делото да се докладва на ръководителя на IV г. о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: