4№ 2115/28.04.2025 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото съдебно заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и пета година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Златина Рубиеваразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4822 по описа за 2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 118/24.07.2024 г. по гр. д. № 132/2024 г., с което Окръжен съд – Ямбол, потвърждавайки решение № 38/25.01.2024 г. по гр. д. № 708/2023 г. на Районен съд – Ямбол, е осъдил Р. Х. Х. да заплати на Г. В. М. на основание чл. 59 ЗЗД сумата 10 000 $ - платеното от ищеца на 05.10.2020 г., с което ответникът се е обогатил неоснователно за негова сметка, ведно със законната лихва от 20.03.2023 г.

Решението се обжалва от Р. Х. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните процесуалноправни въпроси: 1. Когато въззивният съд прецени, че искът е квалифициран неправилно с обжалваното решение, длъжен ли е да уведоми страните за дадената от него различна квалификация, като изготви нов доклад, разпредели доказателствената тежест и предостави възможност страните да направят доказателствените си искания, които са пропуснали пред първата инстанция, или въззивният съд дава правилната, различна квалификация на иска едва с решението? 2. Длъжен ли е съдът да прецени гласните доказателства, събрани чрез свидетелски показания на роднина, съгласно предвиденото в чл. 172 ГПК? 3. Законът допуска ли съдът да базира фактическите си констатации в решението на гласните доказателства, събрани чрез разпита на само един свидетел? 4. Законът допуска ли съдът да приеме за недоказан относим факт, ако в установяването му страната е поискала повече свидетели, но съдът е допуснал само един? и 5. Дължи ли въззивният съд да мотивира отказа си на доказателствените искания в жалбата, базирани на оплакванията, че релевантни факти са останали недоказани поради процесуални нарушения, допуснати от първата инстанция? Касаторът счита повдигнатите въпроси обуславящи решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По същество се оплаква, че въззивният съд съществено е нарушил процесуалните правила – чл. 269, изр. 2, вр. чл. 266, ал. 3 ГПК, чл. 172 ГПК и чл. 273, вр. чл. 146, ал. 2 ГПК, причината в обжалваното решение да приложи неправилно материалния закон – чл. 59 ЗЗД. Претендира разноските по делото.

Ответникът по касация Г. М. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.

Въззивният съд е приел, че ищецът претендира сумата 10 000 $ с твърденията, че на 05.10.2020 г. я е платил по сметка на ответника – баща на бившата снаха на ищеца, очаквайки ответникът да съдейства, за да се прехвърли на сина на ищеца В. М. един жилищен имот в [населено място], за който ищецът знаел, че е купен от сина на ответника Х. Х. и от внука на страните А. с кредитни средства на ответника. През м. февруари 2023 г. бракът на сина на ищеца и на дъщерята на ответника бил прекратен с развод, а ищецът разбрал, че собственик на имота е само синът на ответника и няма да се реализират очакванията му за прехвърлянето на имота. Въззивният съд е приел, че в отговора на исковата молба ответникът е признал, че сумата е постъпила по неговата сметка, но е оспорил иска с твърденията, че е получил парите по мандат – ищецът му бил заръчал да ги предостави на В. М. за нуждите на задлъжнялото младо семейство. По същото време В. М. бил длъжник по висящи изпълнителни дела и ищецът се опасявал, че ако ги преведе на сина си, парите ще бъдат запорирани. При тези твърдения в исковата молба и в отговора въззивният съд е приел, че искът е с правна квалификация чл. 59 ЗЗД. Споделил е мотивите в обжалваното решение, с които първата инстанция е отказала да възприеме правната квалификация, предложена в исковата молба – чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, със съображения, основани на разграничението на фактическите състава на неоснователното обогатяване в чл. 55, ал. 1 ЗЗД от фактическия състав на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД, извършено с ППлВС № 1/1979 г. След това е пристъпил към анализ на събраните доказателства.

Въззивният съд е приел, че страните не спорят, че на 05.10.2020 г. сумата 10 000 $ е постъпила по сметката на ответника, а спорят за липсата, респ. наличието на основание за разместените блага. Намерил е за доказани, а с това – съответни на действителното положение, твърденията в исковата молба. Базирал се е на показанията на свидетеля Ж.. Макар свидетелят да е заинтересован в смисъла по чл. 272 ГПК – той е роднина на ищеца по сватовство, показанията му са логични и последователни. Ж. е свидетелствал, че когато през 2020 г. са работили в Чикаго, САЩ, ищецът многократно му споделял да е превел сумата 10 000 $, защото имал очаквания ответникът и неговата съпруга/бившите му сватове да съдействат техният син да прехвърли жилищния имот в [населено място] на сина на ищеца, за който имот ищецът знаел да е закупен на името на Х. Х. и на името на внука на страните А. с кредитни средства на ответника. След като получил парите обаче ответникът и неговата съпруга поискали други, а като не ги получили, отказвали разговори и срещи, като след развода на сина му с дъщерята на ответника, ищецът осъзнал, че очакванията му няма да се реализират, особено след като разбрал, че единствен собственик на имота е синът на ответника. Въззивният съд е обсъдил показанията на Ж. във връзка с други събрани доказателства - договор по н. а. № 99/04.08.2020 г. с купувач на имота синът на ответника, договор от 27.07.2020 г. за банковия кредит на ответника и с постъпилите данни за висящи изпълнителни дела в периода 2019 – 2023 г. с длъжник сина на ищеца. Намерил е, че показанията са достоверни, а не ги опровергават показанията на другия свидетел Й.. И той свидетелствал, че ответникът е получил сумата 10 000 $, но не знаел какви са очакванията на ищеца, а от ответника знаел за уговорката на страните да предостави парите на сина на ищеца, който към онзи момент бил длъжник по изпълнителни дела и имало опасност да бъдат запорирани. На свидетеля не било известно колко пъти и в какви размери ответникът е предоставял пари на зет си и не бил присъствал на предаване на пари. Въззивният съд е заключил, че твърденията в отговора на исковата молба за сключен между страните договор за поръчка са недоказани. Нереализираните очаквания, поради които ищецът е превел на ответника сумата 10 000 $, е причината за неоснователно разместените блага в двата патримониума, а първоинстанционното решение за уважаването на иска по чл. 59 ЗЗД следва да се потвърди.

При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос не е обуславящ. В обжалваното решение така както в потвърденото първоинстанционно решение искът е квалифициран по чл. 59 ЗЗД. Във въззивната жалба не са правени оплаквания за неправилна квалификация, нито за неправилен доклад. Съответно са неприложими постановките в т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. р№ 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, а по въпроса са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Вторият повдигнат въпрос е обуславящ – въззивният съд е имал задължението да обсъди показанията на свидетеля Ж., но според мотивите на решението е преценил възможната заинтересованост – свидетелят е роднина по сватовство на ищеца, и е преценил показанията според другите събрани доказателства, намирайки ги достоверни. Точно такава е практиката на Върховния касационен съд по чл. 172 ГПК. Следователно по въпроса е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Третият повдигнат въпрос не е обуславящ, доколкото въззивният съд не е базирал фактическите си констатации само на гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетеля Ж.. Напротив, той е извършил анализ на всички събрани доказателства, включително обсъждайки показанията на Ж. във връзка с показанията на другия свидетел, като е намерил за доказани твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, а не по възражението, с което ответникът е оспорил основанието на иска. По въпроса е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Тя е изключена и по четвъртия повдигнат въпрос. Във въззивната жалба срещу осъдителното решение ответникът/сега касатор не се е оплаквал, че в установяване на твърденията в отговора на исковата молба е искал разпит на повече от един свидетели, респ. че съдът е имал задължението да допусне други своевременно ангажирани свидетели. При разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК касаторът не следва пред касационната инстанция за пръв път да направи оплакване за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция, каквото не е правил във второинстанционното производство, включително и да повдига въпрос по преклудирано оплакване.

Последният повдигнат въпрос касаторът свързва с доказателственото искане във въззивната си жалба съдът да изиска справка от трето за процеса лице/от В. М. за вписаните данни в ЦКР за сключени договори с кредитни институции. В определението по чл. 267 ГПК въззивният съд е мотивирал отказа да го уважи, като е намерил установимия факт ирелевантен. Въпросът е обуславящ, но въззивният съд му е отговорил в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, която приема, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да мотивира отказаните доказателствените искания на страните.

При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът/ответникът по иска следва да възстанови разноските, направени от ответника по касация/от ищеца пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 118/24.07.2024 г. по гр. д. № 132/2024 г. на Окръжен съд – Ямбол.

ОСЪЖДА Р. Х. Х. да заплати на Г. В. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 560 лв. – разноски пред Върховния касационен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.