Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по касационна жалба на „ А. П.” ООД, гр. С., чрез процесуален представител, срещу Решение № 1794 от 18. 03. 2013 г., постановено по адм. д. № 5224/2012г. по описа на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт № 2101106328/19. 01. 2012г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. С., потвърден с Решение № 884/20. 04. 2012 г. на Директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” при ЦУ на НАП – гр. С..

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че първоинстанционният съд не е съобразил мотивите на тълкувателно приложимото Решение на СЕС по дело С - 285/11г., което изрично подчертава необходимостта от доказване въз основа на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е знаело, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от измама с ДДС. Счита, че от събраните по делото доказателства се установява реалността на доставките от „АБВ Плюс” ЕООД, „Сръбкомерс” ЕООД и „А. Т.” ЕООД, използвани за целите на извършените от ревизираното дружество облагаеми доставки към Столична община и „Захарни заводи” АД. Навежда довода, че след като в издадените на доставчиците ревизионни актове не е корегирана данъчната основа и начисленият ДДС, то органите по приходите са признали, че доставките са реални и по тях е възникнало право на приспадане на данъчен кредит за получателя. Намира, че в тази връзка изводите на съда противоречат на Решение от 18. 06. 2010 г. на ЕСПЧ по делото „Център за подпомагане на бизнеса” срещу България и Решение на СЕС по съединени дела С- 80/11 и С -142/11г. В тези насоки излага подробни аргументи в жалбата и моли съда да отмени атакувания съдебен акт и вместо него, постанови друг, по съществото на спора, с който да отмени обжалваният РА, ведно с присъждане на осъществените разноски.

Ответникът по касационната жалба – Директорът на Дирекция „ОДОП” – гр. С. при ЦУ на НАП в о. с.з., чрез процесуален представител, изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбите касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационната жалба е депозирана от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14 - дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд –София град е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт № 2101106328/19. 01. 2012г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. С., с който е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит в общ размер от 10 521. 66 лв. и съответните лихви за забава за д. периоди м. 11. 2009г, м. 03. 2010 г., м. 05. 2010г., м. 10. 2010г. и м. 02. 2011г. по фактури, издадени от „ АБВ Плюс” ЕООД, „Сръбкомерс” ЕООД и „А. Т.” ЕООД.

За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, обоснованост и в съответствие с материалния закон.

Този краен правен извод е изведен след като от фактическа страна е установено, че между ревизираното дружество и С. О. е сключен договор, във връзка с изпълнението на който с „АБВ плюс” ЕООД, в качеството на подизпълнител, са сключени два договора и анекси към тях с предмет „обработка на данни за анализ и оценка на състоянието на почвите на територията на С. О.” и „проучване на възможностите за ограничаване на риска за околната среда и човека”. След обсъждане на кредитираното заключение на вещото лице по проведената ССчЕ е прието, че издадените две фактури от м. 11. 2009 год. не отговарят на критериите за документална обоснованост по смисъла на ЗСч, тъй като наименованието на извършените услуги е твърде общо, не е посочено по кой договор са извършени и какъв точно е видът им. Преценено е, че във фактурите не са специфицирани услугите по колечество и обем, като същевременно неоткриването на доставчика на адреса препятства възможността за преценка на редовноста на воденото от него счетоводство. Констатирано е, че останалите четири фактури не са представени от ревизираното лице, поради което за доставките по тях не е налице първото и основано изискване за упражняване на правото на данъчен кредит – задълженото лице да притежава данъчен документ, съставен в съответствие с изискванията на чл. 114 и чл. 115 от ЗДДС, в който данъкът е посочен на отделен ред. В обобщение е прието, че събраните доказателства не установяват реалното извършване на спорните доставки, поради което органът по приходите законосъобразно е отказъл признаване на право на данъчен кредит по тях.

Относно фактурата, издадена от „Сръбкомерс” ЕООД е установено, че същата е с предмет на доставката „по договор от 09. 02. 2011г.”, който не е представен. Фактурата е включена в СД по ЗДДС и дневника за продажби за м. 02. 2011 год., а плащането е извършено по банков път. От правна страна е прието, че ангажираните доказателства не обуславят извод за реалност на доставката, тъй като в издадената фактура услугата е описана твърде общо, без да е уточнен видът й, а цитираният договор не е представен. Акцентирано е върху липсата на доказателства за технически и технологичен ресурс за осъществяване на услуга, която е специфична по своя характер и изисква специална квалификация.

Досежно издадените от „А. Т.” ЕООД две фактури с предмет „информационно обезпечаване” и „информация за района” е консатирано, че плащането е извършено по банков път и фактурите са отразени в СД по ЗДДС и ДП от доставчика. След обсъждане на заключението на вещото лице по проведената ССчЕ е изведено заключението, че съвкупният анализ на събраните доказателства не обосновава извод за реално осъществяване на услугите по аналогични съображения с тези, относими за предходвия доставчик. Преценено е, че на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС законосъобразно е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит по спорните доставки, в резултат на което е отхвърлена релевираната срещу РА жалба.

Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му са обсъдени всички относими доказателства поотделно, в своята съвкупност и съобразно доказателствената им стойност, въз основа на което са формирани обосновани фактически и правни изводи, съответстващи на материалния закон.

Неоснователно е оплакването на касатора, че съдът не е съобразил тълкувателно приложимото Решението на СЕС по дело С - 285/11г., с което се разяснява смисъла на посочените разпоредби от Директива 2006/112 при извършени измами или нередности, осъществени нагоре или надолу по веригата спрямо тази доставка, но не се отрича необходимостта националният съдия да изследва реалното осъществяване на пряката доставка. Тя е изрично подчертана от СЕС в същото Решение от 06. 12. 2012 г. , като в т. 31 е уточнено, че "за да се установи, че е налице правото на приспадане на данъчен кредит, е необходимо да се провери дали доставките са били реално осъществени." В Решението по дело С-643/11 г. СЕС посочва, че ДДС се дължи от начислилото го лице /доставчика/ независимо от действителното наличие на облагаема сделка, както и, че правото на Съюза следва да се тълкува в смисъл, че чл. 167 и чл. 168, б. "а" от Директива 2006/122, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат да се откаже право на приспадане на данъчен кредит, платен от получателя за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка и то независимо, че в съставен на издателя на същата фактура ревизионен акт не е направена корекция на декларирания от последния ДДС." Така очертаната практика на СЕС пряко опровергава доводите на касатора, основани на цитираните решения и обосновава правилността на изводите на решаващият състав във връзка с реалното извършване на спорните доставки. Следва да се посочи, че в случая не е налице сходство във фактическия състав, при който е постановено Решението от 18. 06. 2010 год. на Европейския съд по правата на човека по делото „Център за подпомагане на бизнеса” срещу България, тъй като по делото не е имало спор, че обсъжданите там доставки, по които е отказано право на данъчен кредит, са реално осъществени от посочените във фактурите издатели. Спорът се е концентрилал върху осчетоводяването на доставката, а не върху нейното реално изпълнение, поради което не може да бъде споделена тезата на касатора, че му се вменяват отговорности на неговите доставчици. Правилата за разпределение на доказателстваната тежест в процеса налагат лицето, претендиращо материалното право на данъчен кредит, да установи главно и пълно всички предпоставки за възникването му, първата от която е действителното осъществяване на услугите. Именно поради липса на достатъчно доказателства за това, административният съд е приел, че спорните доставки не са извършени, тъй като само по себе си издаването на фактури, в които данъкът е посочен на отделен ред, включването му при определяне на резултата за съответния данъчен период в СД и посочването им в дневника за продажбите не установява извършването на услугите именно от този доставчик, техния вид, начин на изпълнение и престирането им на получателя. При липсата на приемо - предавателни протоколи, достатъчна индивидуализация на услугите във фактурите и доказателства за кадровата обезпеченост на доставчиците да осъществят услуги, за които се изисква специална квалификация, обоснован и материално законосъобразен е изводът на съда, че спорните доставки не са реално осъществени. Той не се променя от представените с касационната жалба фактури, а събраните доказателства за последващи доставки на ревизираното лице по договорите със столична Община и „Захарни заводи” АД не установяват, че предходните спорни доставки са осъществени именно от лицата, издали процесните фактури. Ето защо, като е достигнал до извода, че данъкът по тях е неправомерно начислен по смисъла на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС и за ревизираното лице не е възникнало право на приспадане на данъчен кредит, административният съд е постановил решение, което не страда от релевираните касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила.

Независимо от изхода на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като такова вече е присъдено, а разпоредбата на чл. 161, ал. 1 от ДОПК ограничава неговия размер до минималното възнаграждение за един адвокат.

Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

Решение № 1794 от 18. 03. 2013 год. по адм. дело № 5224/ 2012 год. по описа на Административен съд – София град. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Й. К.в секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ М. З./п/ Б. Л. Б.Л.