Производството е по реда на чл. 33 и сл. от Закона за Върховния административен съд, във връзка с чл. 131 и сл. от Данъчния процесуален кодекс отм. и § 5, ал. 4 от ПЗР на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.
Образувано е по касационна жалба на Г. Ч. Т.ки, в качеството му на директор дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. П., срещу решение № 411 от 20. 04. 2006 г. по адм. дело № 1298 по описа за 2005 г. на Пловдивския окръжен съд.
В касационната жалба са изложени доводи неправилност на съдебното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закон, което съставлява отменително касационно основание по чл. 218б, ал. 1, б."в" от ГПК, във връзка с чл. 11 от ЗВАС.
Ответната страна по касационната жалба - "Пълдин Ер" АД оспорва същата като неоснователна чрез процесуалния представител адв.И. Н..
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеният отменителен довод, съгласно чл. 39 от ЗВАС, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е основателна.
Предмет на съдебен контрол в производството пред Пловдивския окръжен съд е бил ДРА № 2595 от 29. 07. 2005 г. на ръководител екип при ТДД-гр. П., изменен в обжалваната част с решение № 1102 от 30. 09. 2005 г. на РДД-гр. П.. С този акт, издаден в резултат на осъществена данъчна ревизия по прилагането на ЗКПО, ЗОДФЛ, ЗМДТ и на ЗДДС на ДЗЛ са определени задължения, като предмет на административното обжалване е бил начисленият данък добавена стойност, на основание чл. 119, ал. 3 от ЗКПО и същият е бил определен в размер на 62 025. 65 лв. и лихви за забава в размер на 1 598. 02 лв. за последния ревизиран данъчен период 1. 04. 2005 г.-13. 04. 2005 г.
В мотивите на обжалвания съдебен акт е обсъдена фактическата обстановка по спора и са изложени съответните правни изводи, като съдът е приел, че обжалваният ДРА е незаконосъобразен, поради което е отменил данъчния акт. По делото не е имало спор за факти, като в хода на ревизията е установено, че на 13. 04. 2005 г. е подадено заявление вх.№ 586 за дерегистрация по ЗДДС, на основание чл. 117, ал. 2, т. 3 от ЗДДС, а именно когато възникне задължение за дерегистрация поради откриване на производство по несъстоятелност и прекратяване дейността на предприятието. Последният данъчен период е от
1. 04. 2005 г. до 13. 04. 2005 г., като датата на прекратяване на регистратията е датата на подаване на заявлението, съгласно чл. 120, ал. 1 от ЗДДС. За него не е подадена справка-декларация по чл. 100 от ЗДДС и протокол-опис за наличните към датата на дерегистрацията активи, съгласно изискванията на чл. 117, ал. 2 от ЗДДС. Общата стойност на активите по счетоводни данни съгласно представените инвентарни книги към м. април 2005 г. възлиза на 612 373. 79 лв. По повод оспорването по административен ред пред по-горестоящият данъчен орган, последният е уважил направените възражения относно размера на стойността на активите, поради което е изменил данъчното задължение и е определил нов негов размер, посочен по-горе. Същият е счел, че правилно е приложена нормата на чл. 119, ал. 3 от ЗДДС, като възражението на ДЗЛ относно двукратното му облагане с ДДС, поради наличие на влязъл в сила ДРА № 306 от 30. 11. 2001 г., издаден по повод предишно заявление за прекратяване на регистрация по ЗДДС от 31. 08. 2000 г., с който му е начислен ДДС в размер на 242 388. 00 лв. върху налични активи е неоснователно. Решаващият съд е конкретизирал фактическата страна по спора, а именно че с решение от 27. 05. 2003 г. на ВКС е отменено решението на ПОС за обявяване на дружеството в несъстоятелност и прекратяване на дейността и е одобрен оздравителен план, като на 23. 07. 2003 г. е извършена повторна регистрация по ЗДДС на дружеството и е подаден регистрационен опис за наличните активи, като сумата по начисления при дерегистрацията ДДС е била декларирана като данъчен кредит за възстановяване по справка-декларация от 7. 08. 2003 г. Подадено е искане за прихващане или връщане на декларирания по нея ДДС за възстановяване, като е издаден ДРА № 344 от 5. 01. 2004 г., потвърден с решение № 253 от 15. 03. 2004 г. на РДД-гр. П., влязъл в сила, с което не е признато правото на данъчен кредит в посочения размер по повод повторната регистрация, като е прието, че не е приложима разпоредбата на § 5а, ал. 1 от ПЗР на ЗДДС. Производството по несъстоятелност е било възобновено, като е подадено заявление за повторната дерегистрация по ЗДДС, във връзка с което е издаден процесния ДРА. Първоинстанционният съд е приел, че
позоваването от страна на жалбоподателя на разпоредбата на чл. 62, ал. 1 от ЗДДС, във връзка с чл. 119, ал. 3 от ЗДДС е правилно, понеже тя се явява приложима, а това се определя от факта, че с влезлия в сила ДРА № 344 от 5. 01. 2004 г. не е признат данъчен кредит в размер на 242 388. 00 лв. След като данъкът върху наличните активи към датата на повторната регистрация не е с право на данъчен кредит не следва да се начислява данък върху тях, на основание чл. 119, ал. 3 от ЗДДС при дерегистрацията, към датата на която се приема, че се извършва доставка на налични активи по смисъла на ЗСч. Според него след като няма право на данъчен кредит за обложените активи при повторната регистрация, не следва да се начислява ДДС върху активите при последващата дерегистрация по ЗДДС. Позоваването на чл. 70 и чл. 71 от ЗДДС е относимо в производството по обжалване на ДРА № 344 от 5. 01. 2004 г., когато е преценявано дали дружеството има право на данъчен кредит за обложените активи, които са налични към датата на последващата регистрация и не може да се разглежда в настоящото производство. Правнорелевантен за него е фактът на отказване приспадането на данъчен кредит по чл. 70 от ЗДДС с влязъл в сила данъчен акт.
Настоящият касационен състав на Върховния административен съд, първо отделение намира, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон. При така изложената фактическа страна по спора следва да се има предвид, че при повторна регистрация на дерегистрирано лице, данъкът начислен съгласно изискванията на чл. 119, ал. 3 от ЗДДС, може да бъде приспаднат като данъчен кредит за наличните активи към датата на последващата регистрация, но при изпълнение на изискванията на чл. 70 от ЗДДС. В процесния случай правото на приспадане на данъчен кредит е отказано на основание чл. 70, ал. 2, т. 2 от ЗДДС, понеже данъкът не е внесен ефективно или прихванат от данъчен орган към датата на повторната регистрация на дружеството по ЗДДС, а именно 23. 07. 2003 г., а не както е записано в мотивите на обжалваното решение и това е станало с влязъл в сила ДРА № 344 от 5. 01. 2004 г. на ръководител екип на ТДД-гр. П., приложен към адм. дело № 496 по описа за 2004 г. на ПОС, от своя страна приложено към съдебното досие по адм. дело № 1298 по описа за 2005 г. на същия съд. От друга страна разпоредбата на чл. 119, ал. 3 от ЗДДС установява, че освен когато този закон предвижда друго, към датата на дерегистрацията се приема, че лицето извършва доставка на наличните активи по смисъла на ЗСч, поради което следва да начисли данък върху пазарната им цена, ако биха били предмет на облагаема доставка. Понеже в тази разпоредба е налице приравняване на понятието налични активи по смисъла на ЗСч с извършването на доставка с тях при дерегистрацията следва да бъдат преценявани изискванията, визирани в чл. 62 и чл. 65 от ЗДДС, във връзка с данъчния режим на доставките относно начисляване на данъка или освобождаване от начисляване на данъка. Съгласно нормата на чл. 62, ал. 1 от ЗДДС, по чието приложение в случая е налице спор, данък при дерегистрацията не се начислява, когато платеният данък при придобиването на активите не е с право на данъчен кредит, при условие, че са изпълнени всички изисквания на закона, а според ал. 2 от с. н. ал. 1 не се прилага когато правото на данъчен кредит би възникнало, ако са спазени изискванията на ЗДДС, но за конкретното лице не са изпълнени. В процесния случай е налице непризнаване на право на приспадане на данъчен кредит при повторната регистрация, което беше обсъдено по-горе във връзка с направеното искане за възстановяване и прихващане и издаване на
ДРА № 344 от 5. 01. 2004 г. на ръководител екип на ТДД-гр. П., на основание чл. 70, ал. 2, т. 1 от ЗДДС. Защитната теза на ДЗЛ-ответник по касационната жалба е, че с прилагането на чл. 119, ал. 3 от ЗДДС и направеното в същата жалба тълкуване на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ЗДДС се постига двукратно облагане върху едни и същи активи, респ. двойно плащане на ДДС на едно и също правно основание. Според нея пропуснатата евентуална възможност да придобие правото на данъчен кредит при повторната регистрация на дружеството не го лишава от основанието за освобождаване от начисляване на ДДС върху наличните материални активи при повторната му дерегистрация. Така спорният момент се свежда до факта дали ДЗЛ може да се ползва от разпоредбата на чл. 62, ал. 1 от ЗДДС относно освобождаване от начисляване на ДДС или е налице хипотезата по ал. 2 от с. разпоредба, която препятства това. Следва да се приеме, че в конкретния случай не е налице пропусната възможност да бъде упражнено правото на приспадане на данъчен кредит, на което се позовава данъчнозадълженото лице и каквато практика на Върховния административен съд цитира (решение № 2277 от 2. 03. 2006 г. по адм. дело № 3829 по описа за 2005 г. на ВАС, първо отделение). В случая е налице отказано право на приспадане на данъчен кредит за начислен данък по повод прекратяване на регистрацията, поради неизпълняване на задължителните изисквания, посочени в чл. 70 от ЗДДС, който спор е приключил с влязло в сила съдебно решение, поради което не може да бъде споделена тезата че има пропусната възможност да се упражни това право, както и че тя не следва да лишава данъчния субект от основанието за освобождаване от начисляване на данъка, съгласно чл. 62, ал. 1 от ЗДДС. Очевидно е, че в случая се явява приложима разпоредбата на ал. 2 от същата правна норма, понеже за конкретното регистрирано лице не са били налице изискванията, за да възникне то. Тълкуването на разпоредбата на чл. 62 от ЗДДС в писмената защита на ответната страна по касационната жалба, което е насочено към икономическото изравняване между данъчния кредит, ако такъв е признат при регистрацията и данъчния дълг, възникващ с дерегистрацията по принцип е правилно, но не съотвества на конкретната фактическа обстановка по спора, с който е бил сезиран съда.
На касатора не следва да се присъждат съдебни разноски за настоящата съдебна инстанция, понеже в производството пред нея не е участвал негов процесуален представител.
Съобразно изложеното обжалваното решение следва да се отмени като неправилно постановено и понеже делото е изяснено от фактическа страна да се постанови решение по съществото на спора, поради което и на основание чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗВАС, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ
решение № 411 от 20. 04. 2006 г. по адм. дело № 1298 по описа за 2005 г. на Пловдивския окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ жалбата на
"Пълдин Ер" АД срещу ДРА № 2595 от 29. 07. 2005 г. на ръководител екип при ТДД-гр. П., изменен в обжалваната част с решение № 1102 от 30. 09. 2005 г. на РДД-гр. П..
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Ф. Н. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ З. Ш./п/ М. З. З.Ш.