Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

С определение № 231 от 31. 05. 2022 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1183 от 07. 07. 2021 г., постановено по гр. д. № 965/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение, в частта, с която община Варна е осъдена да заплати на С. Й. К. сумата 6 000 лева, представляваща обезщетение по чл. 49 ЗЗД за претърпени неимуществени вреди в резултат от пропадане с велосипед в необезопасена дупка, находяща се на пътното платно на [улица], [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11. 07. 2019 г., до окончателното й изплащане, като вместо него е постановено ново по същество, с което искът за заплащане на горната сума е отхвърлен. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен до пълния предявен размер от 25 000 лв.

Касаторът С. Й. К. иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация община Варна, чрез процесуалния си представител, в отговора на касационната жалба счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. В съдебно заседание не изразява становище.

Третите лица – помагачи „Инжстройинженеринг“ ЕООД – гр. Варна и „Автомагистрали София“ не изразяват становище в съдебно заседание.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди.

В отговора ответникът е направил следните възражения: не е съществувала неравност на пътното платно; ищцата не е получила уврежданията при падане от велосипед вследствие на пропадане в дупка, а в резултат на „недостатъчно внимание и следене на пътната обстановка“, както и възражение за съпричиняване при условията на евентуалност.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуално-правни въпроси: длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение по правно-релевантните факти, като обсъди всички събрани допустими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност; при установяване на причинната връзка между противоправното поведение и вредата, като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, необходимо ли е всеки факт да бъде установен пряко.

По основанието за допускане на касационно обжалване.

На поставените процесуално-правни въпроси следва да се дадат следните отговори:

Съдът формира вътрешното си убеждение по правно-релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, с оглед на което е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност.

При установяване на причинната връзка между противоправното поведение и вредата, като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко. Възможно е прекият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Пълно доказване може да се осъществи и само с косвени доказателства, ако те са несъмнено установени, достоверни и са в такава връзка с другите обстоятелства, че установяват без съмнение главния факт. В цитирания смисъл са решение № 554/08. 02. 2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на четвърто г. о., решение № 177/25. 10. 2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г. на трето г. о., решение № 226/12. 07. 2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на четвърто г. о. и решение № 81/19. 07. 2022 г. по гр. д. № 2536/2021 г. на трето г. о., които се споделят от настоящия съдебен състав.

По основателността на касационната жалба.

По делото е установена следната фактическа обстановка:

От амбулаторен лист № 103/12. 07. 2019 год. за преглед на пациент в спешно отделение при МБАЛ „Св. А.- Варна“ АД и от допълнителен лист, е видно, че на посочената дата на ищцата е извършен медицински преглед, при който са констатирани травма на глава с рана на челото, травма на ръка и на коляно. При прегледа ищцата е съобщила, че не е губила съзнание. Поставена й е диагноза – контузия на лявата лакътна става със съмнение за счупване на главата на лявата лъчева кост. От амбулаторен лист № 987/23. 07. 2019 год. е видно, че на посочената дата на ищцата е извършен медицински преглед и е поставена диагноза контузия на лакът. При прегледа е констатирано, че след имобилизация движенията на лявата ръка на ищцата са силно ограничени и болезнени, установен е оток на лакътя.

Районият съд е приел, че в процесния участък са извършвани ремонтни дейности /текущ ремонт на асфалтови настилки с плътна асфалтобетонова смес/ на [улица]от третите лица – помагачи. Дейностите са приети с протокол от 31. 07. 2019 г. и не са засегнали участъка на произшествието според посочените от ищцата координати.

От заключението на комплексната съдебно-медицинска и психологическа експертиза, се установява следното: ищцата е получила разкъсно-контузни рани по лицето, контузия на лявата лакътна става. Описаните травматични увреждания са резултат на удари с или върху твърди, тъпи предмети, отговарят да са получени при падане от велосипед и удар на тези анатомични области в подлежащата настилка. В своята съвкупност са обусловили временно разстройство на здравето неопасно за живота, изразяващо се в известно затруднение в движенията на левия горен крайник за период от около 20-25 дни. След получаване на такива травматични увреждания е налице болка, ограничени движения на левия горен крайник за гореописания период. Към настоящия момент съществува ограничено разгъване на лявата лакътна става. Имала е предхождаща травма в областта на лявата лакътна става. Получената по – рано травма и тази, получена при падането от велосипед на 11. 07. 2019 год. допълнително е натоварила възстановяването в областта на лявата лакътна става и в този смисъл към настоящия момент е налице известно ограничение в разгъването на лявата лакътна става, което ограничение ще остане в този обем – около 140-150 градуса, при нормално разгъване на ръката в лакътя от 180 градуса, т. е., не може да си разгъне изцяло лявата ръка.

От показанията на свидетелката Т. /продавач в магазин в близост до мястото на инцидента/ се установяват следните факти, възприети от нея през месец юни-месец юли 2019 г.: намирала се е пред магазина; видяла е дупки на пътното платно, в които са пропадали автомобили. Чула е „трясък“ и е видяла ищцата паднала на земята. Била е с колело на главното платно и се е опитвала да се изправи, лицето й било в кръв. Дръпнала е към тротоара. Свидетелката сочи, че по това време не е извършван ремонт, както и че са запълнили са дупките след около месец.

В показанията си свидетелката К. /дъщеря на ищцата/ посочва, че ръката на майка й е била гипсирана от рамото в продължение на един месец, като костта е зарасла накриво. Тя е с един бъбрек и все още не се е възстановила напълно. Според свидетеля А. ищцата му е споделила, че е пропаднала в дупка на пътното платно. Самият той е попадал с автомобила си в същите дупки от процесния участък.

Въззивното производство е било образувано по жалби и на двете главни страни. Във въззивната жалба на общината е изложен единствено довод за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на поисканата техническа експертиза за установяване на твърдението, че участъкът е бил обхванат от ремонтните дейности, както и в необсъждане на възражението за съпричиняване.

В обжалваното въззивно решение съдът е изложил съображения, че претендираното от ищцата обезщетение е за вреди, настъпили от лошото качество на пътя, следователно причина за увреждането е начина на поддържането и стопанисването на пътя, тъй като съгласно чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините, в който смисъл е и нормата на чл. 48, т. 2, б. „а“ от ППЗП. Нормата на чл. 167, ал. 1 от Закона за движение по пътищата задължава лицата, които стопанисват пътя да го поддържат в изправно състояние. Според чл. 47, ал. 1 от ППЗП поддържането включва полагането на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за защита на неговите съоръжения и принадлежности.

Приел е, че по делото е установено, че на 11. 07. 2019 год. на [улица]в [населено място], в посока спирка „Зора“ – „Билла – Аспарухово“, срещу магазин за хранителни стоки „Марго“, понастоящем с наименование „Бункера“ е имало дупка на пътното платно, която е затруднявала движението на пътните превозни средства. На посочената дата ищцата е управлявала велосипед по [улица]в [населено място] и е паднала от велосипеда в близост до описаната по – горе дупка в резултат на което е получила и горните увреждания. Обосновал е извод, че не е доказано, че именно дупката на пътното платно (неизправността на пътното платно) и съответно неизпълнението на задължението на общината да поддържа в изправност пътя с оглед осигуряване на целогодишната му нормална и безопасна експлоатация е причина за настъпилите вреди, т. е., не е установен при условията на пълно доказване един от обективните елементи от фактическия състав на деликта, а именно причинна връзка между деянието и вредите.

Посочил е, че от анализа на доказателствата извод за причинна връзка между деянието и вредите не може да бъде изведен. Липсват доказателства как точно се е случил инцидента, предвид, че няма очевидци. В тази насока са единствено твърденията на ищцата, че е пропаднала в дупката на пътното платно. Възпроизведеното от свидетелите, че тя е пропаднала в дупката на пътното платно, не е пряко възприет от тях факт, а е факт, който им е споделен от самата ищца, при което и показанията им не са непосредствени. По отношение показанията на свидетелката Т. е приел, че не съдържат пряко възприети от нея факти, а оценъчни съждения.

С оглед дадените отговори на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, въззивното решение е неправилно. Предвид даденото разрешение на поставените въпроси следва да се приеме, че е без значение, че свидетелката Т. не е била пряк очевидец на самото падане на ищцата, като след анализ на събраните по делото допустими доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, в конкретния случай е доказано наличието на всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 49 ЗЗД, включително причинната връзка. Ето защо следва да се приеме за установено, че вследствие на противоправното бездействие на ответника, ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, които следва да бъдат обезщетени. В случая, настоящата инстанция приема, че справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 6 000 лв., като взема предвид получените травматични увреждания от ищцата, нейната възраст, степента на уврежданията и оздравителния период.

Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. Искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди подлежи на уважаване в посочения по-горе размер. Решението следва да бъде отменено в описаната част, съответно да бъде оставено в сила в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 25 000 лв.

С оглед изхода на делото ответникът по касация дължи заплащане на направените разноски, които за всички инстанции възлизат на сума в общ размер от 2 013, 64 лв. /368, 64 лв. за първоинстанционното и 1 645 лв. за касационното производство/.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1183 от 07. 07. 2021 г., постановено по гр. д. № 965/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, в ЧАСТТА, с която е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново по същество, като е отхвърлен предявения от С. Й. К. срещу община Варна иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 6 000 лева, представляваща обезщетение по чл. 49 ЗЗД за претърпени неимуществени вреди в резултат от пропадане с велосипед в необезопасена дупка, находяща се на пътното платно на [улица], [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11. 07. 2019 г., до окончателното й изплащане, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА община Варна да заплати на С. Й. К. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], сумата 6 000 лева, представляваща обезщетение по чл. 49 ЗЗД за претърпени неимуществени вреди в резултат от пропадане с велосипед в необезопасена дупка, находяща се на пътното платно на [улица], [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11. 07. 2019 г., до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер от 25 000 лв.

Осъжда община Варна да заплати на С. Й. К. сумата 2 013, 64 лв., представляваща направени разноски.

Решението е постановено при участието на трети лица помагачи на страната на община Варна - „Инжстройинженеринг“ ЕООД и „Автомагистрали София“.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: