Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищците Ф. Р. Д., лично и като пълномощник на А. Ф. П. и Р. Ф. Д., всички чрез адв.В. Р. против решение № 507/20. 03. 2015 г. по гр. дело № 27/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3953/28. 10. 2014 г. по гр. дело № 8229/2012 г. на Пловдивския районен съд в частите, с които са отхвърлени предявените от Ф. Р. Д., действащ лично и като пълномощник на А. Ф. П. и от Р. Ф. Д. осъдителни искове за обезщетения за репариране на имуществени вреди при изпълнението на строителни и монтажни дейности при изграждането на сграда, находяща се в [населено място], [улица] отклонение от техническите правила и нормативи и инвестиционния проект за разликите над уважените части до предявените размери от общо 20 107 лв. Със същото решение ищците са осъдени да заплатят на [фирма] разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивния съд в размер на 1 131 лв. Решението е постановено при участието на ЗАД [фирма] трето лице помагач на [фирма].

Поддържаните основания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част по чл. 281, т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В касационната жалба подробно са мотивирани всяко от посочените основания за неправилност на въззивното решение.

В изложението са формулирани правните въпроси:1. трябва ли мотивите на въззивното решение да съдържат становище/произнасяне на съда по всички заявени доводи във въззивната жалба? От какъв порок страда въззивното решение, когато с него съдът не се е произнесъл по направените възражения, имащи значение за правилното решаване на делото, решени в противоречие с решение № 202/21. 12. 201 3г. по гр. дело № 866/2012 г. на ВКС, I т. о., решение № 212/01. 02. 2012 г. по т. дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., 2. какъв е видът на отговорността на строителя и лицето, упражняващо строителен надзор спрямо възложителя/инвеститора/ - деликтна по чл. 49 ЗЗД, специално уредената по чл. 163 и чл. 168 ЗУТ или договорна, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 108/31. 05. 2013 г. по т. дело № 527/2012 г. на ВКС, II т. о., решаван противоречиво от съдилищата – решение № 448/27. 11. 2008 г. по гр. дело № 869/2007 г. на Пловдивския апелативен съд, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. кой от участниците в строителството е отговорен за пълнотата и качеството на проекта, решаван противоречиво от съдилищата – решение № 365/19. 12. 2013 г. по т. дело № 557/2013 г. на Варненския апелативен съд, 4. при строителни дейности извършени в отклонение от инвестиционния проект налице ли е накърняване на кредиторовия интерес? Какъв е обхвата на задължението на изпълнителя по договор за изработка за точно престиране, решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 318/27. 06. 2012 г. по гр. дело № 273/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 9/10. 09. 2010 г. по т. дело № 190/2009 г. на ВКС, II т. о., постановени по чл. 290 ГПК.

Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез юрисконсулт Я. П. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Ответникът по касационната жалба [фирма] не е изразил становище по жалбата. Третото лице помагач на [фирма] ЗАД [фирма] [населено място] не е изразил становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни, но в частта й за жалбоподателите А. Ф. П. и Р. Ф. Д. е процесуално недопустима по следните съображения:

С въззивното решение Пловдивския окръжен съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 163, ал. 3 и ал. 4 Закона за устройство на територията/ЗУТ/ и чл. 168, ал. 7 ЗУТ, вр. чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Предявените искове са осъдителни за ангажиране на отговорността на двамата ответници в условията на солидарност – ответникът [фирма] [населено място] – строител и лице, упражняващо строителен надзор – [фирма] [населено място] за заплащане на обезщетения за причинени щети на ищците за отстраняване на недостатъците и привеждане в съответствие с одобрените проекти на обектите им и на общите части от сградата, находяща се в [населено място], [улица], според притежаваните от тях общо 27% идеални части от общите части на сградата. Искането на всеки от ищците е за присъждане на обезщетение, съответно на квотите от съсобствеността на обектите - за Ф. Д. – 4/6 идеални части и по 1/6 идеална част за всеки от другите ищци – А. П. и Р. Д.. Претендираната сума е посочена общо за тримата ищци и е 20107 лв. Съобразно заявените квоти от съсобствеността претенцията на ищеца Ф. Д. е в размер на сумата 13404. 66 лв., а на другите двама ищци е по 3 351. 16 лв.

Съдът намира, че в случая се касае за субективно съединени искове, предявени от ищците Ф. Д., А. П. и Р. Д. с цена на исковете – за Ф. Д. 13 404. 66 лв. и по 3 351. 16 лв. за последните двама.

Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. В настоящият случай въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е по гражданско дело и е постановено по предявени субективно съединени искове с правно основание чл. чл. 163, ал. 3 и ал. 4 Закона за устройство на територията и чл. 168, ал. 7 ЗУТ, вр. чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД с цена на иска до 5000 лв. за ищците А. П. и Р. Д.. В тази част въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежи на касационно обжалване. Подадената касационна жалба от ищците А. П. и Р. Д. е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а производството по делото в тази част следва да се прекрати.

В частта, с която въззивният съд се е произнесъл по предявения иск от Ф. Д. въззивното решение подлежи на касационно обжалване. В тази част касационната жалба е процесуално допустима.

Въззивният съд е приел, че твърденията в исковата молба на ищците са, че притежават обекти в етажната собственост в [населено място], [улица] - апартаменти № 7 и № 8 и търговски обект кафе –сладкарница на две нива с притежавани общо от тях идеални части от общите части на сградата в размер на 27 %, Посочил е, че твърденията са, че строителството на сградата е осъществено от ответника [фирма], а строителният надзор е бил осъществяван от ответника [фирма], че ответниците не положили дължимата грижа при извършване на строителството, като не били спазени техническите правила и норми за качествено изпълнение на строителството на обектите на ищците и на общите части на сградата и било допуснато отклонение от одобрените проекти, конкретизирано в 15 пункта в исковата молба, в резултат на което били причинени щети на ищците, съизмерени с разходите за поправяне на посочените недостатъци и привеждане на обектите им и на общите части на сградата в съответствие с одобрените проекти.

Прието е, че предявеният иск от ищеца Ф. Д. е осъдителен за ангажиране на специалната деликтна отговорност солидарно на двамата ответници – строител и лице, упражняващо строителен надзор за заплащане на обезщетения за репариране на причинените щети на ищеца за отстраняване на недостатъците и привеждане в съответствие с одобрените проекти на обектите му и на общите части на сградата, съобразно притежаваните от него идеални части – 4/6.

Въззивният съд е преценил, че решението в обжалваната част не е постановено в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като с него не е разгледан непредявен иск, че съдът правилно е определил и се е произнесъл по предмета на спора. Посочил е, че въз основа на заявения от ищеца основание и петитум на иска, с които спорното право е било надлежно индивидуализирано чрез посочване на неговите основни индивидуализиращи белези - правопораждащите факти, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е спорното право съдът правилно е определил и се е произнесъл по предмета, по който е бил сезиран, че съдът не е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които ищеца не се е позовал или не е разгледан иск на непредявено основание.

Прието е, че първоинстанционния съд правилно е преценил, че предмет на спора или спорното материално право е притезанието на ищеца спрямо ответниците за ангажиране на специалната им деликтна солидарна отговорност за заплащане на обезщетение за репариране на вреди на извъндоговорно основание от строителни дейности в отклонение от инвестиционния проект и строителните правила и норми и, че не се е произнесъл на основание договорни отношения между главните страни, каквото спорно право на договорно основание не е въведено от ищеца преклузивните срокове пред първостепенния съд,

Прието е също, че правната квалификация на спорното материално право на ищеца, предявено с осъдителния иск при пасивна солидарност против двамата ответници – строител и лице упражняващо строителен надзор е по чл. 163 ал. 3 и 4 и чл. 168 ал. 7 от Закона за устройство на територията във връзка с чл. 49 във връзка с чл. 45 и чл. 52 от Закона за задълженията и договорите,

Съдът е взел предвид разпоредбите на чл. 49 от Закона за задълженията и договорите и е приел, че отговорността на възложителя на основание чл. 49 от ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и се поражда при наличие на кумулативните предпоставки: настъпили са вреди, вредите са причинени от поведението на лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа, поведението на лицето, на което е възложена работата е противоправно и вредите са причинени при или по повод изпълнението на възложената работа.

Според въззивния съд специфично проявление на отговорността при възлагане на работа е предвидената в специалните норми на чл. 163 и чл. 168 от Закона за устройство на територията / ЗУТ/, регламентиращи специалната деликтна имуществена отговорност на строителя и строителния надзор, които отговарят солидарно за причинените щети и пропуснати ползи при изпълнение на строителните и монтажни работи за съответствието им с инвестиционния проект и със строителните правила и норми.

Посочил е, че на основание чл. 163 ал. 3 от ЗУТ строителят носи имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия или бездействия, че според чл. 163 ал. 4 ЗУТ той може да възложи на подизпълнител извършването на отделни видове строителни и монтажни работи или на части (етапи) от строежа. Според въззивния съд отговорността по чл. 163, ал. 3 ЗУТ не е пряко обусловена от наличие на писмен договор с възложител в инвестиционния процес, че искът за обезщетение при вреди, настъпили в резултат на строителни работи е на разположение на лицето, който търпи вреди от виновните действия или бездействия на строителя, че качеството строител по смисъла на тази разпоредба не е изключено за лице, явяващо се едновременно и инвеститор на строежа. Прието е, че пасивната легитимация, свързана с качеството строител подлежи на установяване с всички доказателствени средства, че в тази насока имат значение констатациите по актовете на държавно приемане или санкция във връзка със осъщественото строителство, издавани по реда на отменения З., ППЗТСУ отм. и ЗУТ и съответната по време на действието им подзаконова уредба.

Прието е, че на основание чл. 168 ЗУТ ал. 7 лицата, които упражняват строителен надзор, носят имуществена отговорност както за щети, които са нанесли на инвеститора и на другите участници в строителството, така и солидарна отговорност със строителя за щети, причинени от неспазване на техническите правила и нормативи и одобрените проекти, че отговорността по договора за строителен надзор е със срокове не по-малки от гаранционните срокове в строителството.

Прието е, че непрецизната правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд при липса на нарушение на диспозитивното начало не се отразява на допустимостта, а само на правилността на решението в обжалваните части. С оглед на това въззивния съд е направил извода, че първоинстанционното решение в обжалваните части е допустимо.

От фактическа страна е прието за установено, че ищецът Ф. Д. и останалите двама ищци са собственици обектите – апартаменти 7 и 8 и търговски обект – кафе-сладкарница на две нива, както и притежават общо 27 % от общите части на сградата – етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица].

Прието е за установено, че въз основа на издадени Скица – виза № 48/16. 2.2005 г., Разрешение за строеж № 217/20. 10. 2005 г. на Главния архитект на Р.”С.” [община] и одобрени проекти от 18. 10. 2005 г., от 18. 10. 2006 г. и от 14. 12. 2006 г, както и на други законни строителни книжа в периода 2005 – 2008 г. е извършено строителството на процесната „Средноетажна жилищна сграда с гаражи, магазин и сладкарница”, Посочил е, че строителството на сградата е изпълнено от ответника [фирма] – строител при консултант /строителен надзор – ответникът [фирма] П..

Съдът е приел, че на 26. 05. 2008 г. е съставен констативен акт за установяване годността за приемане на строежа на процесната сграда, с който е констатирано, че строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти, съгласно изискванията към строежите по чл. 169 ал. 1 и 2 от ЗУТ, както и съгласно условията на договорите за строителство, че констативният акт е подписан както от проектантите, строителя и консултанта, така и от възложителите – един от които е ищецът Ф. Д.. Прието е също, че е издадено Удостоверение № 8/17. 2.2009 г. от Главния архитект на Р. „С.” [община] за въвеждане на строежа в експлоатация.

Въззивният съд е преценил за неоснователни доводът на ищеца Ф. Д. за неправилност на първоинстанционното решение в отхвърлената част на предявания иск, поради нарушения на материалния закон – нормите на чл. 258 от ЗЗД, чл. 20 от ЗЗД и чл. 20 а, чл. 79 и 82 от ЗЗД и на нормите на чл. 130 от ЗЗД, чл. 131 ал. 1 от ЗЗД, чл. 64 и 65 ал. 1 от ЗЗД. Според съда предмет на спора е субективното материално право на ищеца Ф.Д. за реализиране на извъндоговорната - специалната деликтна имуществена отговорност на ответниците, че в случая са неприложими нормите за договорните отношения между страните и не е допуснато твърдяното от ищеца нарушение на метариалния закон.

Приел е за неоснователни и оплакванията за нарушения на процесуалния закон и необоснованост на решението, изразяващо се в необсъждане на експертното заключение, заедно с всички останали по делото доказателства и за непроизнасяне по всички доказателства, както и за непроизнасяне по претенциите за течовете в двата апартамента и лошото изпълнение на покривната хидроизолация. Посочил е, че това оплакване не е достатъчно конкретизирано, като не е посочено кое от приетите няколко заключения на единични и тройни съдебно – технически експертизи не са обсъдени от първоинстанционния съд и кои от доказателствата ищецът намира, че не са обсъдени. Преценил е, че в мотивите на първоинстанционното решение е обсъдена цялата доказателствена съвкупност, като са изложени убедителни мотиви поотделно по всяка една от претендираните щети от строителството въз основа на доводите на страните и събрания доказателствен материал, че са изложени мотиви и за покривната хидроизолация.

Преценил е за неоснователно и оплакването на ищеца Ф. Д. във връзка с твърдяното некачествено и непълно проектиране на сградата. Според съда, поради това, че е поискано реализирането на специалната деликтна отговорност на ответниците, в предмета на спора са предвидените в специалния закон основания и не са в предмета на спора основания във връзка с пълнотата и качеството на инвестиционния проект, тогава, когато не се твърди, че липсва в тази връзка нарушение на техническите правила и норми.

Въззивният съд е приел, че за реализиране на специалната деликтна солидарна отговорност на строителя и лицето, упражняващо строителен надзор е необходимо провеждане на пълно и главно доказване при доказателствена тежест за ищеца на кумулативно предвидените в специалния закон – ЗУТ на предпоставките за възникване на имуществена отговорност при строителни дейности, че е необходимо провеждането на пълно и главно доказване при доказателствена тежест за ищеца, че изпълнението на строителните и монтажни работи е в отклонение от инвестиционния проект и в нарушение на строителните правила и норми, както и – в пряка причинна връзка с това да е възникнала щета или пропусната полза в патримониума на ищеца.

Възприети са решаващите мотиви на първоинстанционния съд за неоснователност на претенцията на Ф.Д. в обжалваните части от решението. Според въззивния съд в случая не е проведено пълно и главно доказване, че е налице такова неизпълнение /отклонение от одобрените проекти и/ или строителните правила и норми, което да е довело до щети за ищците, изразяващи се в пречки за въвеждане на сградата в експлоатация, пречки за ползване на обектите в нея или до намаляване на пазарната им цена. Прието е за установено по делото, че строителството е извършено въз основа и в съответствие с одобрения инвестиционен проект, въз основа на законни строителни книжа, че ищецът, съответно неговата праводателка е подписал лично констативния акт от 26. 05. 2008 г. за установяване годността за приемане на строежа на процесната сграда, с който е установено, че строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти, съгласно изискванията към строежите по чл. 169 ал. 1 и 2 от ЗУТ и съгласно условията на договорите за строителство, и е издадено Удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация на 17. 02. 2009 г. Прието е, че за част от посочените в исковата молба строителни дейности е установено, че същите са извършени в отклонение от инвестиционния проект, че не е установено и не е твърдяно в резултат от това да са настъпили за ищците щети, изразяващи се в това обектите им да не могат да се ползват или да има пречки при ползването им или да е намалена пазарната стойност на обектите на ищците. С оглед на това е направил извода, че не е доказано настъпването на щети. При тези съображения и поради съвпадане с крайните изводи в обжалваната част на първоинстанционното решение последното е потвърдено като правилно.

По правните въпроси:

Неоснователни са доводите на жалбоподателя Ф. Д. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК по първия правен въпрос.

С решение № 212/01. 02. 2012 г. по т. дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., постановено по чл. 290 ГПК е застъпено становището, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Възприето е разрешението в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС, според което правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Прието е, че разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Според съдебния състав с приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба, че фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 ГПК отм. и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Прието е, че изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 202/21. 12. 2013 г. по гр. дело № 866/2012 г. на ВКС, I т. о. постановено по чл. 290 ГПК.

Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С обжалваната част на въззивното решение съдът освен, че е възприел решаващите изводи на първоинстанционния съд е извършил и преценка на събраните пред двете инстанции доказателства, на въведените от страните доводи и възражения, и е формирал свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявения иск от Ф. Д.. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК по този правен въпрос.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория правен въпрос.

С решение № 108/31. 05. 2013 г. по т. дело № 527/2012 г. на ВКС, II т. о., постановено по чл. 290 ГПК касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК, поради вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Прието е, че при изложените в исковата молба факти и установените такива в процеса отношенията между страните е следвало да се разгледат и решат на базата предмета на спора, определен между тях, че съдът е бил сезиран с претенция за заплащане на обезщетение на извъндоговорно основание – деликт в хипотезата на чл. 49 ЗЗД, а не на погрешно възприетия от първоинстанционния съд още в доклада по делото и приет и от въззивния съд в обжалваното решение правопораждащ факт – договорна връзка между страните по делото, каквато не е наведена от страната, нито е установена.

Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС, тъй като се е произнесъл по различна хипотеза от възприетата в решението на състава на ВКС. С оглед на това са и различни правните изводи.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 2 ГПК по същия въпрос. С решение № 448/27. 11. 2008 г. по гр. дело № 869/2007 г. на Пловдивския апелативен съд е прието, че за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане при срутване на сграда - последица от действия и бездействия на участници в строителен процес отговорността на възложителя произтича от разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. Прието е, че лицата, на които възложителя е възложил изпълнението на различни видове СМР, както и на лицето на което е възложено осъществяването на техническия контрол за същия обект носят имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от виновни действия или бездействия на основание чл. 163 ЗУТ. Прието е, че отговорност за причинените вреди носи и лицето, на което с договор инвеститорът е възложил да упражнява строителен надзор в строителството на строителния обект, че отговорността му произтича от разпоредбата на чл. 168, ал. 7 ЗУТ и е поради неизпълнение на задълженията по чл. 168, ал. 1 ЗУТ. Решаващите правни изводи на въззивния съд с решението в обжалваната част не са в отклонение от посоченото решение на Пловдивския апелативен съд.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя Ф. Д. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 2 ГПК по третия въпрос от изложението. В подкрепа на доводите е цитирано решение № 365/19. 12. 2013 г. по в. т.дело № 557/2013 г. на Варненския апелативен съд. Последното решение е без отбелязване да е влязло в сила. Поради това същото е извън обхвата на съдебните актове, обосноваващи противоречиво разрешаване на правен въпрос от съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1,т. 2 ГПК. Според практиката на ВКС – т. 3 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Посоченото от жалбоподателя решение не е влязло в сила, поради което не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 2 ГПК по този правен въпрос.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК по въпросите по т. 4-та от изложението, тъй като същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият от въпросите е формулиран общо и бланкетно. Според тълкуването в т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Така формулиран въпросът не е обусловил конкретните правни изводи на въззивния съд в обжалваната част на постановеното решение.

Вторият от въпросите по т. 4-та от изложението също не представлява правен въпрос, тъй като не е разрешен от въззивния съд, не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните му изводи по настоящото дело. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК.

Съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК по поставените въпроси в т. 1,2 и т. 3 от изложението, тъй като същите касаят приложение разпоредбите на чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 49 ЗЗД, чл. 163 и чл. 168 ЗУТ, които норми са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1,2 и т. 3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Ф. Р. Д..

С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба [фирма] следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство както следва – жалбоподателят Ф. Д. следва да заплати сумата 565. 33 лв., а жалбоподателите А. Ф. П. и Р. Ф. Д. по 141. 33 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Оставя без разглеждане, като процесуално недопустима касационна жалба вх. № 20133/07. 07. 2015 г., в частта, подадена от ищците А. Ф. П., чрез Ф. Р. Д., [населено място], [улица] от Р. Ф. Д., [населено място], [улица][жилищен адрес] № 15, чрез адв.В. Р. срещу решение № 507/20. 03. 2015 г., постановено по гр. дело № 27/2015 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3953/28. 10. 2014 г., постановено по гр. дело № 8229/2012 г. на Пловдивския районен съд в частите, с които са отхвърлени предявените от А. Ф. П., чрез Ф. Р. Д. и от Р. Ф. Д. искове с правно основание чл. 168, ал. 7,вр. чл. 163, ал. 3 ЗУТ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди над уважените части до предявените размери от по 3 351. 16 лв. и прекратява производството по гр. дело № 6151/2015 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение в тази част.

Не допуска касационно обжалване на решение № 507/20. 03. 2015 г., постановено по гр. дело № 27/2015 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба вх. № 20133/07. 07. 2015 г., подадена от ищеца Ф. Р. Д., [населено място], [улица][жилищен адрес]№ 15, чрез адв. В. Р..

Осъжда Ф. Р. Д., ЕГН [ЕГН] [населено място], [улица][жилищен адрес]№ 15 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 565. 33 лв., направени разноски за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.

Осъжда А. Ф. П. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], чрез пълномощника Ф. Р. Д. и Р. Ф. Д. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], [жилищен адрес]№ 15 да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] по 141. 33 лв. всеки от тях разноски по делото за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.

Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба, подадена от А. Ф. П., чрез Ф. Р. Д. и от Р. Ф. Д. и е прекратено производството по делото подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението. В останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: