Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. С. Н. – ЧСИ, вписана в КЧСИ под рег. № 712, с район на действие Окръжен съд – Варна, чрез адв. М. Д., срещу въззивно решение № 486 от 15. 04. 2022 г. по в. гр. д. № 396/2022 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 262924 от 08. 12. 2021 г. по гр. д. № 371/2021 г. на Районен съд – Варна, в частта с която е уважен предявеният в условията на евентуалност обратен иск, с който ЧСИ И. С., в качеството й на трето лице помагач на ответната страната, е осъдена да заплати на М. П. Д. сумата в размер на 15 882, 08 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея в резултат от незаконосъобразните действия на съдебния изпълнител имуществени вреди, от които: 15 198, 16 лв. – разлика в цената за 1/12 част от имота; 395, 15 лв. – разлика за 1/12 част от местен данък; 273, 57 лв. – разлика за 1/12 част от такса по т. 23 от ТТРЗЧСИ; 15, 20 лв. – разлика за 1/12 част от такса за вписване, ведно с обезщетението за забава в размер на законната лихва, считано от датата на предявяване на обратния иск в съда – 23. 03. 2021 г. до окончателното погасяване на задължението.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Налице ли е виновно и противоправно поведение на частния съдебен изпълнител, което да обосновава отговорността му по чл. 441, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, при осъществяване на принудителното изпълнение с извършена публична продан на идеална част на длъжника (по-голяма от действителната) от съсобствен недвижим имот с купувач друг съсобственик, в случай, че съсобствениците и длъжника, надлежно уведомени за предприемане на принудителното изпълнение на 1/3 ид. ч., вместо за действителната 1/4 ид. ч., не са представили доказателства установяващи действителните квоти (въпреки наличие на такива в държане на съсобствениците) и не са възразили по квотите от съсобствеността, нито при налагането на възбраната, нито при извършването на описа (на който са присъствали съсобствениците като владеещи вещта, същите ищец и ответник по главния установителен иск), нито при извършване на публичната продан, на която е участвал като купувач съсобственик (ищец по обратния иск), нито при придобиването на имота, вследствие на което 1/3 ид. ч. от вещта е придобита от него с постановлението за възлагане, понесените вреди последица ли са от бездействието на съсобствениците, или са от действията на съдебния изпълнител по осъществения изпълнителен способ?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 372 от 29. 03. 2013 г. по гр. д. № 127/2012 г. на III г. о., решение № 207 от 11. 04. 2019 г. по гр. д. № 3201/2017 г. на IV г. о., както и решение № 132 от 23. 07. 2020 г. по гр. д. № 3781/2019 г. на IV г. о.; 2/ „Налице ли са предпоставките, в т. ч. виновно и противоправно поведение на частния съдебен изпълнител и причинна връзка с реално настъпилата вреда, които да обосновават отговорността му по чл. 441, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, когато от доказателствата по изпълнителното дело, включително тези, които съдебният изпълнител е бил длъжен да събере при изпълнение на задължението си по чл. 483 ГПК за притежаваните от длъжника идеални части от процесния имот, респ. за предмета на публичната продан, не могат да се установят други данни, обосноваващи различни от установените от ЧСИ квоти от съсобствеността – съответно за длъжника от 1/3 ид. ч., а такива данни се извличат от настоящото гражданско производство, в което е представено писменото доказателство, държащо се от съсобствениците (ищец и ответник по главния иск), установяващо действителния размер на квотите от съсобствеността?“; 3/ „В този случай, при изричното замълчаване, бездействие и непротивопоставяне на съсобствениците (ищец и ответник по главния иск), уведомени за принудителното изпълнение на вещта по квотите от съсобствеността, и при осъществено от тях нарушение на задължението им по чл. 3 ГПК като участници в изпълнителното производство да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави, следва ли при преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на частния съдебен изпълнител съда да съобрази злоупотребата с права от съсобствениците (един от които е ищецът по настоящия обратен иск) и в този случай обосновава ли се отговорността на ЧСИ по чл. 441, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, във връзка с чл. 45 от ЗЗД?“. По така повдигнатите въпроси се обосновава наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с твърдение, че отговорът на тях ще допринесе за разглеждане и решаване на делото според точния смисъл на законите.

Ответниците по жалбата М. П. Д., чрез адв. А. К., и И. Й. Д., чрез адв. К. С., в писмени отговори изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че производството пред ВРС е образувано по искова молба от И. Й. Д. срещу М. П. Д. по предявен отрицателен установителен иск за собственост за признаване за установено, че ответникът не е титуляр на вещното право на собственост на 1/12 ид. ч., представляваща горницата над 1/2 ид. ч. (6/12 ид. ч.) до 7/12 ид. ч. от следния недвижим имот: апартамент № 27, находящ се в [населено място], [улица]. С отговора било направено искане за привличане на ЧСИ И. С. като трето лице помагач на страната на ответницата М. Д. по реда на чл. 219, ал. 1 от ГПК. В условията на евентуалност и по реда на чл. 219, ал. 3 от ГПК ответницата е предявила за съвместно разглеждане обратен осъдителен иск против ЧСИ С., с искане съдът, при уважаване на отрицателния установителен иск за собственост, да осъди съдебния изпълнител на основание чл. 441, ал. 1 от ГПК вр. чл. 74 ЗЧСИ вр. чл. 45 от ЗЗД да заплати на М. Д. сумата в общ размер от 15882, 08 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея в резултат от незаконосъобразните действия на съдебния изпълнител имуществени вреди.

Въззивният състав е преценил релевираното от ЧСИ И. С. оплакване за недопустимост на решението по обратния иск за неоснователно. В тази връзка е съобразил, че допустимостта за привличане или встъпване на трето лице в исковото производство е обусловено от наличието на правен интерес. В конкретния случай, ответницата в отговора на исковата молба била обосновала искането си в тази насока, като е посочила, че правният интерес произтича от евентуалните регресни права срещу ЧСИ за обезщетяване на причинените преки имуществени вреди от процесуално незаконосъобразните действия по воденото изпълнително производство, изразяващите се в продажба на идеални части от недвижим имот, които не са собственост на длъжника и разноските, свързани с тях от неговото участие в производството. Освен правен интерес за ответницата от искането за привличане на ЧСИ като трето лице, то според въззивната инстанция и предявеният обратен иск е допустим, доколкото била налице причинна връзка между правопораждащите факти по първоначалния и по обратния иск. Евентуално уважаване на главния отрицателен установителен иск за собственост за 1/12 ид. ч. от имота, би породило регресни права на подпомаганата страна срещу третото лице.

Като неоснователно е преценено и възражението на ЧСИ И. С., че платеното по сметка на ЧСИ, следва да бъде предмет на осъдителен иск срещу длъжника – собственика, като препраща към чл. 499 ГПК. Въззивният съд е приел, че исковете по чл. 74 от ЗЧСИ и по чл. 499 от ГПК представляват самостоятелно предвидени възможности за защита на отстранения купувач на публична продан, като изборът е предоставен на ищеца. Посочил е също, че когато има незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител при изпълнението, публичната продан и възлагането на имота на избрания купувач, то съдебният изпълнител отговаря по предвидения специален ред за това - чл. 74 от ЗЧСИ, когато изпълнителното дело е водено от ЧСИ. Няма пречка ищецът вместо да иска връщане на платената от него цена за имота по реда на чл. 499 от ГПК, да претендира в същия размер обезщетение за претърпени имуществени вреди на основание чл. 74 от ЗЧСИ, но в този случай обстоятелствата, на които ще се основава претенцията ще съвпадат с елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане.

По правилността на обжалваното решение по обратния иск, съдът е установил, че за основателността на иска с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причинена при изпълнение на дейността на ЧСИ и причинна връзка между тях. Приел е още, че в конкретния случай, обратният иск е предявен във връзка с невъзможността ищцата по него да придобие собствеността върху 1/12 ид. ч. от процесния недвижим имот, поради обстоятелството, че тази идеална част не е била собственост на длъжника. Отбелязал е, че за да е налице процесуална незаконосъобразност на действията ответника, следва да се установи, че той е имал задължение да провери собствеността на недвижимия имот, срещу който е насочено изпълнението и че тя не е изпълнила това свое задължение. Въззивният състав е намерил, че в конкретния случай е била нарушена императивната разпоредба на чл. 483 от ГПК, съгласно която, съдебният изпълнител описва посочения от взискателя имот, след като се увери, че той е бил собственост на длъжника към деня на налагане на възбраната и тази проверка на собствеността се извършва чрез справка в данъчните или нотариалните книги или по друг начин, включително чрез разпит на съседи. Посочил е още, че извършването на опис на чужд имот е в нарушение на закона, тъй като би довело до недействителност на публичната продан – чл. 499 ГПК /позовал се е на решение № 128 от 02. 06. 2016 г. по гр. д. № 335/2016 г., на ВКС, ІV г. о. /. Извършената публична продан на недвижим имот е деривативно придобивно основание, като тя може да прехвърли правото на собственост върху недвижимия имот само ако длъжникът е собственик. Съгласно разрешението, дадено в т. 1 на Тълкувателно решение № 4/2017 г. от 11. 03. 2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г., ОСГТК на ВКС, заключителният акт на проданта не се ползва със сила на пресъдено нещо по изпълняемото право. Постановлението не проявява сила на пресъдено нещо и по правото на собственост върху продадения на публична продан чужд имот, като е непротивопоставимо на действителния собственик, съгласно чл. 499 от ГПК. Нормата на чл. 496, ал. 2 от ГПК постановява, че вещноправните последици на възлагането се проявяват от деня, в който влезе в сила постановлението. Влязлото в сила постановление прехвърля върху купувача от проданта правата, които длъжникът е имал върху продадения имот към момента на възбраната.

В контекста на изложенето, въззивният съд е намерил, че от значение за ангажирането на отговорността на ЧСИ е обстоятелството дали в действителност длъжникът е бил собственик на имота към момента на възбраната. Отбелязал е, че от влязлото в сила решение по главния отрицателен установителен иск, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че към датата на възбраната на процесния имот, длъжникът по изпълнението М. Д. е притежавал 1/4 ид. ч. от него по наследство от баща си П. Д.. Макар и по делото да са налице данни за извършени от ЧСИ справки досежно собствеността на процесния имот, то според съда същите не са били достатъчни за установяване на действителните вещни права на длъжника. При положение, че съдебният изпълнител е установил факта на сключен през 2007 г. договор за доброволна делба и заплащане на сума за уравнение на дялове от страна на наследодателя на длъжника, то за съдебния изпълнител е съществувало задължение да събере данни за семейното положение на П. Д. към момента на изплащане на въпросната сума. Ако бе изпълнил добросъвестното задължението си по чл. 483 от ГПК, ЧСИ би стигнал до различен извод за притежаваните от длъжника идеални части от процесния имот, респ. за предмета на публичната продан. Изложеното според въззивната инстанция обосновава извод за наличието на противоправно деяние от ЧСИ И. С..

Въззивният състав е посочил също, че вината по смисъла на чл. 45 от ЗЗД не е задължително да е умишлена, може и да е непредпазливост, вкл. и небрежност. Вината, във формата на небрежност, е неполагането на дължимата грижа, както е в случая, и тя, на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД, се предполага. Презумпцията за вина, като небрежност, не е оборена, доколкото не е извършено дължимото от ЧСИ действие, а именно извършване на всички необходими проверки относно притежаваните вещни права на върху процесния имот от длъжника.

Според въззивния съд налице е и претърпяна от ищцата вреда. По делото било установено, че същата е внесла по сметка на ЧСИ сумата в общ размер от 60795, ЗЗ лева, представляваща продажната цена на 1/3 ид. ч. от процесния апартамент. Стойността на разликата над 1/3 ид. ч. до 1/4 ид. ч. /1/12 ид. ч./, които ищцата не е придобила, но чиято цена е заплатила, възлиза на 15198, 83 лв. Ищцата е заплатила във връзка с публичната продан още и сумата в размер от 1580, 68 лв. в полза на О. В, представляваща дължимия местен данък върху 1/3 ид. ч. от апартамента. Надплатената е сума от 395, 17 лв., представляваща дължимия данък за 1/12 ид. ч. от имота. По аналогични съображения като вреда се явяват внесените суми в размер от 273, 58 лв. – такса по т. 23 от ТТРЗЧСИ за изготвяне на постановление за възлагане на недвижим имот за разликата от 1/12 ид. ч. от апартамента от общо заплатената сума в размер от 1094, 32 лв., както и сумата в размер от 15, 20 лв. – такса за вписване на постановлението за възлагане в СВ-гр. Варна за разликата от 1/12 ид. ч. от общо заплатената сума в размер от 60, 80 лв. Съдът е добавил също, че без извършеното противоправно деяние от ЧСИ не биха настъпили установените по – горе вреди за ищцата, което обуславя извод за наличието на причинно – следствена връзка между извършеното противоправно деяние от ответника и претърпените вреди от ищцата по обратния иск.

Установяването на изискуемите предпоставки за уважаване на иска по чл. 74 от ЗЧСИ, според въззивната инстанция обосновава извод за основателност на предявения обратен иск в претендирания размер.

Въззивният съд е намерил, че възражението за съпричиняване и злоупотреба с права е релевирано за първи път с въззивната жалба, поради което е преклудирано и не дължи произнасяне по него.

Поради достигането до идентични правни изводи, въззивният състав е посочил, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

В конкретния случай наведените от касатора в изложението въпроси не представляват общо основание за достъп до касация, тъй като не са правни, а фактически – т. е. отговорът по тях предполага обсъждане и преценка на доказателствата и обосноваване на извод относно основателността на претенцията – процесуално действие, което е относимо към втората фаза на производството. Питанията не са поставени в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а са привързани към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Въпросите са привързани към оплакванията на касатора за неправилност и необоснованост на решението и чрез навеждането им жалбоподателят на практика изразява несъгласието си с формираните от съда фактически и правни изводи във връзка с представените от страните доказателства. Въпросите са привързани и към твърдението на касатора за съпричиняване на вредата и за злоупотреба с права, което е релевирано за първи път във въззивната жалба и съдът като преклудирано е оставил без разглеждане. Не на последно място по съществото си тези доводи са касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК и като такива са относими към и подлежат на преценка във втората фаза на касационното производството, но не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. Въпросът доколко изводите на въззивния съд са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Не е налице и основанието по чл. 280 т. 1 ГПК – решенията, на които се позовава касаторът са неотносими и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие по смисъла на чл. 280 т. 1 ГПК. Не е налице идентитет на правните въпроси, разрешени с посочените съдебни актове, и тези, поставени в изложението, а същевременно последните са постановени при съществено различна фактическа обстановка.

Следва да се посочи също, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответниците по жалбата своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1950 лева в полза на М. П. Д. и 1600 лева в полза на И. Й. Д..

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 486 от 15. 04. 2022 г. по в. гр. д. № 396/2022 г. на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА И. С. Н. – ЧСИ, вписана в КЧСИ под рег. № 712, с район на действие Окръжен съд – Варна, да заплати на М. П. Д., ЕГН [ЕГН], направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1950 лева, както и на И. Й. Д., ЕГН [ЕГН], направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1600 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: