Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Палас-27“ЕООД /н/, чрез синдика С. М. Ж. срещу решение № 240/10. 12. 2021 г. по в. т.д. № 620/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 260250/08. 06. 2021 г. по т. д. № 448/2019 г. на Пловдивски окръжен съд е отхвърлен искът на касатора против С. Й. М. с правно осн. чл. 61, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 24 414 лв., представляваща част от претендираната от ищеца стойност на обогатяването на ответника в резултат от изпълнени от „Палас-27“ЕООД/н/ като инвеститор и строител СМР по груб строеж и довършителни дейности на офис 4. 15 с площ от 65, 28 кв. м., имот 522. 923, склад № 10 с площ от 4, 25 кв. м. и склад № 11 с площ 4, 25 кв..м., находящи се в „Обществено-жилищен комплекс“, тяло „В“, сграда в ПИ 56784. 522. 965, с административен адрес: [населено място], [улица].

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба С. Й. М. e подал писмен отговор, в който оспорва наличието на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване и по същество самата жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, ПАС е приел, че за да се уважи иск по чл. 61 ЗЗД на първо място ищецът следва да установи фактическото извършване на работата от него. В исковата молба са били наведени твърдения, че дружеството е извършило за своя сметка СМР, необходими за построяване и за довършване на трите процесни обекта, за които ответникът е имал учредено право на строеж. Според съставът на ПАС от събраните доказателства не се установява касаторът да е изпълнил посочените в приложенията към исковата молба процесни СМР. Спрял се е на строителната документация и по-конкретно – удостоверение за въвеждане в експлоатация на строежа, окончателния доклад на представител на строителния надзор в строителството, констативни актове за установяване на годността за приемане на строежа, разрешение за строеж и разрешение за ползване. Изложил е аргументи, че в посочените документи касаторът фигурира като възложител, а в някои от тях и като строител. Съпоставени с гласните доказателства и заключенията на изслушаните експертизи според ПАС те не обуславят извод, че претендираните СМР са реално извършени от „Палас-27“ЕООД /н/. Счел е, че там където е вписан като сторител не е било самостоятелно, а заедно с други юридически лица. Във връзка с доводите на касатора по отношение констатациите по ревизионен доклад на НАП е счел, че липсват такива за извършени от ищеца конкретни СМР, които да са относими към процесните обекти. Освен това ревизионният доклад възпроизвежда писмени декларации на лица, които са закупили право на строеж в процесния жилищен комплекс и касаят само техните обекти. Въззивната инстанция е приела, че писмените свидетелски показания, дадени пред административен орган, не могат да се ценят от сезираният със спора граждански съд. ПАС е изложил съображения защо не кредитира заключението на в. л. Запрянова по СТЕ, в което е била определена средно пазарна стойност на неизвестно какви количества работи, обобщени по групи – груб строеж, довършителни работи, дограми, допълнителни разходи и др., но не са остойностени конкретни видове и количества СМР посочени в приложенията към исковата молба, както и липсват констатации за реално изпълнение на които и да е било от тези работи. Като краен резултат искът по чл. 61, ал. 2 ЗЗД е бил отхвърлен изцяло.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следния правен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени, съобразени с инстанционната фаза по делото и по установения процесуален ред? Твърди, че във въззивното решение съдът се е произнесъл по същия въпрос в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решение № 8/19. 01. 2018г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 75/20. 06. 2016г. по т. д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т. о. и др. Обосновава и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че правният въпрос е обусловил произнасянето на въззивния съд, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, т. е. не отговаря на допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Тези ограничения се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под относимата материалноправна норма, при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено в жалбата, както и в хипотезата, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса.

В посочената от касатора, а така също и в служебно известната на настоящия състав на ВКС практика, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК: Решение № 92/16. 03. 2012г. по гр. д. № 980/2011г. на ВКС, II г. о., Решение № 323/27. 09. 2012г. по гр. д.№ 408/2011г. на ВКС, I г. о., Решение № 480/07. 11. 2011г. по гр. д. № 1347/2010г. на ВКС, I г. о. и др., е застъпено последователно и категоричното становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл. 235 и чл. 236 ГПК.

Касаторът счита, че въззивният съд не е съобразил, че ответникът по иска не е оспорил извършването на претендираните СМР от страна на ищеца; поемането на задължение по договор с прехвърлителя „Тивамекс и Ко“АД за своя сметка да проектира, построи, реконструира и надстрои изцяло описания жилищен комплекс; декларирането от страна на този прехвърлител пред данъчния орган по ревизионния доклад, че ищецът е изпълнил задължението си по прехвърлителната сделка за изграждане на обектите; че ищецът фигурира като строител в цялостната строителна документация. Твърденията на касатора за необсъждане на горните доводи и доказателства не отговарят на произнасянето на въззивния съд. Същият изрично е отразил в мотивите на съдебния акт становището на ответника по иска, че оспорва ищецът да е изпълнил посочените в приложенията към исковата молба СМР, както и че не е единственият субект, който е влагал средства и усилия при построяване на жилищната сграда, където се намират и процесните обекти; ищецът не е разполагал с регистрация за строител, със строителни работници и техника; не е извършвал претендираните допълнителни работи. Коментирал е цялата събрана строителна документация и то във връзка с качеството, в което е вписан касатора в същата. Обсъдил е декларациите на трети лица, дадени пред данъчните органи във връзка с изготвяне на ревизионния доклад и доказателствената сила на същите документи. Касаторът не е съгласен с направените фактически и правни изовди на въззивния съд въз основа на тези доказателства, но доводите му в тази връзка представляват оплаквания за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, а не правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във фазата по чл. 288 ГПК, съобразно задължителните указания по ТР № 1/19. 02. 2010г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, която като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, а именно: когато е налице нарушение на императивна материалноправна норма, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството.

В конкретния случай само от външна страна, без проверка на доказателствата и застъпените от страните становища в процеса, не може да се констатира от мотивите на обжалвания акт на ПАС очевидно нарушение на процесуалния закон във връзка със задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и доказателства, релевантни за спора, в който смисъл е обосновката в изложението на касатора.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Водим от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 240/10. 12. 2021 г. по в. т.д. № 620/2021 г. на Пловдивски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: