Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на О. С, приподписана от главен юрисконсулт М. С., против решение № 261013 от 21. 03. 2022 г., постановено по гр. д. № 10996 по описа за 2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 295090 от 06. 12. 2019 г. по гр. д. № 23564/2018 г. на Софийски районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 168144 от 04. 08. 2020 г. за уважаване на предявените от Б. К. Б. за 1/6 ид. ч., С. К. Б. за 1/6 ид. ч., Ц. Ц. Й. за 1/6 ид. ч., А. А. Й. за 1/6 ид. ч., Л. Ж. Е. за 1/9 ид. ч., А. Ж. Е. за 1/9 ид. ч. и Ж. Т. Е. за 1/9 ид. ч. (последните трима наследници на починалата в хода на процеса ищца Е. Б. Е.) против Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството и Столична община положителни установителни искове за собственост на основание наследствено правоприемство от Б. Й. И., роден на 3. 07. 1908 г. починал на 22. 01. 1973 г., придобил собствеността въз основа на давностно владение за периода след 22. 01. 1947 г. по отношение на следните имоти: поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица] площ от 587 кв. м., съставляващ УПИ * в кв. 48, заедно с построените в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор ****, едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, едноетажна сграда за друг вид обитание с идентификатор ****, едноетажна постройка на допълващото застрояване с идентификатор **** и едноетажна сграда за друг вид обитание с идентификатор ****.

Б. К. Б., С. К. Б., Ц. Ц. Й., А. А. Й., Л. Ж. Е., А. Ж. Е. и Ж. Т. Е. са подали чрез пълномощника си адвокат С. М. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Софийски градски съд е констатирал, че във въззивната жалба на Държавата са наведени оплаквания, че първоинстанционният съд не е изследвал приложимите законови разпоредби въз основа на които Държавата е била собственик на имота както към датата на съставяне на АДС № 792/30. 10. 1966 г., така и впоследствие, не е обсъдил придобивното основание, на което наследодателят на ищците Б. И. е станал собственик на имота, което е от съществено значение за приложимостта на чл. 86 ЗС, вр. с § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността – договорът за продажба от 22. 01. 1945 г. не отговаря на изискваната от закона форма – чл. 219 ЗЗД отм., което води до недействителност на сключения договор и не легитимира Б. Й. И. като собственик на имота.

Констатирал е и че ищците са основали претенцията си за собственост на твърденията, че наследодателят им Б. И. е закупил дворното място с предварителен договор от 22. 01. 1947 г. и през същата година построил в имота двуетажна къща, а през следващите две години още две къщи, през 1950 г. построил масивна барака. Правният спор възникнал когато през 2008 г. установили, че за имота е съставен АЧОбС № 305/04. 03. 1997 г., а преди това АДС № 792/30. 10. 1996 г., с който имотът е актуван като „стар общински имот“, макар никога да не е имал характер на общинска собственост.

Въззивният съд е приел за установено, че с писмен договор от 22. 01. 1945 г., вписан със записка № 226, том 27 от 30. 06. 1947 г. на основание Закона за уреждане на правата на купувачи на недвижими имоти с частни писмени договори, Т. Г. Р. е продал на Б. Й. И. от собствената си нива 540 кв. м., находяща се в землището на [населено място], в м. „П.“ (до гробищата), кв. М. п., цялата от 1 дка, при посочени съседи на нивата и на реалната част. Безспорно е, че ищците са наследници на Б. Й. И., починал на 22. 01. 1973 г. и владеят процесните поземлен имот и сгради.

За имот от 7875 кв. м., в който попада и процесния е съставен акт за държавна собственост № 792/30. 10. 1966 г., като имотът е издирен въз основа на заповед № 1083/16. 09. 1966 г. на ИК на СГНС, с която е назначена комисия, на която е възложено извършване на инвентаризация на държавните имоти. Съставен е и акт за държавна собственост за процесния имот № 788/04. 09. 1970 г., в който като правно основание за съставянето му е посочен чл. 6 ЗС и чл. 21 от Правилника за държавните имоти – за заемане за държавен недвижим имот, стар общински имот, в който е отразено, че имотът е завзет от Б. Й. И.. За имота от 7875 кв. м. е съставен и акт за частна общинска собственост № 305/04. 03. 1997 г., на основание чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС за стар общински имот.

Въз основа заключението на съдебно-техническа експертиза, съдът е приел за установени следните факти: за първи път процесният имот е бил нанесен в кадастралния и регулационния план на[жк], одобрен със Заповед № 2902/09. 06. 1956 г. като имот с пл. № *, в кадастралния план от 1972 г. имотът е бил нанесен като имот с пл. № *, върху този кадастрален план е проектиран регулационният план, одобрен със заповед № РД-50-09-155/07. 05. 1990 г. на главния архитект на София, впоследствие със заповед № РД-09-50-337/23. 06. 1997 г. е одобрен регулационен план, вече с дворищна регулация. По силата на този план за имот с пл. № * е бил отреден парцел (УПИ) * в кв. 48. Процесният имот е бил част от актувания имот с АДС № 792/30. 10. 1966 г., въз основа на който е бил съставен и АЧОС № 305/04. 03. 1997 г. По отменения КП, изработен преди 1956 г. в кадастралния лист № 196 от плана са заснети имоти пл. № *, *, *, *, *, *, *, като в разписната книга към плана имот с пл. № * е записан на името на Б. Й. И., процесният имот с пл. № * е с графично изчислена площ по плана 562 кв. м., в архивен кадастрален план, изработен през 1972 г. и в разписната книга към плана за заснетия в кадастралния лист № 196 имот пл. № * (идентичен с процесния), с графична площ по плана от 576 кв. м., за собственик на имота е записан Б. Й. И., в кадастралната карта на район „В.“, одобрена със заповед № РД-18-39/20. 07. 2011 г. на изп. директор на АГКК, с изменение, одобрено със заповед № КД-14-56/23. 04. 2013 г. на изп. директор на АГКК, процесният имот е заснет и записан с идентификатор *** с графично изчислена площ 587 кв. м. на името на С. О, с площ от 400 кв. м. и Б. Й. И. – без данни за идеални части. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че не е открил данни в кадастралния план от 1956 г. да е вписано земята да е държавен или общински имот. В разписните листове към кадастралните планове са записани физически лица и има имоти без записи, но няма вписвания, че някой от имотите е държавен или общински.

Съдът е отчел и събраните гласни доказателства – показанията на: свидетеля Б. Г., която живее в съседна къща (че имотът на ищците е около 600 кв. м. с постройка на два етажа – 60 кв. м., другите две са по – малки и една барака около 20-30 кв. м.; ограден е, като оградата не е местена, ищците поддържат имотите и не е чувала някой да ги гони), свидетеля М. А. (познава ищците и наследодателя им, съседи са от 1954 г., като свидетелят живее в имот № * и постоянно е ходил у ищците, за да им оправя електричеството; имотът на ищците винаги е бил ограден с жив плет и не чувал някой да оспорва собствеността им), на свидетеля П. В. (че познава ищците, израснал е срещу тяхната къща; ищците ползват имота постоянно; имотът е ограден от всички страни; не е чувал някой да ги гони от имота) и свидетелката К. П. (че познава ищците, съседи са, като семейството й живее в съседен имот от 1948 г.; ищците полагат грижи за имота; от 1960 г. са заедно и не й е известно да са местени огради или някой да ги е гонил).

При така възприетата фактическа обстановка Софийски градски съд е направил извод, че предявените искове са основателни. Посочил е, че в тежест на ищците е да установят осъществяваното владение в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, а на ответниците - че имотът е бил безстопанствен, което включва противопоставяне и доказване на факти, които препятстват възникването или водят до прекратяване правата на ищците. Дали се касае за безстопанствен имот е извод, който следва, ако ищците не успеят да докажат положителния факт, че имотът е имал друг, различен от Държавата/общината, собственик - в случая - наследодателят на ищците и самите те. Затова в тежест на ищците е да установят, че са собственици на имота, респ. правопораждащите факти с оглед твърдяното придобивно основание, а в тежест на ответниците - че са били налице обстоятелства, изключващи възможността за владелеца да придобие имота по давност, понеже имотът е бил държавен/общински.

Приел е, че началната дата на владението на дворното място и двуетажната сграда е 22. 01. 1947 г., защото в договора от 22. 01. 1945 г. продавачът си е запазил правото да работи и ползва съответното място до пълното му заплащане, а по отношение на останалите постройки началния момент на владението е 1950 г. (когато се твърди да са построени). Въз основа на свидетелските показания, които е кредитирал като логични, последователни и отразяващи непосредствени впечатления, е счел за доказано, че върху процесния имот е осъществявана фактическа власт първоначално от наследодателя на ищците, а след неговата смърт и от тях самите за период от време, надхвърлящ десет години. Не се установи по делото ищците да държат вещта за другиго или фактическата им власт да е била смутена, обезпокоявана от някого – не са водени спорове относно собствеността и не са заявявани претенции от трети лица. Налице е и субективния елемент на владението - ищците са владели имота със съзнанието, че са негови собственици - оградили са го, направили са градина с лехи и цветя, построили са допълнителни постройки, поддържали са го, всеки се е грижел за собствената си част от имота.

По отношение възраженията на държавата, основани на чл. 6 ЗС (в редакцията от 1951 г.), съдът е посочил, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по силата на някой от визираните в чл. 77 ЗС способи. В тази аспект съставянето или несъставянето на акт за държавна или общинска собственост не може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава по отношение на конкретен недвижим имот в патримониума на Държавата, респ. на конкретна община. Обстоятелствата, констатирани в акта, имат доказателствена сила до доказване на противното, доколкото се касае до официален свидетелстващ документ. Това означава, че на основание чл. 179, ал. 1 ГПК съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти, а именно, че същият е съставен на посочената дата и място от съответното длъжностно лице; че се е осъществило посоченото основание за придобиване на имота от Държавата, когато това основание е конкретно посочено; видът и състоянието на имота, описани в акта. Актът има доказателствена сила за правото на собственост, само доколкото в него е посочено конкретно годно фактическо придобивно основание, по силата на което имотът е преминал в патримониума на Държавата/общината, в който случай последните не носят тежестта да доказват основанието, на което е съставен актът за държавна/общинска собственост. Когато в акта е посочено като основание само правната норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ, същият няма легитимиращо действие досежно правото на собственост на Държавата/общината (за тези съображения съдът се е позовал на практиката на ВКС по решение № 67/16. 06. 2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г., ІІ г. о. и решение № 81/24. 07. 2018 г. по гр. д. № 4029/2017 г., ІІ г. о.) Когато в АДС или в АОС като правно основание за придобитото право на собственост на Държавата е посочен чл. 6 ЗС (редакция ДВ. бр. 92/1951 г.), респ. чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС, в първоначалната му редакция, доказването на това придобивно основание става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга първична документация, касаещи собствеността на имота. Констатацията дали един имот е безстопанствен се гради на база липсата на данни за собственика на имота към конкретен момент на влизане в сила на устройствения план (в този смисъл решение № 107/ 06. 01. 2017 г. по гр. д. № 2173/2016 г. на ІІ г. о. на ВКС). Ако по време на отреждане със съответния план (кадастрален, план за обществени мероприятия, дворищнорегулационен) един имот е с неизвестен собственик, той се води като безстопанствен. Само в такъв случай по смисъла на чл. 6 ЗС имотът преминава в патримониума на Държавата като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик, респ. на общината по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС, в първоначалната му редакция. Само при установяване наличието на основанията за придобиване на собствеността от Държавата, респективно общината може да се обсъжда забраната за придобиване на имота по давност по чл. 86 ЗС и § 1 от ЗД на ЗС. Тъй като Държавата, респективно общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респективно за общинска собственост е да установи, че към момента на актуването, имотът е имал собственик – така решение № 321/14. 10. 2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г., І г. о.

Съдът е посочил, че в случая в самия АДС от 1970 г. е вписано, че имотът е празно дворно място, завзето от Б. Й. И., в скица на имота от 07. 03. 2012 г. същият е нанесен с посочен собственик Б. Й. И. въз основа акт № 226 от 30. 10. 1947 г., издаден от Служба по вписванията към СРС, видно от извадка от кадастрален и регулационен план на м. „М. п.“, одобрен със Заповед № 2902/09. 06. 1956 г. имот с пл. № * (който според СТЕ е именно процесният имот) е застроен с масивна жилищна сграда и допълнителна постройка, е записан на името на Б. Й. И., наследодател на ищците, в архивен кадастрален план, изработен през 1972 г. и в разписната книга към плана за заснетия в кадастралния лист № 196 имот пл. № * (идентичен с процесния), е записан като собственост на Б. Й. И.. При тези данни е установено, че както към момента на издаване на АДС № 792/30. 10. 1966 г. и на АДС № 789/04. 09. 1970 г., така и към момента на издаване на АЧОС № 305/04. 03. 1997 г., имотът не е бил безстопанствен и не е имало основание за актуването му като държавен или общински, а в тази насока са и показанията на разпитаните свидетели.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, Държавата се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, евентуално чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Доводът за недопустимост на въззивното решение е обоснован с твърдението, че съдът е допуснал уточнението на иска, направено от ищците с молби от 22. 05. 2018 г., 19. 07. 2018 г. и 10. 09. 2018 г., в които е посочена индивидуализацията по КККР и е уточнен период на давностно владение от 22. 01. 1994 г. до настоящия момент, но въпреки това съдът се е произнесъл за период на владение, считано от 1947 г.

Касационният съд констатира, че единствено с молбата от 10. 09. 2018 г. е отстранена нередовността на исковата молба, изразяваща се в липса на посочен период, в който е осъществявано владението, като заявения от ищците период е 22. 01. 1947 г. до днес, а съответно и липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:

1) длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото;

2) длъжен ли е въззивният съд да действа като инстанция по същество, като формира самостоятелни изводи от приетото за установено и да постанови решението си върху приетите за установени обстоятелства и закона;

3) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти и доказателства в тяхната съвкупност;

4) при преценка свидетелските показания съдът длъжен ли е да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали правнорелевантните факти, способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си, тяхната заинтересованост.

Първите три въпроса са обосновани с доводите, че въззивният съд е обсъдил само част от релевираните възражения и доводи и превратно е тълкувал представените по делото доказателства, като не е обсъдено подробно придобивното основание на ищците, липсва задълбочено изследване на приложимите законови разпоредби, на които държавата е била собственик, придобиването на имота от ищците и др. Тази обосновка е свързана с тезата в касационната жалба, че съдът е извлякъл всички данни от неправилно вписания договор за продажба и е приел, че в АДС от 1966 г. погрешно е посочено, че имотът е бил безстопанствен, доколкото е придобит по давност от Б. И. преди издаването му; че е направил противоречиви изводи относно факта дали упражняваната фактическа власт е била смутена, тъй като от една страна е приел, че с издаването на АДС държавата е оспорила правата на ищците, а от друга страна, че упражняваната фактическа власт не била обезпокоявана от никого; че не е съобразил, че издаването на АДС през 1966 г. не означава, че имотът е придобит от държавата към този момент, тъй като държавата е била собственик преди съставянето на АДС, а последният само констатира възникналото в нейна полза право на собственост.

Посочената теза, а следователно и обосновката на първите три въпроса, е основана на неразбиране мотивите на въззивния съд и на практиката на ВКС, на която те се основават. Съдът е посочил, че когато в АДС не са посочени конкретните факти, които да могат да бъдат квалифицирани по уреден в закона фактически състав за придобиване на вещни права, то АДС не легитимира правото на собственост на държавата. Тези изводи са съобразени с практиката на ВКС на посоченото от въззивния съд решение № 81/24. 07. 2018 г. по гр. д. № 4029/2017 г., ІІ г. о., а също и решение № 541/06. 07. 2010 г. по гр. д. № 661/2009 г., І г. о., решение № 8/11. 02. 2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г., І г. о., решение № 2/22. 04. 2019 г. по гр. д. № 326/2018 г. на ВКС, I г. о. В решение № 107/06. 01. 2017 г. по гр. д. № 2173/2016 г. на ВКС, II г. о. е разяснено, че съгласно чл. 6 ЗС (редакция ДВ, бр. 92/1951 г.) държавна собственост са недвижимите имоти, които държавата придобива по силата на закон или когато същите нямат друг собственик. Първата хипотеза обхваща случаите, когато по силата на законоустановен фактически състав собственика на недвижим имот загубва правото си на собственост и то преминава към държавата (отчуждаване, експроприация, одържавяване, регулация и др.) Втората хипотеза обхваща т. н. безстопанствени имот - т. е. когато в базата данни за териториалното устройство на територията на Р. Б, съгласно изискванията на някой от законите - ЗС, ЗУТ, ЗКИР няма данни за носителя на правото на собственост за конкретен поземлен имот. В решение № 36/18. 04. 2016 г. по гр. д. № 3678/2015 г., I г. о. и решение № 72/03. 07. 2018 г. по гр. д. № 3005/2017 г., II г. о. е дадено тълкуване, че дали се касае за безстопанствен имот е извод, който ще следва, ако ищецът не успее да докаже положителния факт, че имотите са имали друг, различен от държавата, собственик - в случая – праводателите на ищеца или самият той. В настоящия случай съгласно чл. 1 от Закона за уреждане на правата на купувачи на недвижими имоти с частни писмени договори, ДВ бр. 171 от 26. 07. 1947 г., от момента на вписване на частния писмен договор от 22. 01. 1945 г., а именно на 30. 10. 1947 г., се счита, че имотът принадлежи на частноправен субект, а следователно не е безстопанствен, от което следва, че държавата не е придобила собствеността с влизане в сила на чл. 6 ЗС (редакция ДВ, бр. 92/1951 г.).

Съобразен с практиката на ВКС е и изводът на съда, че владението на наследодателя на ищците не е било прекъсвано. В решение № 376/12. 03. 2013 г. по гр. д. № 260/2012, І г. о., решение № 93 от 9. 07. 2019 г. по гр. д. № 3295/2018 г., I г. о., решение № 130 от 18. 11. 2019 г. по гр. д. № 1017/2019 г., II г. о., решение № 80 от 23. 12. 2020 г. по гр. д. № 2737/2019 г., II гр. о. е дадено тълкуване, че действия, извън посочените в чл. 116 ЗЗД не прекъсват владението. Издаването на АДС не е сред действията, с които законът свързва прекъсване на владението, а мотивът на съда, че с издаването на АДС държавата е оспорила правата на ищците е свързан не с квалификацията на владението като явно, спокойно, непрекъснато, постоянно и несъмнено, а с установяване наличието на правен спор между страните с оглед допустимостта на предявените установителни искове за собственост.

От изложеното следва, че несъответна на данните по делото е тезата че въззивният съд е обсъдил само част от релевираните възражения и доводи и превратно е тълкувал представените по делото доказателства, като не е обсъдено подробно придобивното основание на ищците, липсва задълбочено изследване на приложимите законови разпоредби, на които държавата е била собственик, придобиването на имота от ищците и др., поради което и първите три въпроса не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

Четвъртият въпрос е обоснован с твърденията, че нито един от свидетелите не е бил очевидец към момента на завладяването, определен от съда – 22. 01. 1947 г., към който момент не са били родени, всички те предават чужди сведения, като не е установено как са достигнали до тях, а и неясно остава как съдът е определил тази дата, при положение, че никой от свидетелите не я посочва. Тези оплаквания са основани на тълкуванията в практиката на ВКС, на която се позовава касаторът, по решение № 141/11. 10. 2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г., I г. о., решение № 31 от 9. 04. 2020 г. по т. д. № 355/2019 г., І т. о. и решение № 800/23. 03. 2011 г. по гр. д. № 776/2009 г., ІV г. о. Дадените тълкувания обаче са в хипотеза на противоречие между свидетелски показания, в която съдът дължи преценка за достоверността на показанията на всеки свидетел в съвкупност с другите събрани по делото доказателства. Същите не могат да бъдат отнесени към данните по настоящото дело, по което липсват противоречиви свидетелски показания, нито изнесените от свидетелите факти са в противоречие с установеното от останалите доказателства по делото. Следователно по четвъртия въпрос не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При изхода на настоящото производство Държавата следва да възстанови на ищците направените по повод касационната жалба разноски в размер на 2000 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат С. М..

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 261013 от 21. 03. 2022 г., постановено по гр. д. № 10996 по описа за 2020 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, гр. София, ул. Св. Св. Кирил и Методий № 17-19 да заплати на Б. К. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], С. К. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] Ц. Ц. Й., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [улица], А. А. Й., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [улица], А. Ж. Е., ЕГН [ЕГН], Л. Ж. Е., ЕГН [ЕГН] и Ж. Т. Е., ЕГН [ЕГН], последните трима с адрес: [населено място],[жк], [улица][жилищен адрес] разноски по повод касационната жалба в размер на 2000 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: