ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2042

гр. София, 24.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател:Емил Томов

Членове:Драгомир Драгнев

Геновева Николаева

като разгледа докладваното от Д. Д. Ч. касационно гражданско дело № 20258003101422 по описа за 2025 година приема следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Д. Г. лично и в качеството му на законен представител на малолетните Д. В. Г., Е. В. Г., В. В. Г. и М. В. Г. против определение №105 от 18.02.2025 г., постановено по възз. ч.гр. д.№25 по описа за 2025 г. на Добричкия окръжен съд, с което е отменено определение №373 от 20.11.2024 год. по гр. д. № 400 по описа за 2024 г. на Районен съд-Г. Т. за определяне международната компетентност на съда в производството по предоставяне на упражняване на родителските права на родените от брака деца, определяне режим на лични отношения, издръжка, местоживеене на децата и е постановено друго, с което исковата молба е оставена без разглеждане поради липса на международна компетентност на Българския съд и производството по делото е прекратено.

Частните жалбоподатели твърдят, че определението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят то да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия.

Д. Д. Н. не взема становище по частната касационна жалба.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател, приема следното: В. Д. Г. е поискал от Районен съд-Г. Т. да му предостави родителските права върху родените от брака с Д. Н. малолетни деца, да определи местожителството им в неговия дом и да осъди майка им да заплаща по 250 лв. месечна издръжка.

Д. Д. Н. е повдигнала отвод за неподведомственост на делото на българския съд, тъй като децата имат обичайно местопребиваване в О. К. Великобритания и С. И. Първоинстанционният съд е счел че разполага с международна компетентност по делото, но Добричкият окръжен съд по частна жалба от Д. Н. е приел обратното, поради което е оставил без разглеждане исковата молба и е прекратил производството. Установените по делото факти са, че страните са съпрузи от 2009 г., родители са на посочените в молбата малолетни деца, живели са във Великобритания, където са родени децата, а през 2022 г. са се разделили. Децата са останали при майката във Великобритания, където са учили, а детето Д. е лекувано. През юли 2024 г. ищецът се завърнал за планирана почивка в България заедно с децата, близнаците били отведени след месец от майката обратно във Великобритания, а другите две деца останали в България по свое желание. При тези данни въззивният съд е посочил, че се прилага ратифицираната както от България, така и от Обединеното кралство Конвенция за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г., която има предимство пред ГПК и КМЧП. По повдигнатите от бащата въпроси по чл.3, б. „б“ от Конвенцията компетентността е абсолютна, не може да бъде дерогирана от националното законодателство и според чл.5, ал.1 принадлежи на съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване. Според чл.5, ал.2 в случай на промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава компетентност имат органите на държавата, в която е новото му обичайно местопребиваване. Това правило обаче не се прилага, в случай че детето е изведено незаконно от държавата по обичайно местопребиваване или е задържано незаконно-чл.7 от Конвенцията. В тази хипотеза органите на договарящата държава, където детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди извеждането му, запазват своята компетентност до момента, когато то придобие обичайно местопребиваване в друга държава и е пребивавало в другата държава най-малко една година, след като лицето, имащо право да упражнява родителски права, е узнало или е трябвало да узнае за местонахождението му и в този период не е подало молба за неговото връщане. Под „обичайно местопребиваване на детето“ следва да се разбира мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда и което е центърът на неговите интереси. В случая се установява, че родителите и децата са с обичайно местопребиваване в Обединеното кралство. Доведени са в България на 30.07.2024 г. за лятна почивка от своя баща по съгласие с тяхната майка и са задържани и настанени в България при родителите му без съгласието на отглеждащата ги, а делото е образувано на дата 13.09.2024 г. Не може да бъде направен извод, че за времето на престоя на децата М. и В. в България за лятна почивка от 30.07.2024 г. до завеждане на делото на 13.09.2024 г. те са придобили ново обичайно местопребиваване, ако и през месец август и началото на месец септември постоянната им регистрация и учебното им заведение, което са посещавали, да са били променени въз основа на молби на техния баща. Към този момент всички деца на страните са с обичайното местопребиваване в Обединеното кралство, поради което по правилото на чл.5, ал.1 от Конвенцията британските съдебни или административна органи са компетентни да разгледат спора, а не българският съд. Не е налице и спешен случай по смисъла на чл.11, т.1 от Конвенцията, който да обуслови компетентност на друг съд извън страната по обичайното местопребиваване на децата.

Като основание за допускане на касационно обжалване на определението на Добричкия окръжен съд частните жалбоподатели сочат очевидна неправилност, която според тях се състои в това, че въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл.5, т.2 от Конвенцията, според която промяната на обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава води до компетентност на органите на тази държава. Въззивният съд не е отчел също, че съгласно чл.4 от Конвенцията по исковете за издръжка не се прилага Конвенцията, а разпоредбите на чл.4, ал.1, т.2 от КМЧП предвид българското гражданство на ищците. В тази връзка формулират въпроса дали международната компетентност на българския съд по искове за издръжка на деца се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките на чл.4, ал.1, т.1 и т.2 от КМЧП, или всяка от предвидените предпоставки е самостоятелна и наличието им води до компетентност на българските съдилища, като не се прилага Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата.

Според касаторите по този въпрос обжалваното определение противоречи на цитираната и приложена практика на ВКС. Поддържат наличието на основания по чл.280, ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите дали в случай на промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава не са компетентни органите на тази държава и дали във всички случаи при приложението на чл.5, т.2 от Конвенцията за новото обичайно местопребиваване на детето следва да се вземе предвид срокът, установен в чл.7, т.1, б. „б“ от Конвенцията, или обичайното местопребиваване на детето се установява във всеки конкретен случай според времетраенето на пребиваването, степента на интеграция на детето в семейна и социална среда по новото му пребиваване и други обстоятелства, имащи значение за отчитане на висшия интерес на детето.

От мотивите на обжалваното определение не се установява твърдяната от касаторите очевидна неправилност, тъй като въззивният съд не е игнорирал разпоредбата на чл.5, ал.2 от Конвенцията, а е приел, че обичайното местопребиваване на децата не е променено, поради което тази норма не се прилага. По въпроса дали предявените искове за издръжка не обуславят компетентността на българския съд даденото разрешение не противоречи на цитираната от касаторите практика. В определение №515 от 2.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3788/2018 г. на IV ГО на ВКС действително е прието, че самостоятелен иск за издръжка, предявен от български гражданин е от компетентността на българския съд съгласно общото правило на чл.4, ал.1, т.2 от КМЧП и Конвенцията не е приложима. Настоящият случай обаче е друг, тъй като не са предявени само искове за издръжка, а тези искове са обективно съединени с искове за родителската отговорност, каквито са исканията за предоставяне упражняването на родителските права и определяне местоживеенето на детето. При този начин на съединяване и при наличие международен елемент подведомствеността на иска за издръжка следва тази на исковете за родителската отговорност поради връзката между делата и обуславящия характер на решението по въпросите на родителската отговорност спрямо издръжката на детето, тоест международната компетентност на българския съд се определя по Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г. съобразно обичайното местопребиваване на детето. В този смисъл е утвърдената практика на ВКС, съдържаща се в определение № 353 от 29.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2229/2019 г. на IV ГО на ВКС и цитираните в него съдебни актове. Затова по този въпрос касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.

Не може да се допусне касационно обжалване и по въпросите, които според касаторите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Формулировката на тези въпроси не съответства на мотивите на въззивния съд, който не е приел, че е необходимо престоят на детето да продължи в установения в чл.7, т.1, б. „б“ от Конвенцията едногодишен срок, за да се установи новото обичайно местопребиваване. Напротив, въззивният съд е стигнал до извода, че пребиваването на децата в страната по време на лятната ваканция за по-малко от два месеца не може да се окачестви като ново обичайно местопребиваване. Изводът съответства на практиката на ВКС, в която е прието, че под „обичайно местопребиваване на детето“ следва да се разбира мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда и е центърът на неговите интереси/определение № 1618 от 2.04.2025 г. по ч. гр. д. № 688/2025 г. на III ГО, № 950 от 27.02.2025 г. по ч. гр. д. № 274/2025 г. на III ГО, № 51 от 9.02.2022 г. по ч. гр. д. № 46/2022 г. на III и цитираните в определенията актове на ВКС/.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №105 от 18.02.2025 г., постановено по възз. ч.гр. д.№25 по описа за 2025 г. на Добричкия окръжен съд. Определението не подлежи на обжалване.