№1529

Гр.София, 07. 06. 2023г.

Върховният касационен съд на Р. Б. IІІ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети април две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д. № 3992 по описа за 2022 г., намира следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационната жалба на А. Х. Н. и Х. Т. Н., чрез адв. Г. Т. Д., срещу решение № 261950 от 09. 06. 2022 г., постановено по в. гр. д. № 349/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 223580 от 24. 09. 2019г., постановено по гр. д. № 63988/2016 г. по описа на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение е прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № * , том I, рег. № *, дело 137/2007 г. от 05. 04. 2007 г. на нотариус З. Т., рег. № * на НК, в частта, с която ищците Р. С. К. и В. Г. К. са продали на ответника А. Х. Н. правото на собственост върху поземлен имот, представляващ изоставени трайни насаждения с площ от 10, 211 дка, девета категория, находящи се в землището на яз. *, общ. П., местността „*“ съставляващи имот № * по картата на землището, който имот е с идентификатор * съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри за местността Долни ливади, [населено място], СО – район П., одобрени със Заповед РД-18-19/27. 01. 2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 10 210 кв. м., с трайно предназначение – изоставени трайни насаждения, за цена в размер на 700 лева, поради накърняване на добрите нрави. Освен това на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Х. Т. Н., че Р. С. К. и В. Г. К. са собственици на гореописания поземлен имот и Х. Т. Н. е осъден да предаде на Р. С. К. и В. Г. К. владението върху имота.

С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради неговата необоснованост.

За допускане на касационно обжалване на въззивното решение касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Поставя следните правни въпроси, първият от които преформулиран от настоящата инстанция: 1/. Коя стойност на недвижимия имот има обвързваща сила за съда: покупната цена по нотариален акт или пазарната цена по заключение на вещите лица по съдебно-оценителна експертиза, при условие че в хода на делото вещите лица по три съдебно-оценителни експертизи са определили пазарната стойност с драстични разлики в стойността, и как се определя пазарната стойност на имот от съда, при условие, че в хода на делото вещите лица не са установили средна пазарна стойност и не е уважено искането за отчитането на критерия реални сделки със сходни имоти за конкретен период при определянето на пазарна стойност на имота? 2/. Представлява ли съществено процесуално нарушение на въззивната инстанция недоспукането на съдебно-оценителна експертиза, при наличие на три различни заключения на вещите лица с драстични разминавания на стойността относно цената на имота и направеното искане на страна по делото за допускането й пред въззивната инстанция при оплакване за съществено процесуално нарушение на първата инстанция? 3/. Представлява ли съществено процесуално нарушение презюмирането от съда на недобросъвестност с оглед наличието на роднинска връзка между страните по делото при предявен иск по чл. 108 ЗС и направено възражение за изтекла давност на владелеца? 4/. Налице ли е противоречие с добрите нрави при изповядване на сделка за покупко-продажба на стойност, приблизително равна на данъчната й оценка? Касаторът счита, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение 1/04. 01. 2001 г. по т. д. 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09. 12. 2013 г. по тълк. д. 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК, решение № 89 от 29. 01. 2010 г. по гр. д. № 717/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 607 от 29. 10. 2010 г. по гр. д. № 1116/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 671 от 09. 11. 2010 г. по гр. д. № 875/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 750 от 13. 12. 2010 г. по гр. д. № 957/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 732 от 02. 03. 2011 г. по гр. д. № 339/2010 г. на ВКС, Решение № 224 от 07. 01. 2019 г. по гр. д. № 612/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 241 от 23. 10. 2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 108 от 16. 05. 2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 348/16. 11. 2015 г. по гр. д. № 1271/2015г. на ВКС, III г. о., решение № 248/16. 11. 2015 г. по гр. д. № 1271/2015г. на ВКС, III г. о., решение № 57/08. 05. 2014 г. по гр. д. № 7493/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 24/29. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о./ посочени по първия въпрос/, както и определение № 226 от 08. 04. 2016 г. по гр. д. № 139/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 542 от 07. 02. 2012г., по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, IV г. о./ посочени по втория въпрос/, определение № 60308 от 14. 07. 2021 г. по гр. д. № 833/2021 г. на ВКС, II г. о., решение № 35 от 25. 02. 2013 г. по гр. д. № 669/2012 г. на ВКС, II г. о./по третия въпрос/, както и по четвъртия въпрос- определение № 104 от 09. 03. 2016 г. по гр. д. № 226/2016 г. на ВКС, II г. о., определение № 224 от 02. 06. 2015 г. по гр. д. № 1253/2015 г. на ВКС II г. о., решение № 241 от 15. 01. 2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 157 от 08. 11. 2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 134 от 30. 12. 2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о. Поради това касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение, мотивирайки, че въззивният съд избирателно е възприел заключението на съдебно-оценителната експертиза, което било оспорено от касатора, с неясни и неразбираеми мотиви.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация Р. С. К., Д. В. К. и Г. В. К. /последните двама конституирани по реда на чл. 227 ГПК от първостепенния съд на мястото на починалия първоначален съищец В. Г. К./, чрез адв. К. Д., с наведени доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, респективно за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците са прехвърлили правото на собственост върху гореописания недвижими имот в полза на ответника А. Т. за продажна цена в размер на 700 лева. В първата инстанция са допуснати три съдебно-оценителни експертизи: две единични и една тричленна, сочещи различни пазарни стойности на недвижимия имот. Въззивният съд е възприел оценката на третата тричленна експертиза в първия й вариант (156 525 лева). Посочил е, че втората експертиза, според която пазарната стойност е 17 971 лв. (първи вариант) или 816, 88 лв. (втори вариант), не може да бъде кредитирана, тъй като вещото лице се е съсредоточило преди всичко върху качествата на процесния поземлен имот като земеделска земя – неплодородност, чакълеста почва, необработваемост, които качества предвид местонахождението му не са от решаващо значение за определяне на пазарната стойност. По същите съображения съдът не е възприел втория вариант на тройната експертиза, според което пазарната стойност се равнява на 1761, 19 лв. Въззивният съд е посочил, че не подлага на съмнение компетентността на вещото лице по първата експертиза (според която пазарната стойност е 265 530 лв.), но кредитира първия вариант на тричленната експертиза, тъй като е даден от екип от специалисти, което е способствало за по-прецизно отговаряне на поставената задача. Според съда крайният резултат отговаря на цените от реално сключени сделки с аналогични имоти, поради което приложената методология – данни от оферти със съответен коригиращ коефициент, е научно издържана и достатъчна за обосноваността на заключението. Така съдът е приел, че ищците са прехвърлили недвижимия имот срещу покупна цена в размер на 700 лева, имащ пазарна стойност 156 525 лева. Въззивният съд е посочил, че в конкретния случай е налице нееквивалентност на престациите, при която едната от тях е пренебрежително малка в сравнение с друга – дотолкова, че с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи общественото понятие за справедливост. Съдът е споделил изводите на първата инстанция, като е приел, че сключената между страните в процеса сделка е нищожна, поради което и ответника А. Т. не е станал собственик на недвижимия имот, предмет на спора. В решението се изтъква, че последващото извършено от А. Т. дарение на недвижимия имот в полза на баща му Х. Т. представлява дарение на чужд имот, поради което не е породило вещноправен ефект. Освен това съдът е приел, че в полза на втория ответник Х. Т. не е изтекла кратката придобивна давност, като е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че владението на Х. Т. е било недобросъвестно. В тази връзка са изложени мотиви, че Х. Н. и А. Н. са баща и син, като това обстоятелство в съвкупност с останалите събрани доказателства и при отчитане на конкретиката на случая косвено доказва, че Х. Н. е знаел, че А. Н. му дарява недвижим имот, който е придобил по нищожна сделка. По този начин въззивният съд е счел, че презумпцията на чл. 70, ал. 2 ЗС е оборена. Посочил е също, че ищците Р. К. и В. К. се легитимират като собственици на недвижимия имот по силата на земеделска реституция (решение на общинската служба по земеделие и гори в [община] от 07. 02. 2003 г.), договор за покупко-продажба от 10. 08. 2005 г. и договор за доброволна делба от 30. 03. 2007 г. Поради тези аргументи въззивният съд изцяло е потвърдил първоинстанционното решение.

Според настоящия състав на съда не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по първия поставен въпрос. От една страна, поставеният въпрос не е обусловил волята на въззивния съд по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като в решението липсва извод, че покупната цена по нотариален акт или пазарната цена по съдебно-оценителна експертиза има обвързваща сила за съда. От друга страна, поставеният въпрос касае правилността на въззивното решение. Както е посочено в мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С първия поставен въпрос касаторът иска да постави под съмнение аргументацията на въззивния съд във връзка с това кое от заключенията на вещите лица да бъде възприето по отношение на пазарната стойност на процесния имот. Такава преценка може да бъде извършена само по същество в производството по чл. 290 ГПК, но не и в настоящото производство по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се обсъждат специалните предпоставки.

Вторият поставен от касатора въпрос е обусловил волята на въззивния съд, но той не е решен в противоречие със съдебната практика на ВКС, включително цитираната от касатора. В соченото решение № 542/07. 02. 2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, IV г. о., е възприето, че при действието на новия ГПК не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. В случая въззивният съд не е констатирал непълнота, неяснота или необоснованост на заключението, което е възприел, като е посочил защо не кредитира предходните заключения. Следователно съдът се е съобразил с цитираната съдебна практика. След като първата инстанция е допуснала две единични експертизи, които са дали различни стойности с оглед на това, че е взето предвид само, че имотът е земеделски, без отчитане на всичките му характеристики, включително и близост до София и язовир, е допусната тричленна експертиза с участие на екип от специалисти, които са анализирали освен задълбочено данните от оферти за продажби на аналогични имоти, съобразени са стандарти за оценяване, са отчели и конкретните индивидуални характеристики на процесния имот с прилагане на корегиращи коефициенти. При различаващи се стойности и на трите експертизи съдът е изложил обосновани мотиви кое становище приема за правилно, като е изходил от всички обстоятелства по делото и анализ на от оценките за определяне на обективна пазарната стойност на процесния имот.

Следва да се отбележи, че не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не е обосновал защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това, както вече беше посочено, по въпроса е налице съдебна практика, която се споделя от настоящия състав и не се нуждае от развитие или осъвременяване.

Настоящият съдебен състав намира, че не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване по третия поставен въпрос. Този въпрос не е обусловил крайния извод на съда относно неоснователността на предявения иск. Съдът не е презюмирал, че е налице недобросъвестност поради роднинската връзка между страните по делото, а въз основа на роднинската връзка и другите доказателства по делото е заключил, че е оборена презумпцията за добросъвестност по чл. 70, ал. 2 ЗС. Също така дали е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила или не е въпрос по съществото на делото. Поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се обсъждат специалните предпоставки.

Четвъртият поставен от касатора въпрос не е обусловил волята на въззивния съд, тъй като той е приел, че нееквивалентността се дължи на разликата между пазарната оценка и уговорената цена, а не между данъчната оценка и уговорената цена. Доколкото обаче и двете стойности: пазарната оценка и данъчната оценка, се приемат за релевантни в съдебната практика, настоящият съд намира за нужно да посочи, че липсва и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В практиката на ВКС (решение № 128/17. 01. 2019 г. по гр. д. № 3170/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 615/15. 10. 2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 24/09. 02. 2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 834/26. 10. 2009 г. по гр. д. № 136/2009 г. на ВКС, I г. о.) се сочи, че при преценката дали една сделка противоречи на добрите нрави, се съобразява дали крайният резултат на сделката е съвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. За нищожни като противни на морала се приемат тези сделки, в които нееквивалентността на престациите е „съществена“. Нарушаване на добрите нрави има само при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност, при която не може да се предположи, че договор би бил сключен: при пренебрежимо малка, почти нулева насрещна престация. Така при договори за продажба на имоти практиката се е ориентирала към разлика над десет, двадесет и повече пъти между договорената цена и действителната пазарна или данъчна оценка на имота, за да се приеме нарушаване на добрите нрави. Същевременно, наличието на установения от практиката критерий за нееквивалентност, обосноваваща нищожност, поради нарушение на установените норми, а именно – наличието на прекомерна разлика в престациите, се преценя от съда съобразно конкретните установени по делото обстоятелства. В случая съдът правилно е преценил, че разликата в пазарната оценка (156 525 лв.) и уговорената цена (700 лв.) е толкова значителна, че се касае за пренебрежимо малка престация в сравнение с пазарната цена. Цена, която е повече от двеста пъти по-ниска от пазарната стойност на имота, несъмнено води до накърняване на добрите нрави.

Само за пълнота следва да се посочи, че и по отношение на четвъртия въпрос според настоящият състав не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е обосновал защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това цитираната по-горе съдебна практика се споделя от настоящия състав и не се нуждае от развитие или осъвременяване.

Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски имат ответниците по касация, които са направили такова искане и са представили доказателства за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 261950 от 09. 06. 2022 г., на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 349/2020 г.

ОСЪЖДА А. Х. Н., ЕГН [ЕГН] и Х. Т. Н., ЕГН [ЕГН], да заплатят на Р. С. К., ЕГН [ЕГН], Д. В. К., ЕГН [ЕГН], и Г. В. К., ЕГН [ЕГН], сумата от 1800лв. – адвокатско възнаграждение за касационна инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: