ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1479

гр. София, 06. 06. 2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове: А. Ц. Ф. Владимиров

като разгледа докладваното от Ф. В. К. гражданско дело № 20228002104491 по описа за 2022 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Е. Е. чрез адв. Д. против решение № 210 от 16. 06. 2022 г. по гр. д. № 203/2022 г. на Окръжен съд - Русе.

Ответната по жалба страна М. А. Х. - лично и чрез адв. Б. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е отменено решение № 260649 от 10. 12. 2021 г. по гр. д. № 2988/2020 г. на Районен съд - Русе в частта, с която е отхвърлен като недопустим предявеният от Е. Е. Е. срещу М. А. Х. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 вр. с чл. 40 ЗЗД - за прогласяване нищожността, поради накърняване на добрите нрави с оглед липса на еквивалентност на насрещните престации, на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 125/08. 10. 2018 г. на нотариус Г. Г. с рег. № 221 на НК, по силата на който ответницата, в качеството си на пълномощник на ищеца е продала на себе си недвижим имот: апартамент № .., находящ се в [населено място], комплекс „Ч. - Г -С., [улица], [жилищен адрес] с площ от 58. 68 кв. м., ведно с избено помещение № .. и прилежащите идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, за сумата от 9 500 лв. и вместо това претенцията по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. с чл. 40 ЗЗД е оставена без разглеждане с прекратяване на производството по делото в тази му част, както и е потвърдено горното първоинстанционно решение в останалата му част - с която са отхвърлени като неоснователни предявените от ищеца Е. срещу ответницата Х. иск с правно основание чл. 40 ЗЗД - за обявяване недействителността на описания продажбен договор, оформен в нотариален акт № 125/08. 10. 2018 г. на нотариус с рег. 221 на НК, поради договаряне във вреда на представлявания, както и искът по чл. 124 ГПК вр. с чл. 179 ЗЗД - за признаване за установено спрямо ищеца, че в полза на ответницата не съществуват ипотечни права върху недвижимия имот, съответно постановяване заличаването на вписването на законната ипотека, а също и искът на Е. срещу Е. Е. Н. и М. Н. А. с правно основание чл. 124 ГПК - за признаване на установено по отношение на тези ответници, че ищецът е собственик на имота.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че по силата на пълномощно от 13. 09. 2018 г. ищецът Е. Е. упълномощил ответницата М. Х. да го представлява и да извършва действия на управление и разпореждане, включително продажба, замяна, дарение, прехвърляне срещу задължение за издръжка и гледане, при условия каквито уговори, както и да договаря сам със себе си на основание чл. 38, ал. 1 ЗЗД с апартамент, находящ се в [населено място], [улица]. В пълномощното (оформено с нотариална заверка на подпис и съдържание) било изрично отразено, че посочената като продажна цена за имота е действителното уговорено плащане по сделката, което упълномощителят е получил при подписването му. На 08. 10. 2018 г. с договор за покупко - продажба в нотариален акт № ..., том .., рег. № .., дело № ..., ответницата М. Х., като пълномощник на Е. Е. е прехвърлила на себе си договор процесния имот срещу сумата от 9 500 лв., която е записано, че е получена изцяло и в брой от продавача преди сключване на договора. Установено е още, че на 20. 07. 2020 г. М. Х. се разпоредила със същия имот в полза на Е. Н. и М. А. по силата на продажбена сделка, оформена в нотариален акт № ..., том ..., рег. ..., дело .., при цена от 13 200 лв. Съгласно удостоверение за данъчна оценка на имота към 26. 09. 2018 г. тя възлиза на 13 083. 10 лв., а към 28. 07. 2020 г. е 12 897 лв.

Според показанията на разпитаните свидетели ищецът бил наркотично зависим и планирал да продаде апартамента след което да замине в чужбина заедно със св. А.. Тъй като обаче при ипотека или продажба на имота заложните къщи в [населено място] настоявали плащането да е по банков път, което не устройвало ищеца, който искал парите в брой, поради вероятност от запор на сметките му, тъй като имал задължение за издръжка на детето му. Затова ищецът установил връзка с И. М., син на М. Х. и постигнали съгласие за продажба на имота за цена от 25 000 лв., която сума била платена на Е. в автомобила на ответницата, пред нотариалната кантора (получената сума в брой била в банкноти от по 100 лв. и точна - св. Д.), след което той подписал всички предоставени му документи пред нотариуса. Състоянието на продаденото жилище било окаяно (св. А.), лошо (св. Л. и св. А.) и в него се извършвали ремонтни дейности. Според заключението на назначената съдебно - техническа експертиза пазарната стойност на процесния имот към 08. 10. 2018 г. (датата на продажбата) възлиза на 45 508 лв. При тези фактически данни, въззивният съд е намерил, че първият предявен от ищеца иск е недопустим, тъй като напълно съвпада по основание и петитум с втората претенция по исковата молба. При позоваване на мотивите към разрешенията, дадени с ТР № 5 от 12. 12. 2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС решаващият състав е приел, че правната квалификация на иска при наведени твърдения за нееквивалентност на престациите, водеща до противоречие с добрите нрави, на сделки сключени от пълномощник, е единствено чл. 40 ЗЗД. Посочено е, че при така изложените в исковата молба фактически твърдения не биха могли да се отделят два различни по основание иска. Поради това е констатирано, че прогласяването на нищожност на сделката, като вид недействителност, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави и прогласяването й за недействителна на основание чл. 40 ЗЗД, не представляват различни искания. Прието е в обжалваното решение, че недопустимата претенция следва да се остави без разглеждане и по нея производството да се прекрати, като се разгледа по същество иска с правно основание чл. 40 ЗЗД предвид на заявените от ищеца факти. Произнасяйки се по тази претенция решаващият състав е установил, че продажната цена по договора е 9 500 лв., както е посочена в нотариалния акт. За недопустимо е счетено събирането на свидетелски показания (на св. А.) относно получената от Е. сума по сделката в размер на 25 000 лв., които незаконосъобразно (в отклонение с правилото на чл. 165, ал. 2 ГПК) са кредитирани от първоинстанционният съд. Относно субективния елемент на състава на чл. 40 ЗЗД е прието, че в случая договорът за покупко-продажба е сключен от една страна с М. Х., представляваща Е. Е., и от друга отново от нея в лично качество, т. е. сделката е сключена от пълномощника сам със себе си при наличието на изрично упълномощаване. Развити са съображения, че когато пълномощникът договаря сам със себе си не е необходимо доказването на споразумение за увреждане, тъй като това решение за увреждане е взето вътрешно от едно лице и не се е проявило в обективната действителност, освен чрез другия елемент на състава - уговорка в договора, която не съответства на интересите на представлявания. Въззивният състав е счел, че основният въпрос по делото е дали разлика между уговорената цена и действителната пазарна стойност на имот в рамките на 5 (пет) пъти води до такава нееквивалентност на престациите, която да предпоставя недействителност на договора като сключен във вреда на представлявания. Съобразено е, че в практиката като критерий за нееквивалентност е прието изключително голяма разлика в престациите - такава неравностойност между престациите, че едната от тях да се явява практически нулева, като горната граница е разлика между пазарната и уговорената стойност на насрещните престации от повече от дванадесет пъти, а долна граница е цена два пъти и половина по-ниска от пазарната стойност. Намерено е, че в настоящия случай подлежи на изследване интересът на упълномощителя от сключване на сделката за да се установи дали договорът е недействителен. Въззивната инстанция е посочила, че разликата между уговорената цена от 9 500 лв. и пазарната стойност на имота, определена от съдебно - техническата експертиза на 45 508 лв., е малко по-малка от пет пъти. Прието е, че не е налице такава нееквивалентност на престациите, при която да се приеме, че едната от тях е практически нулева и това да опорочава сделката на основание чл. 40 ЗЗД като сключена във вреда на представлявания. Аргументи в подкрепа на този извод са черпени от съдържанието на овластителната сделка (пълномощното) от 13. 09. 2018 г. Според там обективираните изявления на ищеца е прието, че интересът му да се разпореди с имота не е произтичал непременно от желанието да реализира печалба от сделката/спекула. В тази насока е отчетено като съществено писменото изявление на упълномощителя, че е получил цената по договора за покупко-продажба при подписване на пълномощното. С оглед на него, решаващият състав мотивирал съждение, че Е. сам е договорил с насрещната страна М. Х., явяваща се и негов пълномощник, размера на дължимото по договора плащане преди сключване на сделката, като и че е получил същото. При подобна вътрешна уговорка между страните за продажната цена и нейното плащане преди сключването на договора за покупко-продажба, е формиран извода за липса на интерес от страна на кредитора/упълномощител, представителят му да договори възможно най-високата цена по бъдещата сделка, тъй като интересът му вече е бил задоволен с плащането, размера на което сам той е договорил. На следващо място при преценка на разликата в цената е взета предвид и необходимостта на продавача/упълномощител да се сдобие с парични средства.

Въззивният съд е приел, че целта пред ищеца е била да продаде или ипотекира апартамента си възможно най -експедитивно, а не да постигне оптимална цена за него. Обоснован е довода, че значително по-ниската продажна цена на имота е резултат и от желанието на продавача да получи сумата в брой, а не по банков път по причина, че е искал да прикрие средствата си. Изразено е разбирането, че при този изключително ограничен пазар за продажба на недвижими имоти при търсените от ищеца условия, значителната разлика между действителната и уговорената цена е била неизбежна. Отбелязано е също и обстоятелството, че ищецът е страдал от наркотична зависимост, а това състояние често води до нужда на зависимия от парични средства, с които да задоволи потребностите си, при което е възможна разлика между пазарна и продажна цена на имота, като не без значение при определяне на тази цена е и състоянието на имота към датата на сделката. Съобразени са също пазарните стойности на апартамента предвид цените при осъществените негови продажби от 15. 05. 2012 г. (за сумата от 9 900 лв.) и от 20. 07. 2020 г. (за сумата от 13200 лв.), които са изключително близки до цената по процесната сделка от 9 500 лв. и значително по - ниски от оценката на вещото лице. При извода за неоснователност на претенцията по чл. 40 ЗЗД второинстанционният съд е приел, че атакуваната прехвърлителна сделка е породила правни последици и собствеността върху имота е преминала върху ответницата Х., която, на свой ред, валидно го е отчуждила в полза на ответниците Е. Н. и М. Н. А.. Затова искът за признаване за установено по отношение на последните, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот е отхвърлен, както и искът срещу М. Х. за признаване за установено, че в нейна полза не съществува ипотечно право върху имота, което е било учредено с молба за вписване на законна ипотека с вх. рег. № 6936 от 20. 07. 2020 г., акт 131, том 1.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото -основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставени въпросите са със следното съдържание:

1. „Следва ли да се приеме, че когато упълномощеният договаря сам със себе си при

условията на чл. 38 ЗЗД, не е налице субективният елемент на състава на чл. 40 ЗЗД, а

именно споразумение между представителя и насрещната страна по сделката, за увреждане

интересите на представлявания, тъй като когато пълномощникът договаря сам със себе си не

е необходимо доказването на споразумение за увреждане, тъй като това решение за

увреждане е взето вътрешно от едно лице и не се е проявило в обективната

действителност?;

2. „Разликата между пазарна и продажна цена на една вещ в определено

съотношение ли е от значение при преценката на съда кога насрещните престации са

нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на сделката поради противоречие с

добрите нрави? - въпросът е конкретизиран и уточнен от ВКС с оглед постановките по т. 1

от ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.

По първото питане касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективира в определение № 41 от 19. 01. 2016 г. по т. д. № 3272/2014 г. на II т. о. и решение № 1 от 27. 02. 2018 г. по гр. д. № 1471/2017 г. на III г. о., а по второто - с решение № 615 от 15. 10. 2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. и решение № 24 от 09. 02. 2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., и двете по описа на III г. о. на ВКС.

Освен това, във връзка и с двете питания се твърди, че е налице основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото те били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първото питане се отнася до основанието по чл. 40 ЗЗД и в частност до неговия субективен елемент - споразумяване във вреда на представлявания, в хипотезата когато договорът е сключен от пълномощника сам със себе си. Въпросът осъществява общата предпоставка за достъп до касация, но не и специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на чл. 40 ЗЗД е формирана трайна съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна такава, обективирана в указанията по т. 3 от ТР № 5 от 12. 12. 2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК, както и в постановени решения по чл. 290 ГПК - решение № 95 от 27. 06. 2017 г. по гр. д. № 5523/2015 г. на ВКС, решение № 241 от 15. 01. 2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 117 от 20. 07. 2017 г. по т. д. № 3313/2014 г. на I т. о. Тази практика последователно утвърждава разбирането, че преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи; увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми в т. ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено, или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Според практиката на ВКС за „споразумяване не може да се говори, когато едно и също лице е действало като пълномощник на продавача и като купувач. Доколкото в такъв случай пълномощникът договаря сам със себе си, за което изрично е бил овластен, не следва да се доказва споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. Всичко това е съобразено от втората съдебна инстанция при постановяване на обжалваното решение. Въззивният състав не е приемал, че в случая не е налице субективният елемент на състава по чл. 40 ЗЗД, на която теза жалбоподателят извежда посочения въпрос. Напротив, в съответствие с установената практика, съдът е приел, че когато пълномощникът договаря сам със себе си не е необходимо доказването на споразумение за увреждане. Ето защо, по посочения въпрос касационен контрол не може да се допусне на соченото основание.

Искането за селектиране на касационната жалба и по втория повдигнат въпрос е неоснователно. Продажната цена като величина не е единственият критерий за увреждане интересите на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД (така решение № 361 от 16. 11. 2011 г. по гр. д. № 1077/2010 г., решение № 586 от 01. 11. 2010 г. по гр. д. № 853/2009 г. и решение № 21 от 24. 03. 2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г., всички по описа на IV г. о. на ВКС). При това, според цитираната съдебна практика, не всяко разминаване в договорената цена и реалната стойност на имота предпоставя извод за сговаряне във вреда на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва, както вече се посочи по - горе, при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи (решение № 841 от 19. 01. 2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на II г. о. на ВКС). Увреждането на интереса съгласно чл. 40 ЗЗД ще има и когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната власт и от това е произтекла вреда. В тази връзка, сама по себе си, нееквивалентността на насрещните престации при предявен иск с правно основание чл. 40 ЗЗД не е определяща за извод за договаряне във вреда на представлявания като предпоставка на недействителност на сделката спрямо него. За да отговори на въпроса дали в случая е налице договаряне във вреда на представлявания, инстанцията по същество на първо място не се е ограничила единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а е обсъдила и съобразила всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните, включително - техните мотиви да сключат договора именно при значителна неравностойност на насрещните престации по него.

Въззивният съд е съобразил всички относими обстоятелства от значение за конкретната преценка дали процесният договор е сключен във вреда на представлявания, отчел е мотивите на страните да сключат процесната сделка, както и съдържанието на подписаното от ищеца пълномощно (изявлението му, че е получил цената по договора за покупко-продажба при подписване на пълномощното), потребността на продавача/упълномощителя да се сдобие с парични средства в брой, състоянието на апартамента към момента на продажбата, осъществените продажби с него (преди и след релевантния момент), които са изключително близки до цената по процесната сделка. След преценка на всички тези данни, както и на интереса на упълномощителя, въззивната инстанция е стигнала до извода, че сделката не е недействителна като сключена във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, както и че не е налице такава нееквивалентност на престациите, при която едната от тях да е практически нулева. Възприетото е в съответствие с установената практика на ВКС (вж. решение № 452/25. 06. 2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г., I г. о., решение № 615/15. 10. 2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г., III г. о., решение № 119/22. 03. 2011 г. по гр. д. № 485/2010 г., I г. о., решение № 24/09. 02. 2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о. на ВКС и др.), че неравностойността би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация, като отклонението на договорената продажна цена от обичайната пазарна стойност на имота, не може само по себе си във всички случаи да обуслови извод за нееквивалентност на престациите. Решаващият състав не се е отклонил от тези правни разрешения. Несъгласието на касатора с направения анализ на доказателствата и фактите по делото, респ. с крайния резултат по спора, е ирелевантно за проверката, която касационната инстанция извършва във фазата по селектирането на касационните жалби, доколкото евентуално допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения и необоснованост на изводите, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, се проверяват в производството по чл. 290 и сл. ГПК.

Липсват предпоставки за допустимост на обжалването по поставените въпроси и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

На първо място, селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК съдържат различни фактически състави и отнасянето на едни и същи въпроси кумулативно към хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, респ. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е недопустимо. На второ място, наличието на съдебна практика по релевантните въпроси, на които страната сама се позовава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На трето място, изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС относно съдържанието на специалната предпоставка - значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В заключение, не е обосновано приложно поле на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 210 от 16. 06. 2022 г. по гр. д. № 203/2022 г. на Окръжен съд - Русе.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:

1.

2.