Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на София В. П., действаща в лично качество и като законен представител на С. А. П., и А. С. П. и по касационна жалба на ЗАД „А. Б“ срещу решение № 110/08. 03. 2022 г. по в. т.д. № 904/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 260330/12. 07. 2021 г. по т. д. № 8/2021 г. на Пловдивски окръжен съд.

К. С В. П., действаща в лично качество и като законен представител на С. А. П., и А. С. П. обжалват въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от София В. П. в лично качество против ЗАД „А. Б“ искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД; за сумата от 20 000 лв., представляваща разликата над 50 000 лв. и претендираните 70 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на нейната майка – Злата И. Х., настъпила при ПТП от 24. 02. 2018 г., и за сумата от 1705, 55 лв., представляваща разликата над присъдените 4263, 89 лв. до претендираните 5969, 44 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 06. 03. 2020 г. до датата на исковата молба – 06. 01. 2021 г., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от А. С. П. и С. А. П., действащ чрез своята майка и законен представител София В. П., против ЗАД „А. Б“ искове с правно основание чл. 432, ал. 1 ГПК за заплащане на обезщетения от по 150 000 лв. за всеки един от тях за претърпените неимуществени вреди вследствие смъртта на тяхната баба – Злата И. Х., настъпила при процесното ПТП, ведно със сумите от по 12 791, 67 лв. – обезщетение за забавено плащане на главниците за периода от 06. 03. 2020 г. до датата на исковата молба – 06. 01. 2021 г. Поддържат, че решението в обжалваните части е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба ЗАД „А. Б“ оспорва същата. Претендира присъждане на разноски.

Касаторът ЗАД „А. Б“ обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение настоящият касатор е осъден да заплати на София В. П. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на Злата И. Х., настъпила при процесното ПТП, както и сумата от 4263, 89 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 06. 03. 2020 г. до датата на исковата молба – 06. 01. 2021 г. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът по тази касационната жалба София В. П. не изразява становище по същата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че Злата И. Х., починала на 24. 02. 2018 г., вследствие на ПТП от 24. 01. 2018 г., виновно причинено от застрахован при ответника водач, е баба на ищците А. С. П. и С. А. П. и майка на ищцата София В. П.. По първия спорен въпрос относно материалноправната легитимация на А. П. и С. П. да получат обезщетение за неимуществени вреди апелативният съд е приел, че по делото липсват твърдения и доказателства за конкретни житейски ситуации, налагащи извод за изключителност на връзката баба – внуци. Изложил е съображения, че силната привързаност, обич и уважение, на които се позовават ищците в исковата молба, са нормални, традиционни за българското общество отношения между баба и внуци. Отбелязал е, че свидетелските показания на И. К. и В. Б. установяват само, че починалата е полагала грижи за своите внуци в определен период от живота им, като по отношение на С. П. това е станало в първите две години и половина от неговия живот, а през останалото време ищците са посещавали баба си в България или са се чували с нея непрекъснато и са се виждали чрез вайбър и месинджър. Акцентирал е, че ищците имат родители, които полагат грижи за тях, живеят в друга държава, където С. П. учи, а А. П. вече и работи. Посочил е, че по делото липсват доказателства за болките и страданията, претърпени от С. П. вследствие смъртта на неговата баба, докато установените със свидетелските показания болки и страдания на А. П. по своя вид, интензитет и продължителност не надхвърлят обичайните такива при загуба на близък човек. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че А. П. и С. П. не са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба. По втория спорен въпрос за размера на дължимото на София В. П. обезщетение за неимуществени вреди апелативният съд, на първо място, е намерил за неоснователно релевираното от ответника възражение за съпричиняване, изразяващо се в нарушаване от починалата на задълженията й по чл. 114, ал. 1, т. 2 и чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Изложил е съображения, че не е налице хипотезата на чл. 114, ал. 1, т. 2 ЗДвП, доколкото Злата Х. е предприела пресичане на обозначено за това място – пешеходна пътека и на зелен сигнал на светофара. Съобразил е заключението по приетата автотехническата експертиза и свидетелските показания на Р. Г. и е приел за установено, че процесното ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието – около 20 часа, при намалена видимост на изкуствена светлина – автомобилни фарове и улично осветление. Акцентирал е, че посоченото от вещото лице, че е възможно стълбовете на тротоара и предната дясна колонка на автомобила да са ограничили частично видимостта на водача на автомобила към пешеходката, не е основание да се приеме, че е налице ограничена видимост по смисъла на разпоредбата на чл. 114, ал. 1, т. 2 ЗДвП, доколкото последната е налице при стръмнини, завои и други препятствия, които пречат на видимостта. Изложил е съображения, че не е налице и хипотезата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, тъй като автомобилът е предприел маневра „завой надясно“, след като пешеходката е започнала пресичането на пътното платно, навлязла е в него и е изминала разстояние около 3, 6 метра, при което за нея е било невъзможно да възприеме автомобила, навлязъл на пресичаното от нея платно зад гърба й, от лявата страна. С оглед на това и взимайки предвид установените с влязла в сила присъда нарушения на закона от водача на лекия автомобил, въззивният съд е заключил, че вината за настъпилото ПТП е изключително на водача. Изтъкнал е, че фактът, че инцидентът е станал в тъмната част, респ. че видимостта се е осигурявала от уличното осветление и фаровете, т. е. била е намалена, както и че е възможно в определен момент стълбовете на тротоара или колонката на автомобила да са попречили на видимостта на водача не са основания, за да се приеме, че е налице съпричиняване от пострадалата, доколкото това са обстоятелства извън нейното поведение. На следващо място, апелативният съд е обсъдил свидетелските показания на И. К. и В. Б. относно търпените от София П. неимуществени вреди. Отчел е възрастта на ищцата към датата на ПТП – 48 години и тази на починалата към същия момент – 75 години; установените помежду им отношения на близост, привързаност, подкрепа и помощ – връзката между майката и дъщерята не е прекъснала след заминаването на последната в САЩ, а е поддържана чрез почти ежегодните й посещения в България, с посещения на починалата в САЩ, както и с ежедневните чувания и виждания чрез скайп, вайбър и месинджър, починалата е помагала в грижите за децата и домакинството. Отчел е още последиците за ищцата от смъртта на майка й, свързани с прекъсването на връзката с България и необходимостта да се справя с болката от загубата чрез духовни практики /йога и медитация/ и посещения при психолог. Съобразил е и обстоятелството, че София П. е създала свое семейство, както и че от 2002 г. живее в САЩ, като нейната майка е живяла при нея за период от около две години и половина след раждането на С. П.. С оглед на това и при отчитане на икономическите условия в страната към месец февруари 2018 г., въззивният съд е достигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 130 000 лв. Взимайки предвид извънсъдебното плащане от ответника на обезщетение от 80 000 лв., решаващият състав е заключил, че предявеният иск е основателен за сумата от 50 000 лв.

По касационната жалба на София В. П., действаща в лично качество и като законен представител на С. А. П., и А. С. П.:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следния въпрос: „Достатъчно ли е, респ. задължително основание ли е, когато бъде безспорно установено, че личните контакти между пострадалото лице и негов/негови родственици, извън кръга на правоимащите съобразно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., в продължителни периоди от време не са били осъществявани чрез реален личен физически досег и допир, а виртуално – чрез видеоконферентна връзка през „Скайп“ и чрез вербален контакт през „Вайбър“ /или по друг подобен начин, използвайки техническо средство/, да се приеме от съда, че между пострадалото лице и съответния негов родственик/родственици не е изградена и не съществува трайна, постоянна и дълбока емоционална връзка, вследствие на която при кончина на съответния човек, преживелият родственик търпи морални вреди, изразяващи се в изживяване на продължителни болки и страдания, и на това основание този родственик /ищец/ да бъде квалифициран като лице без правно основание да му бъде признавано и определяно обезщетение за претърпени неимуществени вреди?“. Твърдят, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че въпросът, от една страна, представлява хипотетично питане, а от друга – не е разрешен в противоречие с цитираното от касаторите Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и съответното лице да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди /наред с най – близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт/. По отношение на активната материалноправна легитимация на бабите/дядовците и внуците е прието, че в традиционните за българското общество семейни отношения посочените родственици са част от най – близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежи на най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбоко емоционална по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. В настоящия случай въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Изводът му за недоказана материалноправна легитимация на ищците е резултат от обсъждане на твърдените в исковата молба обстоятелства и събраните гласни доказателства и установяване наличието на обичайни отношения между внуците и бабата, но не и на други отношения, разкриващи изключителна близост между тях, както и липсата на доказателства за наличието на завишена степен на търпените от ищците болки и страдания вследствие загубата, обосноваващи необходимостта от присъждане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди.

Следователно по отношение на поставения от София В. П., действаща в лично качество и като законен представител на С. А. П., и А. С. П. правен въпрос не са осъществени поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По касационната жалба на ЗАД „А. Б“:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпросa: „Може ли съдът да постанови решението си въз основа на обстоятелства, доказателства за които не са събрани?”. Твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 480/23. 04. 2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 9/02. 02. 2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, III г. о., решение № 38/07. 03. 2018 г. по гр. д. № 2126/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 226/26. 01. 1977 г. по гр. д. № 1971/1976 г. на ВС, I г. о., решение № 1/19. 03. 2001 г. по гр. д. № 687/2001 г. на ВКС, II г. о., решение № 470/16. 01. 2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 217/09. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о. Поддържа също, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Формулираният въпрос е предпоставен от оплакването, че въззивният съд е обосновал извода си относно размера на дължимото на София П. обезщетение с обстоятелства, относими към търпените от А. П. неимуществени вреди. В действителност, в показанията си свидетелката В. Б. е посочила, че София П. се е обърнала към йога и медитация, за да търси успокоение, докато А. П. е посещавала психолог. В същото време, въззивният съд не е акцентирал върху последното обстоятелство при определяне размера на обезщетението, дължимо на София П.. Крайният извод, че справедливият размер възлиза на 130 000 лв. е аргументиран с последиците за ищцата вследствие загубата, но преди всичко е обоснован с установената между дъщерята и майката силна връзка, изразяваща се в близост, привързаност, подкрепа, помощ в грижите за децата; в обстоятелството, че тази връзка не е прекъсната след заминаването на ищцата в САЩ и е поддържана чрез почти ежегодни посещения на София П. в България, с посещения на майка й в САЩ и с ежедневни чувания и виждания с помощта на съвременните средства за комуникация. Въззивният съд е отчел и възрастта на ищцата и тази на починалата към датата на процесното ПТП, както и социално – икономическите условия в страната към релевантния момент. Следователно въпросът се отнася до отделна част от мотивите на въззивния съд, която няма самостоятелно значение за крайния извод за частична основателност на предявения иск, поради което не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваната от касатора част на въззивното решение не разкрива никой от изброените пороци. Отделно, основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с доводите, изложени към поставения в изложението въпрос.

Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба на ЗАД „А. Б“.

По разноските:

На основание чл. 81 ГПК и според списък по чл. 80 ГПК, фактура № [ЕГН]/15. 04. 2022 г. и извлечение от банкова сметка от 01. 06. 2022 г., на ЗАД „А. Б“, в качеството на ответник по касационната жалба на София В. П., действаща в лично качество и като законен представител на С. А. П., и А. С. П., следва да бъде присъдена сумата от 14 118, 01 лв. с ДДС, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 110/08. 03. 2022 г. по в. т.д. № 904/2021 г. на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА София В. П., действаща в лично качество и като законен представител на С. А. П., и А. С. П., и двете с настоящ адрес: Съединени американски щати, щат Масачузетц, [населено място], [улица] „А“, да заплатят на ЗАД „А. Б“, [населено място], [улица], сумата от 14 118, 01 лв. /четиринадесет хиляди сто и осемнадесет лева и една стотинки/ с ДДС – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.