Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Окръжна прокуратура [населено място] З. срещу решение № 842/30. 06. 2022 г. по гр. дело № 1054/2022 г. на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 72/10. 01. 2022 г., по правено с решение 352/17. 02. 2022 г. по гр. дело № 8035/2021 г. на Районен съд Варна в уважената част на предявените искове от М. А. С., И. Й. Ж., Г. Х. Н., С. Р. Й. и Й. Я. Й. с правно основание чл. 2, ал. 1,т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу Прокуратура на РБългария. Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените в изложението въпроси, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят изцяло.

В изложението са формулирани въпросите: 1. За наличието на пряка причинна връзка между увреждането и претърпените вреди решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. 2. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства - за точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, решен в противоречие със задължителната практика на ВС. 3. Ако мерките за неотклонение „задържане под стража” са взети законосъобразно от съдия при наличието на хипотезите на чл. 63 НПК, при постановяване на оправдателна присъда те следва ли да бъдат считани за незаконосъобразно взети и да служат като основание за увеличаване на размера на обезщетението по чл. 2, ал. 1,т. 3 ЗОДОВ. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 4. Ако в наказателния процес се счита, че размерът на предвиденото наказание „лишаване от свобода” по предявеното обвинение не може да мотивира обвиняемия или подсъдимия да се укрие – т. е. не влияе на психиката на обвиняемия/подсъдимия, има ли основание в гражданския процес да се приеме обратното – че размерът на предвиденото наказание по предявеното обвинение влияе на психиката на обвиняемия или подсъдимия и поради това да се завишава размерът на присъденото обезщетение. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответниците по касационната жалба, чрез адв. К. К. в писмен отговор са изразили становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

С въззивното решение Окръжен съд Варна се е произнесъл по предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД.

Прието е, че фактическата обстановка по спора е била правилно установена от първостепенния съд, поради което въззивният съд е препратил към тази част от мотивите на осн. чл. 272 ГПК.

Въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 2, ал. 1,т. 3 ЗОДОВ – повдигнато обвинение на ищците за извършено престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 18, ал. 1 от НК и влязла в сила на 08. 01. 2020 г. присъда по НОХД № 221/2014 г. по описа на ВРС, н. о., с което М. А. С., И. Й. Ж., Г. Х. Н., С. Р. Й. и Й. А. Й. са признати за невиновни в извършване на горното престъпление.

Прието е, че прокурорът е държавният орган, който проверява съставлява ли деянието престъпление, длъжен е да му даде правилна квалификация, проверява има ли основание за прекратяване или спиране на предварителното наказателно производство, събрани ли са всички доказателства, необходими за разкриване на обективната истина, подкрепя ли се обвинението от тези доказателства, отстоява обвинението в процеса. Поради това е формиран извод, че обвинението в престъпление се явява неоснователно винаги когато лицето е оправдано. Предвид неоснователното обвиняване в извършване на престъпление съдът е приел, че ищците са търпели неимуществени вреди. Приел е, че те се изразяват в психически страдания, стрес и притеснения във връзка с неоснователно повдигнатото обвинение и страха от осъждане. Според съда е нормално да се приема, че по време на цялото наказателно производство неоснователно обвинените лица да изпитват неудобства, чувстват се унизено, а също така са притеснени и несигурни; накърняват се моралните и нравствените ценности на личността, както и социалните отношения и общуване, че се касае за вреди, които всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпи. Приел е, че в случая от събраните гласни доказателства не се установява ищците да са претърпели вреди с по-голям интензитет от обичайните. Прието е, че разпитаният свидетел излага, че притесненията на последните са били във връзка с пътуванията за заседанията по делото и от това дали няма да бъдат задържани, което не надхвърля неудобството и несигурността, което всяко наказателно обвинение причинява.

Съдът е приел, че е налице и правнорелевантна причинна връзка между действията на ответната страна и увреждането на ищците, която се извежда от общите правила на чл. 51 от ЗЗД и чл. 4 от ЗОДОВ. Позовал се е на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, според който обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Приел е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, че размерът на търсеното от увредените лица справедливо обезщетение се обуславя от претърпени от тях болки и страдания и от настъпилите негативни последици.

При определяне размера на дължимото обезщетение, съдът е отчел продължителността на негативното засягане на правата на личността, което за М. А. С., И. Й. Ж., Г. Х. Н. и С. Р. Й. е 6 години, 1 месец и 3 дни, а за Й. Я. Й. – 6 години, 1 месец и 13 дни, считано от повдигане на обвинение спрямо всеки един от тях, съответно на 03. 10. 2013 г. за първите четирима и на 25. 11. 2013 г. за последната до завършилото с оправдателна присъда наказателно производство на 08. 01. 2020 г., като съдебната фаза, ангажираща по-висока степен на притеснения и неудобства е със значителна продължителност - от 20. 01. 2014 г., когато е внесен обвинителния акт и е образувано НОХД № 221/2014 г. по описа на ВРС, н. о., което е наложило голям брой явявания пред съда – по 19 за С. и Ж. и по 17 за Н., Й. и Й.. Съдът е съобразил тежестта на престъплението, по което са били обвинени ищците, а именно за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, а именно квалифицирана документна измама по чл. 212, ал. 4, вр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, което ангажира сериозна наказателна отговорност -лишаване от свобода от 3 до 15 години, Съдът е взел предвид и наложените мерки за неотклонение, които по отношение на С. и Ж. са „подписка“, а по отношение на останалите е постановено и „задържане под стража“, като за Н. периодът на задържане е от 10. 09. 2015 г. до 07. 10. 2015 г. или общо 28 дни, за Й. периодът на задържане е от 09. 01. 2017 г. до 14. 02. 2017 г. или общо 45 дни, а за Й. периодът на задържане е от 26. 12. 2015 г. до 27. 01. 2016 г. или общо 33 дни. Посочено е, че на ищеца С. Й. е наложена и мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на страната“ за периода от 14. 02. 2017 г. до 26. 07. 2017 г. или общо 5 месеца и 12 дни. Всички тези обстоятелства - с изключение на наложените най-леки мерки за неотклонение подписка, според съда обосновават определянето на по-голям размер на дължимите обезщетения.

Съдът е отчел и, че /видно от справките за съдимост/ ищците с изключение на Й. Я. Й. са осъждани и изтърпели ефективни наказания „лишаване от свобода“, като по отношение на С. са налице 12 влезли в законна сила присъди за извършени престъпления, по отношение на Ж. – 5 влезли в законна сила присъди, по отношение на Н. -7 влезли в законна сила присъди и по отношение на Й. – 2 влезли в законна сила присъди, което свидетелства за факта, че последните вече неколкократно са били в подобна ситуация. Прието е, че обстоятелство дали по отношение на предходни осъждания е налице реабилитация, е ирелевантно за относимия към спора факт, че лицата, които вече са били в досег с наказателно производство и са били осъждани, са запознати със същността, фазите и последиците на евентуално ново наказателно производство. Посочил е, че тези обстоятелства имат относителна тежест по посока намаляване размера на съответното обезщетение.

При така установените и обсъдени обстоятелства на случая въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед на изтъкнатите особености на случая, както следва: за М. С. – сумата от 6000 лева, за И. Ж. – сумата от 6000 лева, за Г. Н. – сумата от 6500 лева, за С. Й. - сумата от 6500 лева и за Й. Й. – сумата от 8000 лева, като за разликата над тези суми до пълния размер на претенциите от по 15 000 лева за първите двама и от по 20 000 лева за останалите трима исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Съдът е приел, че са основателни и исковете с правно основание чл. 86 от ЗЗД върху присъдените главници. Прието е, че на основание чл. 84, ал. 3 от ЗЗД Прокуратурата е изпаднала в забава по отношение на вредите от деня на непозволеното увреждане, което за неимуществените такива е от датата на влизане в сила на оправдателната присъда за извършеното престъпление /т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22. 04. 2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК/. Посочил е, че от приложеното НОХД № 221/2014 г. по описа на ВРС, н. о. се установява, че решение № 2/08. 01. 2020 г. по ВНОХД № 1037/2019 г. по описа на ВОС, н. о. е окончателно и влиза в сила, считано от датата на постановяването му – 08. 01. 2020 г., т. е. от тази дата на ищците се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва.

При тези изводи първоинстанционното решение в уважената част на предявените искове е потвърдено.

По правните въпроси:

Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.

С т. 3 от т. решение № 3/22. 04. 2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т. е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т. 11 от същото тълкувателно решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинната връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен, и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.

Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства, съдът е формирал решаващите изводи, че в настоящия случай е налице фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, чрез Прокуратурата на РБългария. Прието е за установено, че е налице пряка причинна връзка между понесените неимуществени вреди и действията на органите на Прокуратурата на РБългария, които са повдигнали и поддържали обвинението, за което всеки от ищците е признат за невиновен с влязла в сила присъда. Поради това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Варна по този правен въпрос.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос от изложението.

С т. II от ППВС № 4/23. 12. 1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; че понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие; че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.

Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди. Съобразил е периода от време на проведеното наказателно производство спрямо всеки от ищците, тежестта на престъплението, по което е бил обвинен всеки от ищците – тежко умишлено престъпление по чл. 93, т.7 НК, взетите мерки за неотклонение за всеки от ищците, наличието на предишни осъждания за всеки ищец, с изключение на Й. Й. и броя на осъжданията, преживените психически страдания от всеки ищец, стрес и притеснения във връзка с неоснователно повдигнатото обвинение и страха от осъждане, които съдът е приел за обичайни при този вид увреждане. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на всеки ищец поотделно са съобразени с посочената практика на ВС.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК по третия въпрос от изложението. По същия въпрос е налице задължителна практика на ВКС. С т. 13 от т. решение № 3/22. 04. 2004 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, т. 2, пр. 1 и пр. 2 ЗОДВПГ/редакцията на текста към момента на постановяване на тълкувателното решение/ – сега чл. 2, ал. 1,т. 3,пр. 1 и пр. 2 ЗОДОВ включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение задържане под стража, а обезщетението за имуществени вреди се присъжда самостоятелно. В мотивите към т. 13 от тълкувателното решение е прието, че е незаконна мярката за неотклонение задържане под стража, когато не отговаря на изискванията по чл. 152а, ал. 7 НПК във вр. с чл. 152 НПК. Държавата отговаря за вреди по чл. 2, т. 1 ЗОДВПГ – сега чл. 2, ал. 1,т. 1 пр. 1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебно производство. В тези случаи обезщетението се определя самостоятелно. Ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ/редакцията на текста, преди изменението, обн. в Д.в. бр. 98/2012 г. – сега чл. 2, ал. 1,т. 3 ЗОДОВ/. В тези случаи обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконно задържане под стража. Ако са настъпили имуществени вреди, обезщетението за тях не се поглъща, а се присъжда самостоятелно с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Поради това съдът преценява, че не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Така формулиран въпросът не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. С обжалваното решение при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди на всеки от ищците М. С., И. Ж., Г. Н., С. Й. съдът е взел предвид наличието на предишни осъждания с влезли в сила присъди и изтърпени наказания лишаване от свобода, както и броя на осъжданията. Прието е, че всеки от посочените ищци са запознати със същността, фазите и последиците на евентуално ново наказателно производство. Формиран е извод, че тези обстоятелства имат относителна тежест по посока намаляване размера на съответното обезщетение, а не както е поставен въпроса да са обстоятелства, които да налагат извод за завишаване размера на присъденото обезщетение. Тъй като четвъртият въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК.

С оглед изхода на делото в полза на всеки от ответниците по жалбата следва да се присъдят разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение както следва: на Г. Х. Н. и С. Р. Й. следва да се присъди по 700 лв., в полза на Й. Я. Й. следва да се присъди сумата 750 лв., в полза на М. А. С. и И. Й. Ж. следва да се присъди по 650 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 842/30. 06. 2022 г. по гр. дело № 1054/2022 г. на Окръжен съд Варна по касационна жалба вх. № 17611/21. 07. 2022 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Окръжна прокуратура Варна З. З..

О. П на РБългария, [населено място], [улица], № да заплати на ищците Г. Х. Н., ЕГН, [населено място], [улица], № и на С. Р. Й., ЕГН, [населено място], [улица], № по 700 лв., на всеки от тях разноски по делото за производството пред ВКС по чл. 288 ГПК за адвокатско възнаграждение.

О. П на РБългария, [населено място], [улица], № да заплати на всеки от ищците М. А. С. ЕГН, [населено място], [улица], № и И. Й. Ж., ЕГН, [населено място], [улица], № по 650 лв. разноски по делото за производството пред ВКС по чл. 288 ГПК за адвокатско възнаграждение.

О. П на РБългария, [населено място], [улица], № да заплати на Й. Я. Й., ЕГН, [населено място], [улица], № сумата 750 лв. разноски по делото за производството пред ВКС по чл. 288 ГПК за адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: