№ 1912

[населено място] 29. 06. 2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на единадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

разгледа докладваното от съдия Декова

гр. дело №4861 по описа за 2022 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК, във вр. с чл. 295, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ултима“ ЕООД, подадена чрез процесуален представител адв.Т., срещу въззивно решение от 19. 07. 2022г., постановено по в. гр. д.№ 154/2022г. на Окръжен съд – Шумен, с което при повторното разглеждане на делото след отменително решение №9/13. 04. 2022г. по гр. д.№1551/20121г. на ВКС, ІVг. о.о, е потвърдено решение от 06. 02. 2020г. по гр. д.№3609/2018г. на Районен съд – Шумен за отхвърляне на предявените от „Ултима“ ЕООД срещу В. Н. М. искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по жалбата В. Н. М., чрез процесуален представител адв.С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване в общ писмен отговор. Претендира разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира:

С отменителното решение на ВКС е прието, че не се преклудира възможността на кредитора да предяви иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за дължимите му се по договор за заем, който е обезпечен със запис на заповед, суми при положение, че е налице влязло в сила съдебно решение, по което искът на същите суми, предявен на основание записа на заповед е отхвърлен, без в предмета на исковото производство ва са били включеникаузалните отношения по обезпечения договор за заем.

С въззивното решение, постановено при новото разглеждане на делото, е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от „Ултима“ ЕООД срещу В. Н. М. искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумите 20 584. 80 лева – остатъчна главница по договор за кредит под формата на паричен заем, с краен падеж 30. 12. 2013 г. и 6 171. 12 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 30. 12. 2015 г. – 17. 12. 2018 г., ведно със законната лихва върху размера на непогасения остатък от падежиралата главница от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата.

За да постанови този резултат въззивният съд е приел за недоказано, че: страните са обвързани от валидно заемно правоотношение за 28 000лева; че ищецът е предал в заем на ответника 28 000. 00 лева, която сума той е получил в брой на каса, след което е извършил частични погасителни вноски.

Въззивният съд е приел, че в конкретния случай е установено, че, според съдържанието на договора, предоставеният кредит е бил в размер на 28 000 евро; от страна на кредитора обаче е осчетоводен кредит в полза на ответника в размер на 28 000 лева, която сума му е предоставена на каса в брой; от друга страна, по делото са представени погасителен план, в който не е посочен вид на валутата на погасителните вноски за главница и лихва, както и ОУ, които не са подписани от длъжника, и по отношение на които същият възразява, че не е запознат със съдържанието им; трето, според предоставените на експерта справки, във връзка с договора от ищеца са осчетоводени плащания на погасителни вноски в лева, в общ размер на 7 415. 20 лева. Ответникът не отрича, че договорът е бил сключен за заем на сумата от 28 000 евро, но заявява, че не я е получил и не се е съгласявал с представените от ищеца погасителен план и ОУ. С оглед на това въззивният съд е приел, че сам по себе си сключеният договор за кредит не е нищожен поради липса съгласие или на предмет по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Изложил е съображения, че договорът е за заем на парична сума, поради което и доколкото парите са заместими вещи не би могло да се приеме, че предметът му е неосъществим по обективна или субективна, фактическа или правна причина и то към датата на сключване на сделката. Що се отнася до факта, че видно от доказателствата, кредиторът е предоставил сума в друга валута и в по-малък номинален размер, съответно е поискал връщане на същата от длъжника, въззивният съд е приел, че тези му действия представляват неточно изпълнение на договора от негова страна, но не водят до липса на обект на договорното правоотношение. От друга страна, предвид факта, че ответникът не отрича, че е бил запознат със съдържанието на договора и го е подписал, респ., че е дал съгласие да получи заем в размер на 28 000 евро, както е посочено в съдържанието му, според въззивния съд не би могло да се приеме, че сделката е сключена при съзнателна липса на съгласие от негова страна да се обвърже с правните й последици. Намерил е за неоснователно възражението на ответника за нищожност на договора поради заобикаляне на закона, понеже ищецът не е имал качеството на кредитна институция, по съображения, че от доказателствата по делото се установява с категоричност, че към датата на сключването му и в срока на действието му кредиторът е имал право и е бил регистриран за осъществяване на дейност като финансова институция. Независимо от горното, с оглед писмения текст на договора и предвид факта, че представените от ищеца погасителен план и ОУ не са подписани от ответника, не са посочени като приложения към договора, представляващи неразделна част от него и последният отрича да се е съгласявал с тях, съдът е намерил, че представеният от кредитора договор от 30. 12. 2009 г., на който основава вземанията си, не отговаря на изискванията на чл. 6 и чл. 7, т. 4 – 11 от ЗПК / отм. /, в редакцията му към посочената дата, поради което, на основание чл. 143, ал. 1 от с. з. е недействителен. Наред с това е приел, че клаузите на чл. 1, чл. 6, чл. 7, чл. 8, чл. 9 и чл. 10 от договора са неравноправни по смисъла на чл. 143, вр. чл. 145 ЗЗП, като поставящи изпълнението задълженията на кредитора в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; налагащи на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора; позволяващи на доставчика на услугата да променя едностранно без основание характеристиките й; даващи изключително право на доставчика да тълкува клаузите на договора и налагащи на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако доставчикът не изпълни своите, поради което са недействителни и по смисъла на чл. 146 ЗЗП. Посочил е на следващо място, че дори да се приеме, че ищецът е предал в заем на ответника 28 000. 00 лева, която сума той е получил в брой на каса, след което е извършил частични погасителни вноски, от доказателствата по делото не се установява с категоричност, че предаването на посочената сума е именно на основание представения по делото договор за кредит, респ. условията, при които е била предоставена и е следвало да бъде върната. Съдът е приел, че в тази връзка, с оглед изявленията на кредитора, би могло да се заключи, че като е предоставил сумата от 28 000 лева, вместо 28 000 евро, същият не е изпълнил точно задължението си по договора от 30. 12. 2009 г. и претендира въз основа на него плащане на суми, при условия и в размер, които не са били договорени между страните, което освобождава длъжника от задължението да изпълни насрещните си задължения, на основание чл. 6 ЗПК / отм./. Въззивният съд е посочил, че въз основа на изложеното, приема за недоказано, че между страните е възникнало валидно договорно правоотношение за паричен заем в размер на 28 000. 00 лева, респ., че в полза на ищеца е налице ликвидно и изискуемо вземане на сума в размер на 20 584. 80 лева, представляваща неизплатен остатък от дължимата главница, съответно – акцесорно вземане за лихва върху главницата за периода 30. 12. 2015 г. – 17. 12. 2018 г., в размер на 6 171. 12 лева, поради което е приел, че предявените осъдителни искове са изцяло неоснователни и следва да се отхвърлят, без произнасяне по въпроса за изтекла погасителна давност, който би подлежал на обсъждане единствено при наличието на съществуващо ликвидно и изискуемо вземане на ищеца срещу ответника.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

При служебната проверка настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1“Обективираното в разходно касов ордер изявление /неоспорено от страната/, че при подписването им лицето, което ги е издало /заемател/, е получило посочените в тях суми като заем, достатъчно доказателство ли е за да се приеме, че ищецът е провел пълно, главно доказване на факта на реалното им предаване по договор за заем?“; 2“От значение ли е и може ли да бъде прието като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя парична сума извършвани от страна на заемополучателя плащания /лично и в лично качество по банков път/ посочвайки процесния договор, както и вноски на каса срещу ПКО?“ и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

3“Следва ли да се възприеме, че е налице неравноправна клауза, неяснота или липса на условие, ако в частта, предмет на договор за кредит, е изписано бланкетно валутаEUR, но задължението е отпуснато, връщано и претендирано от страна на заемателя изцяло единствено и само във валута лева?“;

4“Следва ли да е налице възражение от страна на заемополучателя по отношение предмета на договора или общо възражение, че не е получил процесната сума, за да се приеме, че не се дължи връщане на главницата доколкото е налице и неравнопоставеност в тази част на договора?“;

5“Допустимо ли е съдът да приеме, че поради наличие на неравносправни клаузи в сключения договор е налице недействителност на целия договор и това влече последиците на чл. 6 ЗПК/отм./ игнорирайки разпоредбите на чл. 14, ал. 2 ЗПК/отм./?.

По отношение на първия от поставените въпроси не следва да се допусне касационно обжалване по следните съображения: По делото по настоящия спор въззивният съд не е приел за установено да е издаден разходен касов ордер със съдържанието, посочено в поставения от касатора въпрос; реквизитите на касовия разходен ордер не са нормативно регламентирани и се ограничават до тези, с които стопанската операция може да се опише еднозначно; по делото не е представен разходен касов ордер; на вещото лице не е представен разходен касов ордер – видно от заключението експертизата е работила по изисканите от вещото лице и предоставени му обяснения от счетоводството на ищеца и именно те са приложени към заключението; в поставения от касатора въпрос се съдържа отнасяне на въпроса към случай на издаден от заемателя разходен касов ордер, каквито твърдения и данни по делото по настоящия спор не се съдържат; посочената от касатора практика на ВКС за обосноваване на соченото от него допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се отнася до разписка към приходен касов ордер, издадена от заемател /каквато по настоящото дело не се твърди да е издадена/ и поради това не е относима към формулирания от касатора първи правен въпрос. По отношение на втория поставен от касатора правен въпрос също няма основание за допускане на касационно обжалване по следните съображения: Поставеният въпрос предпоставя в себе си да е прието за установено нещо различно от приетото от въззивния съд в обжалваното решение, в което въззивният съд не е изложил съображения относно съдържанието на платежни нареждания и приходен касов ордер; такива по делото не са представени; на вещото лице също не са представени – видно от заключението вещото лице е работило въз основа на изискани от него и предоставени му обяснения от счетоводството на ищеца и именно те са приложени към заключението. Неоспорването на експертното заключение, дадено въз основа на информация, извлечена от вторични счетоводни записвания, не освобождава ищеца по предявен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240 ЗЗД да установи сключването на договора и предаването на сумата, в каквато насока на ищеца са дадени указания от първоинстанционния съд с доклада по делото, а и във въззивната жалба не се съдържат оплаквания във връзка с доклада, нито се иска събирането на първични счетоводни документи, а се поддържа, че с доказването е успешно проведено с оглед заключението на експертизата, което не е било оспорено.

По останалите въпроси също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ, но не е аргументирал успешно поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Поставените от касатора въпроси не осъществяват и общо основание за допускане на касационно обжалване. Третият от поставените въпроси предпоставя в себе си различна от приетата за установена от съда фактическа обстановка, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл. 290, ал. 1 ГПК/. Четвъртият от поставените от касатора въпроси също така не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е относим към решаващите мотиви на въззвиното рашение /въззивният съд е приел за недоказано, че: страните са обвързани от валидно заемно правоотношение за 28 000лева; че ищецът е предал в заем на ответника 28 000. 00 лева, която сума той е получил в брой на каса, след което е извършил частични погасителни вноски/. Това се отнася и до петия от поставените от касатора въпроси.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1500лв. – за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 19. 07. 2022г., постановено по в. гр. д.№ 154/2022г. на Окръжен съд – Шумен.

ОСЪЖДА „Ултима“ ЕООД, ЕИК12758208, да заплати на В. Н. М. с ЕГН [ЕГН], сумата 1500лв. – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: