11О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1889
София, 28. 06. 2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 73 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 941 от 27. 06. 2022 г. по в. гр. д. № 2165/2021 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решението от 25. 02. 2021 г. по гр. д. № 11028/2017 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от “В.“ ЕООД искове:
- против З. С. Б. – иск по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба от 23. 04. 2014 г., оформен с нотариален акт № 158, т. III, рег. № 7ЗЗ7, д. № 448/2014 г. на помощник нотариус Д. Д. при нотариус М. Г., с район на действие СРС, вписана в НК под № 622, като привиден поради абсолютна симулация и поради противоречие с добрите нрави;
- против З. С. Б., К. М. Б., П. В. Б. и Д. В. Б. – положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на имотите по посочения нотариален акт - ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], с площ 3132 кв. м., ведно с построена в него двуетажна сграда с идентификатор [№] с площ от 154 кв. м. и сграда с идентификатор [№] , представляваща сграда за гости с площ 80, 80 кв. м;
- против М. А. А. – иск по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността и предаване владението на същите имоти.
Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, имаща характер на разпореждане, с която е върната исковата молба на „В.“ ЕООД срещу З. С. Б., К. М. Б., П. В. Б. и Д. В. Б., съдържаща искове по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договори за покупко-продажба, сключени с нотариален акт № 185, т. II, д. № 326 от 16. 09. 2015 г. и нотариален акт № 38, т. I, рег. № 2090, д. № 35/2016 г. като привидни поради абсолютна симулация и поради противоречие с добрите нрави, и производството по делото е прекратено в тази част.
Въззивният съд е приел от фактическа страна следното:
Ищецът „В.“ ЕООД е придобил спорния поземлен имот по силата на два договора за покупко-продажба, оформени с нот. акт № 46/25. 03. 1999 г. и нот. акт № 379/18. 05. 2000 г.
През 2009 г. дружеството е учредило договорна ипотека в полза на „Емпорики банк – България“ ЕАД върху същия имот и върху правото на строеж за построяване на сгради и подобрения, като обезпечение на задължение по договор за инвестиционен банков кредит в размер на 150 000 евро.
С нотариален акт № 158/23. 04. 2014 г. „В.“ ЕООД е прехвърлило на първата ответница З. С. Б., бивша съпруга на управителя на дружеството А. А., правото на собственост върху същия имот с идентификатор 04234. 6970. 3676 по КККР на [населено място], Столична община, съставляващ УПИ III-230, кв. 39 по плана на вилна зона „Бистрица – разширение“, [населено място], с площ от 1020 кв. м. и УПИ V-230 с площ от 2147, заедно с построените в имота сгради с идентификатори [№] и [№]. Страните по договора са уговорили, че продажната цена на недвижимия имот е в размер на 290 000 евро, от която сума в размер на 33000 евро са получени от продавача „В.“ ЕООД преди сключване на договора, а остатъкът от продажната цена в размер на 257 000 евро е следвало да бъде платена след отпуснат от Банка ДСК ЕАД банков кредит. Обективирана в договора е и уговорка, че част от продажната цена в размер на 64988, 40 евро ще бъде преведена по сметка на „К. А. Б. ЕАД с предишно наименование „Е. Б. Б. ЕАД и ще послужи за погасяване на кредит, обезпечен с ипотека, учредена с нот. акт от 2009 г. по н. д. № 22883/2009 г. след вписване на ипотека в полза на Банка ДСК ЕАД.
На същата дата 23. 04. 2014 г. между Банка ДСК ЕАД и З. С. Б. е сключен договор за жилищен кредит, по силата на който банката е поела задължение да отпусне кредит в размер на 257000 евро за покупка на жилище, като е посочено, че се усвоява по разплащателна сметка на продавача „В.“ ЕООД. В кредитното досие на банката се съдържа оценка на недвижимия имот, който служи като обезпечение на одобрения кредит, според която средната пазарна стойност е 686 657 лева, а ликвидационната стойност на обезпечението е 631 725. По молба на Банка ДСК ЕАД е вписана законна ипотека върху процесния недвижим имот под рег. № 18862/23. 04. 2014 г., т. 2, 292/2014 г., дело14154/23. 04. 2014 г., дв. вх. рег. № 18612/23. 04. 2014 г. на Служба по вписванията – [населено място].
С договор за покупко-продажба, оформен с нот. акт № 185/ 16. 09. 2015 г., първата ответница Б. е прехвърлила правото на собственост върху процесните имоти на К. и В. Б., които от своя страна с нот. акт № 38/14. 03. 2016 г. са ги прехвърлили на ответницата М. А. А., която е била въведена във владение и продължава да упражнява фактическа власт.
Прието е, че между „А. Г. ЕООД и ищеца „В.“ ЕООД е сключен договор за залог на търговско предприятие на 05. 11. 2014 г. за обезпечение вземания на заложния кредитор по спогодба между страните от 15. 05. 2014 г., в който договор са индивидуализирани всички включени недвижими имоти: магазин № 4, в [населено място], район Красно село, с идентификатор [№]; сграда с идентификатор [№]; 2, 66 % идеални части от ПИ 68134. 1380. 145 в [населено място], район Надежда; сгради с идентификатори [№] и [№], с уточнение в договора, че стойността на заложеното предприятие е 890 000 лева по балансов отчет. С договор за продажба от 05. 11. 2014 г. заложният кредитор е прехвърлил търговското предприятие на „В.“ ЕООД на „Б. К. Б. ЕООД. В договора са описани същите недвижими имоти, включени в активите на търговското предприятие според договора за особен залог от 11. 07. 2014 г.
От правна страна въззивният съд е приел, че ищецът „В.“ ЕООД има правен интерес от предявените искове. Приети са за неоснователни доводите на ответниците за липса на легитимация на ищеца, свързани с договорите за особен залог и продажба на търговско предприятие и продажбата му. Прието е, че по правило предмет на договора по чл. 15, ал. 1 ТЗ е цялото предприятие на търговеца - отчуждител, включващо съществуващите към датата на прехвърлянето права, задължения и фактически отношения, възникнали във връзка с осъществяваната търговска дейност и отразени по установения за това ред в търговските и счетоводни книги на търговеца. Независимо от липсата на законова регламентация, по аргумент от по-силното основание, обект на прехвърлителна сделка по чл. 15, ал. 1 ТЗ може да бъде и част - идеална или реална, от търговско предприятие. Особеното изискване, което следва да бъде изпълнено при прехвърляне на част от търговско предприятие, е прехвърлената част да бъде обособена счетоводно или по друг начин, позволяващ индивидуализация на правата, задълженията и фактическите отношения, за които е постигнато съгласие да преминат от патримониума на отчуждителя в патримониума на приобретателя. Посочените по-горе договори за особен залог и продажба на търговско предприятие съдържат клаузи, индивидуализиращи конкретно имотите, които ще служат в обезпечение и съответно представляват активи при извършеното прехвърляне между договарящите по балансова стойност. Тълкуването им по правилата на чл. 20 ЗЗД сочи, че спорните имоти са извън обхвата на учредения особен залог и не са били част от обособената съвкупност от права, предмет на договора за прехвърляне на предприятие.
Прието е, че искът по чл. 26, ал. 2 ЗЗД за абсолютна симулация на договора, оформен с нот. акт № 158/23. 04. 2014 г., е неосноватнелен. По делото не са представени обратни документи и не се твърди наличието на такива, за да се направи извод, че сделката, сключена между дружеството ищец и първата ответница Б., е привидна.
След извършен анализ на свидетелските показания въззивният съд е приел, че дори забраната по чл. 165, ал. 2 ГПК да се приеме за преодоляна с депозираното по делото изявление на ответницата Б., то гласните доказателства са неубедителни и се опровергават от приетите и неоспорени писмени доказателства. По делото са разпитани две групи свидетели. Според свидетелката Ч., изпълнявала в периода от м. април 2011 г. до края на април 2017 г. длъжност юрисконсулт в Банка ДСК и участвала в подготовката и реализирането й, сделката била типична, лично се явили управителят на „В.“ ЕООД, който бил публична личност, и З. Б., която кандидатствала за кредит с цел покупката на имотите; в същия ден на сделката била вписана и ипотека. В противовес на тях свидетелят А., бивш съпруг на ответницата М. А., възпроизвежда известни му обстоятелства за финансовите затруднения на дружеството, което било пред фалит; имотите били закупени на името на дружеството заради ДДС, но всъщност били на бившия управител, който търсел начини да ги „спаси“ от кредитори. В обмислянето на варианти участие взел бившият управител А., неговата дъщеря М. и адвокати, докато сестрата на А. – К., и бившата съпруга З. Б., не са живели и нямат отношение към имота. Всички суми, получени по кредитите във връзка с къщата, отишли при дъщерята М. А. и тя ги обслужвала, защото З. Б. не е работила и не разполагала със средства, тя била просто доверено лице. Дружеството имало кредитни задължения от около седем милиона и бившият управител вземал пари от където може, за да заличи първата ипотека, за да се запазят имотите, такова намерение имала и М. А., формално заемът бил в тежест на Б., но дъщеря й го обслужвала. Според свидетелката Д., близка на семейството по повод дейността й като брокер, тя била наясно, че А. А. имал намерение да продаде имота /за същите обстоятелства свидетелства и свидетелят П. /, но до сделка не се стигнало заради регулационни проблеми. В един по-късен момент разбрала, че ще бъде закупен от З. Б., за да остане на дъщеря им М.. Прието е, че обстоятелствата, на които се акцентира в показанията на една от групите свидетели за финансови затруднения на дружеството, се опровергават от писмените доказателства - удостоверение от 08. 07. 2014 г на НАП, което свидетелства, че към този момент „В.“ ЕООД не е имало публични задължения, както и писмени доказателства, че към момента на продажбата имотът е бил с учредена ипотека за обезпечение на редовно обслужван дълг. Съдът е приел за обосновани доводите в отговора на ответниците /с изключение на З. Б./, че изтъкнатите обстоятелства за финансови затруднения и отклоняване на имота от претенции на кредитори са в противоречие с писмените доказателства, защото далеч преди първата сделка, още през 2009 г., върху имота е учредена ипотека в полза на „К. А. Б. , койето се е ползвало с привилегия спрямо останалите /евентуални/ необезпечени кредитори и на него като ипотекарен кредитор са напълно непротивопоставими действията по разпореждане с имота или учредяване на вещни тежести. Прието е също, че твърденията за привидност на съглашението за прехвърляне на собствеността заради задължения към трети лица не се подкрепят и от данните по делото, свидетелстващи, че с получената продажна цена, в по-голямата си част чрез банков кредит, отпуснат на З. Б., е погасен дълг на дружеството към кредитора „К. А. Б. . Приети са за неубедителни твърденията на ищеца и показанията на свидетеля А., че първата ответница не е имала отношение към имота, нито пък средства да го закупи, тъй като по-голямата част от продажната цена е платена чрез отпуснат банков кредит в полза на З. Б., чието кредитно досие е представено по делото и към този момент тя е отговаряла на изискванията за ипотечен кредит. Обстоятелствата дали в по-късен момент е имала доход и съответно кой е обслужвал кредита въобще нямат отношение към действителността на сделката.
Прието е, че от признанието на ответницата Б. не следва различен извод, защото то се преценява съвкупно с останалите доказателства. Категорични по този въпрос са писмените доказателства, че собствеността върху процесните имоти е прехвърлена на ответницата Б. срещу уговорена и реално платена продажна цена, предоставена по банков път след отпуснат ипотечен кредит. Прието е, че ищецът не е провел главно доказване на релевантните факти, че действителната воля на страните по сделката е била собствеността да остане в патримониума на дружеството ищец. Твърденията, че по този начин е намалено имуществото на дружеството и че са увредени интереси на кредиторите, са неотносими към предмета на доказване, а разгледаните доказателства за изясняване на действителните отношения не подкрепят подобен извод.
Приет е за неоснователен и евентуалният иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за нищожност на първата от атакуваните сделки поради противоречие с добрите нрави. Основание за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави е налице, когато при сключване на договора има нееквивалентност на престациите. Прието е, че страните са уговорили цена, която е платена чрез банков кредит и значително надвишава данъчната оценка на имота. Част от продажната цена е послужила за погасяване на задължение на дружеството-продавач, обезпечено с ипотека върху процесните имоти. Разгледани в своята съвкупност, писмените и гласните доказателства водят до същия извод, че страните са сключили договор за продажба на недвижимите имоти, за да бъде погасено задължение на продавача. Освен това преди сключване на договора е извършена и оценка на тези имоти от третото лице-помагач Банка ДСК ЕАД по повод обезпечаване на договор за кредит, по който страна е ответницата Б., която е близка до договорената между страните.
Приети са за неоснователни и обусловените искове за собственост. Договорът за продажба, оформен с нот. акт № 158/2014 г между „В.“ ЕООД и първата ответница Б., е валиден и закономерно от него настъпва вещно-транслативен ефект. Поради това последващите сделки също имат транслативен ефект. Прието е, че не се установява поддържаното основание за привидност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД на последващите сделки от 2015 г. и 2016 г. Според нотариалните актове цената е платена по банков път, а владението е предадено при сключване на сделката. По делото не е имало и спор, че последният приобретател - ответницата М. А., се намира във владение на имота. Прието е също, че последващите приобретатели Б. и М. А., като трети по презумпция добросъвестни лица, биха били защитени от действието на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, освен при доказателства, оборващи действието й, каквито не са ангажирани по делото.
Приети са за неоснователни поддържаните в жалбата оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение като постановено при неизяснени факти поради процесуални нарушения на съда. Не се установява процесуален пропуск, който да има за последица лишаване на страната от възможността да ангажира доказателства. Посочените във въззивната жалба доказателства са били обективирани и в исковата молба – ищецът е поискал събирането на гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетели и същите са му били допуснати. Първостепенният съд е счел, че личното явяване на ответницата З. Б. и задължаването й да даде обяснения не е необходимо за изясняване на делото поради изразената вече позиция чрез упълномощен от нея адвокат. Съдът е съдействал за събиране на писмени доказателства чрез издаване на съдебни удостоверения, а неприлагането им по делото не се дължи на пропуск на съда. Допусната пред първата инстанция оценителна експертиза не е била изготвена от няколко вещи лица заради невъзможния й предмет, а пред въззивната инстанция не се сочат или представят нови доказателства, които биха могли да послужат за експертно заключение.
Приети са за неоснователни и оплакванията в жалбата на ищеца против решението на първата инстанция, имащо в тази част характер на определение, с която е оставена без разглеждане исковата молба, в частта по исковете за недействителност на договорите за продажба, сключени между първата ответница и вторите двама, съответно между тях и последният приобретател, оформени с нотариални актове № 185/2015 г. и 35/2016 г. Когато ищецът е трето на договора лице, той би имал правен интерес от обявяване на договор за нищожен само ако той засяга конкретни негови материални права. Целената защита с отделни установителни искове за нищожност на тези сделки, чиято действителност би била предмет на обсъждане като преюдициален въпрос при разглеждането на ревандикационния иск по чл. 108 ЗС, е решението да има правна сила и по отношение на последващите приобретатели. Тази защита в случая е постигната с предявяването на отделни положителни установителни искове за собственост по чл. 124 ГПК срещу всеки от последващите приобретатели, които се основават на същите правопораждащи факти.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от „В.“ ЕООД.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:
1. Признанието на иска от ответната страна в производството, страна по твърдяната от ищеца симулативна сделка, е начало на писмено доказателство или обратно писмо. В случай, че съдът приеме, че в настоящия казус признанието следва да се цени като обратно писмо, доказва ли се абсолютна симулация и съответно нищожност на сделката;
2. Следва ли при представени и приети по делото писмени доказателства, които са противоречиви, но правилният им анализ обуславя изхода на делото, съдът да назначи вещо лице, което да направи анализ, поради липсата на компетентност от страна на съда. Следва ли съдът да се произнесе в своето решение и да базира правните си изводи на база всички събрани и анализирани по делото доказателства;
3. Нарушени ли са принципите на равенство / чл. 9 ГПК/ и състезателно начало /чл. 8 ГПК/, ако съдът не обсъди при постановяване на решението представените от третото лице-помагач на ищеца доказателства, когато обсъжда доводите на страните.
Във връзка с първия въпрос жалбоподателят се позовава на становището от 30. 03. 2018 г. на ответницата по настоящото дело З. Б., в което тя твърди, че е участвала фиктивно в нотариалната сделка от 23. 04. 2014 г., не е желаела сключването на такава сделка, не е разполагала с пари за заплащане на цената, като е действала изцяло по воля и желание на дъщеря й М. А., която оперирала със средствата, получени от изтеглените кредити, които тя погасявала. Счита, че това становище има характер на „обратно писмо“ за разкриване на абсолютната симулация. Като не зачел правните последици на това обратно писмо, въззивният съд постановил решение в противоречие с решение № 544/06. 01. 2011 г. по гр. д. № 1053/2010 г. на ВКС, II-ро г. о.
По втория и третия въпрос жалбоподателят се позовава на справка РА № Р-22002316007358-091-001/07. 11. 2017 г. на ТД на НАП, от която се установявало, че ищцовото дружество е имало множество публични задължения на висока стойност към датата на сключване на оспорената продажба и към момента на издаване на спорното удостоверение от 08. 07. 2014 г. на НАП, на което се е позовал съдът и което било с невярно съдържание. При наличието на противоречиви доказателства за данъчните задължения, съдът трябвало да допусне експертиза, а не да основе решението си на невярното доказателство. Освен това подаването от А. А. на невярна декларация по чл. 264 ДОПК по нотариалното дело водело до нищожност на сделката поради накърняване на добрите нрави, заобикаляне на закона и привидност на договора – симулация, за която е налице и признание на З. Б.. Ако съдът беше разгледал доказателствата за финансови задължения на дружеството, щеше да стигне до извод за абсолютна симулация на първата прехвърлителна сделка.
По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 544 от 06. 01. 2011 г. по гр. д. № 1053/2010 г. на ВКС, II-ро г. о.; по втория – с т. 3 на ТР № 1/2013 г. от 09. 12013 г. на ОСГТК на ВКС, а по третия - с решение № 173 от 06. 11. 2020 г. по гр. д. № 4404/2019 г. на ВКС, III-то г. о.
Въпросите били от значение и за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответниците в производството М. А. А., К. М. Б., П. В. Б. и Д. В. Б. оспорват жалбата.
Ответницата З. С. Б. и третото лице-помагач на страната на ищеца – Национална агенция по приходите, не вземат становище по жалбата.
Третото лице-помагач на страната на ответниците – Банка ДСК ЕАД оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, което с оглед цената на исковете за недействителност в едната част и предмета на делото в другата част / искове за собственост/, е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането й до разглеждане по същество.
Въпрос № 1, уточнен от състава на ВКС в съответствие с приетото в т. 1 на ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, се състои в това дали признанието от ответника на предявения срещу него иск за установяване недействителност по чл. 17, ал. 1 ЗЗД на сделка по прехвърляне право на собственост върху недвижим имот може да се приеме от съда като обратно писмо или начало на писмено доказателство.
По този въпрос не може да се допусне касационно обжалване по две причини: На първо място – основната теза на въззивния съд се състои в това, че по делото няма представено нито обратно писмо, нито начало на писмено доказателство, които да направят допустими свидетелските показания за разкриване на симулацията. Същевременно съдът е изложил подробни мотиви защо счита, че симулацията не е доказана, дори ако се приеме, че становището на ответницата З. Б., депозирано на 30. 03. 2018 г., представлява писмен документ по смисъла на чл. 165, ал. 1 ГПК и дава възможност да се обсъждат свидетелските показания за разкриване на симулацията. Следователно – съдът не е действал в противоречие с практиката на ВКС по чл. 165, ал. 1 ГПК, напротив, ценил е становището от 30. 03. 2018 г. като начало на писмено доказателство, което прави допустими свидетелските показания за разкриване на твърдяната симулация. По-конкретно – няма противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя решение № 544/06. 01. 2011 г. по гр. д. № 1053/2010 г. на ВКС, II-ро г. о. В това решение е направено разграничение между доказателственото значение на обратното писмо /пълно доказателство за симулацията/ и т. нар. начало на писмено доказателство, което е само индиция за симулация. След като в становището от 30. 03. 2018 г. само една от страните по оспорената сделка признава симулацията, но няма признание за симулация от страните по прикритото съглашение, няма как този документ да се третира като обратно писмо. По-същественото обаче е друго – че въпросното становище от 30. 03. 2018 г. сочи на друг вид симулация – персонална симулация по отношение на приобретателя по оспорената сделка. Жалбоподателят „В.“ ЕООД, ищец по предявените искове, обаче, поддържа становище за абсолютна симулация, при която въобще не настъпват последиците на прехвърлителната сделка и имотът остава собственост на прехвърлителя. Не за такъв тип симулация навежда становището от 30. 03. 2018 г. При персоналната симулация или т. нар. фигура на подставеното лице се прехвърлят права, в случая право на собственост, но не в полза на подставеното лице, а на действителния приобретател, който остава скрит, но който може да предяви иск за установяване на действителните правоотношения и да докаже, че именно той е придобил права по симулативната сделка - решение № 196 от 16. 10. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 2326/2013 г., I г. о., решение № 34 от 23. 03. 2015 г., постановено по гр. д. № 7201/2013 г. на III г. о. на ВКС. Само когато прикритата сделка е нищожна като противоречаща на норма от публичен ред формалният собственик по симулативната сделка не е придобил никакви права по нея – решение № 69 от 15.I.1969 г. по гр. д. № 2060/68 г., I г. о. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като липсва забрана от публичен ред, която да пречи на прехвърлянето на собствеността върху процесния имот. От всичко изложено следва, че становището от 30. 03. 2018 г. не само че не представлява обратно писмо по смисъла на посоченото от жалбоподателя решение на ВКС, но и не сочи на абсолютна симулация, каквато се твърди от жалбоподателя.
Останалите два въпроса също не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не поставят правен проблем, които да е от значение за изхода на делото. Дори дружеството-продавач „В.“ ЕООД да е имало публични задължения в голям размер към момента на сключване на оспорената продажба по нотариален акт № 158/23. 04. 2014 г., това не води до порок по чл. 26 ЗЗД на самата сделка, а сочи единствено наличието на кредитори, които биха могли да оспорят сделката като увреждаща по реда на чл. 135 ЗЗД. Както се приема в решение от 8. 03. 2006 г. на ВКС по т. д. № 727/2005 г., II о., ТК, „не всяко противоречие със закона е основание за нищожност на сделката по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а само когато предметът на сделката е незаконен или когато основанието й противоречи на закона. Сключена в нарушение на забраната по чл. 226, ал. 1 ДПК сделка не е нищожна поради противоречие със закона, а относително недействителна спрямо държавата за нейното вземане към прехвърлителя, с оглед и на разпоредбата на чл. 180 ДПК“. Затова необсъждането в съвкупност на всички доказателства за публичните задължения на „В.“ ЕООД към момента на осъществяване на атакуваната сделка и липсата на експертиза, която да установи действителния размер на тези задължения, не води до неправилност на въззивното решение, т. е. въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за изясняване на делото от фактическа страна и мотивирането на съдебния акт въз основа на всички събрани по делото доказателства. Въпросът за реалните публични задължения на „В.“ ЕООД към момента на оспорената прехвърлителна сделка нямат никакво отношение към въпроса за нейната валидност.
Поставените въпроси не са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях има практика на ВКС, която не се нуждае от уточняване с оглед особеностите на настоящото дело.
При този изход на делото на ответниците К. Б., П. Б. и Д. Б. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 4800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 16. 11. 2022 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 941 от 27. 06. 2022 г. по в. гр. д. № 2165/2021 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „В.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на К. М. Б., П. В. Б. и Д. В. Б. сумата от 4800 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: