Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. В. Г., представлявана от адв. В. М., срещу решение № 260405 от 02. 02. 2022г. по в. гр. д. № 9981/2020г. на СГС, II-Г въззивен състав, с което след частична отмяна на решение № 54360 от 28. 02. 2020г. по гр. д. № 63006/2016г. на СРС, 178 състав, е признато за установено, че касаторката дължи на „ОТП Ф. Б” ЕАД претендираните по реда чл. 422 ГПК суми в размер на 17 751, 80 лева – главница по кредита и 7172, 45 лева – лихва за забава за периода от 10. 10. 2009г. до 18. 08. 2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19. 08. 2011г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК отм.. 08. 2011г. и изпълнителен лист от 23. 08. 2011г. по ч. гр. д. № 1357/2011г. на РС – Ботевград и касаторката е осъдена да заплати на „ОТП Ф. Б” ЕАД разноски в заповедното производство в размер на 1136, 87 лева, разноски за първоинстанционното производство в размер на 887, 63 лева и разноски за въззивното производство в размер на 918, 49 лева.

Касаторката излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел предявения иск за допустим, въпреки липсата на активна процесуална легитимация на ищеца, предявил иска в качеството му на цесионер - частен правоприемник на заявителя в заповедното производство. Излага съображения, че когато заявителят е цедирал вземането преди стабилизиране на заповедта за незабавно изпълнение, новият кредитор няма специалното качество и не може да се ползва от облекчения ред на чл. 417, т. 2 ГПК. Намира за неправилни и съображенията на въззивния съд във връзка с довода му за недопустимост на исковата молба поради това, че дружеството не е имало право да извършва посочените в ЗКИ дейности по закупуване на вземания, тъй като не е вписано в публичния регистър на БНБ. Поддържа, че обстоятелството, че ищецът е правоприемник на „ОТП Ф. Б” ЕООД /заличен търговец/ не го освобождава от задълженията по ЗКИ, като такава регистрация е направена чак на 29. 05. 2013г. Сочи, че мотивите на въззивния съд за отхвърляне на възражението му за нищожност на договора визират редакцията на ЗКИ /изм. и доп. ДВ, бр. 27 от 25. 03. 2014г./, въпреки че относимата редакция на тази норма е била действащата към датата на договора за цесия /10. 12. 2012г./. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправен въпроси:

1. Кое от застъпените противоположни становища в актовете на ВКС, а именно в Решение № 1 от 01. 02. 2017г. по т. д. № 3228/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. или определение № 501 от 16. 12. 2020г. по т. д. № 2275/2020г. на ВКС, ТК, II т. о., е правилно и следва да намира приложение в настоящия казус по тълкуване на т. 10 вр. т. 4г от ТР № 4 от 18. 06. 2014г. на ОСГТК на ВКС досежно наличието на активна процесуална легитимация на цесионера по иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, когато заповедта за изпълнение е издадена на банка на основание чл. 417, т. 2 ГПК при частно правоприемство на заявителя, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта за изпълнение? Касаторът твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е решен в противоречие с посоченото тълкувателно решение.

2. Неспазването от страна на ищеца на изискванията на чл. 3, ал. 2 ЗКИ и чл. 2, ал. 1 от Наредба № 26 от 23 април 2009г. за финансовите институции, издадена от БНБ, за вписване в регистъра по чл. 3, ал. 2 ЗКИ, преди да започне да извършва дейност като финансова институция и да закупи вземането на касатора, води ли до нищожност на договора за цесия на основание чл. 26 ЗЗД поради противоречие със закона?

3. Следва ли при сезиране с твърдения за нищожност на договор за цесия съдът служебно да събира доказателства във връзка с основната дейност на ищеца, установяване на обема на която е основният мотив за отхвърляне на възражението за нищожност на договора за цесия? Касаторът твърди, че по последните два въпроса е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът „ОТП Ф. Б” ЕАД, представляван от юрисконсулт В. М., на чието място е конституиран правоприемникът му „Банка ДСК“ АД, оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие с трайната практика на ВКС, като цитираното от касатора решение представлява стара практика, която вече е преодоляна, а останалите въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, както и по отношение на тях не е обоснован соченият допълнителен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа, че противно на твърденията на касатора за, дружеството е налице непрекъснато вписване като финансова институция в регистъра по чл. 3а от ЗКИ от 25. 06. 2010г. насам, т. е. и към датата на сключване на процесния договор за цесия, а от друга страна, дори липсата на такава регистрация евентуално би съставлявала административно нарушение, но не и основание за нищожност на договора за цесия. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че предявените искове по чл. 422 от ГПК от цесионера, макар същия да не е банка по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, са допустими. Изложил е съображения, че при частно правоприемство по договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска по чл. 422 от ГПК, легитимиран да предяви иска по чл. 422 от ГПК освен цедента, е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1 /4 понастоящем/ от ГПК, като това разрешение е приложимо и в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводни книги, с които се установява вземане на банка, тъй като нито в мотивите, нито в диспозитива на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са посочени изключения, свързани с активната процесуалноправна легитимация на цесионера да установи съществуването на вземането, предмет на издадена в полза на банката /цедент/ заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 от ГПК, след като прехвърлянето на вземането е осъществено след издаване на заповедта за изпълнение, но преди завеждане на иска по чл. 422 от ГПК. Изтъкнал е, че направеното от ответницата възражение за нищожност на договора за цесия има отношение към материалноправната легитимация на ищеца като цесионер /частен правоприемник на началния кредитор/ на вземанията и към основателноста на исковете, но не и към процесуалната легитимация на цесионера като ищец.

Въззивният съд е намерил за безспорно между страните наличието на облигационно отношение между „Банка ДСК” ЕАД като кредитодател и ответницата като кредитополучател по договор за кредит за текущо потребление от 15. 02. 2008 г. за сумата 20 000, 00 лв., срокът за издължаване на която е 120 месеца, без гратисен период, с падежна дата 10-то число на месеца, при лихвен процент, който към момента на подписване на договора с 7, 45%. Приел е, че не се спори и за размера на непогасените задължения по този договор, както са посочени с исковата молба, както и относно сключването на договор за цесия от 10. 12. 2010 г., с който са прехвърлени вземанията по процесния договора за кредит от „Банка ДСК” ЕАД към ищеца „ОТП Факторинг“ ЕАД.

Въззивният съд е приел, че е допустимо обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено в хода на исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, ако изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като приложение към исковата молба. Посочил е, че в този случай изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока, който факт следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Намерил е, че в случая е настъпил и друг факт с правно значение, който въззивният съд в съответствие с чл. 235 от ГПК и с направеното от въззивника-ищец изявление пред въззивния съд с въззивната жалба следва да отчете, а именно настъпване на падежа по договора за кредит на 15. 02. 2018 г. – с изтичането на уговорените 120 месеца за издължаване на кредита. Позовал се е на даденото с ТР № 8 от 02. 04. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС разрешение и е приел, че не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, а с настъпилите факти до приключване на устните прения по делото пред въззивния съд, които сочат, че е настъпил в хода на делото падежът на изпълнението по договора за кредит, при което не дължи обсъждане на спорния въпрос дали е налице основание за предсрочна изискуемост и дали тя е надлежно обявена на длъжник от кредитора. Поради това е достигнал до извод, че при настъпил падеж на задължението да се върне сумата по договора за кредит и липсата на спор, че претендираният с иска размер на главница не е върнат и че е налице и забава да се плащат месечните погасителни вноски, при което е налице и формирано задължение за лихва за забава по т. 19. 1 от ОУ по договора за кредит /с характер на неустойка/ в размера по исковата молба, исковете за установяване задължение за главница и лихва за забава в посочените в исковата молба размери са основателни.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответницата за нищожност на договора за цесия от 10. 12. 2012 г., тъй като цесионерът „ОТП Факторинг“ ЕАД към тази дата не е бил вписан в регистъра на БНБ по чл. 3, ал. 2 от ЗКИ. Обсъдил е разпоредбите на чл. 3, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/ в редакцията, приложима към датата на договора за цесия, а именно към изм. с ДВ, бр. 24 от 2009 г., в сила от 31. 03. 2009 г., на чл. 13, ал. 1 от Наредба № 26 от 23 април 2009 г. за финансовите институции, приета от УС на БНБ, в приложимата редакция към датата на договора за цесия, а именно към доп. с ДВ, бр. 60 от 2012 г., и е приел, че за да е налице изискването към „ОТП Ф. Б“ ЕАД, регистрирано като юридическо лице на 15. 11. 2012 г., да се впише в специалния регистър на БНБ по чл. 3 от ЗКИ, следва да се установи по делото наличие на условията, посочени в чл. 3а от ЗКИ вр. с чл. 13 от Наредба № 26, а именно извършване като основна дейност на някоя от дейностите по чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, и в частност на тази по чл. 3, ал. 1, т. 1, вр. чл. 2, ал. 2, т. 12 от ЗКИ (придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други), Посочил е, че в случая от представените от ответницата данни от този регистър на БНБ, а и от съдържанието на самия регистър, който е публичен, се установява, че „ОТП Ф. Б“ ЕАД е вписано в регистъра на 29. 05. 2013 г. за дейност по ЗКИ - придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други), т. е. за дейност по чл. 2, ал. 1, т. 12 от ЗКИ. Намерил е, че това не установява, че към датата на сключване на процесния договор за цесия - 10. 12. 2012 г., основна дейност от дейността на дружеството по смисъла на чл. 13 от Наредба № 26/2009 г. е попадала в хипотезата на чл. 2, ал. 2, т. 12 от ЗКИ, което само би породило задължението му да се впише в специалния регистър на БНБ, за да може да осъществява дейността по посочената разпоредба. Констатирал е, че вписаният предмет на дейност на ищцовото дружество е доста широк и не се изчерпва само с дейностите по чл. 3 от ЗКИ, които се извършват от финансови институции, но включва и др. търговски дейности, при което не следва извод, че дейността по придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други) се е явявала към 10. 12. 2012 г. основна дейност от дейността на „ОТП Ф. Б“ ЕАД по смисъла на чл. 13 от Наредба № 26/2009 г. спрямо общия обем на дейности съгласно финансовите отчети, предвид и скорошната регистрация на дружеството в търговския оборот - вписано е в Търговския регистър на 15. 11. 2021г. Приел е, че не са събрани доказателства по делото, от които да се направи извод, че към 10. 12. 2012 г. - дата на сключване на договора за цесия, дейността по придобиване на вземания по кредити се е явявала основна дейност за ищцовото дружество, поради което не се установява задължение за същото да бъде вписано в регистъра на БНБ по чл. 3 от ЗКИ преди 10. 12. 2012 г.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият поставен процесуалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС. По въпроса е формирана постоянна практика, обективирана в определение № 665 от 04. 11. 2019г. по ч. т.д. № 2390/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 102 от 24. 02. 2020г. по ч. т.д. № 2643/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 501 от 16. 12. 2020г. по т. д. № 2275/2020г. на ВКС, ТК, II т. о., според която при частно правоприемство, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на заповед за изпълнение на основание чл. 417, т. 2 ГПК с оглед особеното качество на кредитора - банка, цесионерът е легитимиран да предяви иска по чл. 422 ГПК, дори и да няма това особено качество. Прието е, че съгласно разясненията, дадени в мотивите на ТР № 4 от 18. 06. 2014 по т. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС по т. 10б, при настъпило частно правоприемство на страната на заявителя легитимиран да предяви иска по чл. 422 ГПК е праводателят – заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК, като исковият процес продължава между заявителя и ответника по правилото на чл. 226 ГПК със съответно приложение и на нормите на чл. 226, ал. 2 и ал. 3 ГПК. При прехвърляне на вземането след издаване на заповедта за изпълнение е налице правоприемство на спорното право в течение на делото, като цедентът е първоначална страна по смисъла на чл. 226, ал. 1 ГПК. По тези съображения е възприето разрешение, че искът би могъл да се предяви и от цесионера при спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, който и по отношение на него тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента. Прието е, че с оглед разясненията в мотивите на тълкувателното решение следва да се приеме, че даденото разрешение не се отнася само до случаите, в които цесионерът, придобил от банката – заявител спорното вземане след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, също има качеството банка, тъй като съображения в тази насока не се съдържат при обосноваване на отговора на поставения въпрос. Изтъкнато е, че в случая не следва да намерят приложение съображенията по т. 4г от тълкувателното решение, тъй като те касаят възможността да се иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК от цесионер, придобил вземане от цедент, притежаващ особено качество /банка, държавно учреждение, община/. При осъществено преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение прехвърляне на спорното вземане от кредитор, притежаващ особено качество по чл. 417, т. 2 ГПК, в полза на кредитор, който не притежава такова качество, би се стигнало до заобикаляне на закона, предоставящ облекчен ред за събиране на вземането само по отношение на посочената в него категория кредитори, ако се допусне възможността заявлението да бъде подадено от цесионера. В хипотезата, в която заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК вече е издадена в полза на кредитор, притежаващ изискуемото особено качество, и това вземане е прехвърлено след издаване на заповедта, но преди предявяване на иск по чл. 422 ГПК, не е налице такова заобикаляне на закона, тъй като заповедта за изпълнение е издадена на кредитор, ползващ се от предвидения облекчен ред, и последващото цедиране на вземането не заличава правните последици от издаването й.

Въззивният съд се е произнесъл съобразно така формираната практика, която е в съответствие с т. 10 от ТР № 4 от 18. 06. 2014г. на ОСГТК на ВКС и с оглед на това не е налице твърдяното противоречие с него. Формираната с решение № 1 от 01. 02. 2017г. по т. д. № 3228/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. практика, на която се позовава касаторката, е изолирана и е преодоляна със създадената по-нова практика, обективираната в посочените по-горе актове.

Поставеният от касатора втори материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора за неспазване от страна на ищеца на изискванията на чл. 3, ал. 2 ЗКИ и чл. 2, ал. 1 от Наредба № 26 от 23 април 2009г. за финансовите институции, издадена от БНБ, за вписване в регистъра по чл. 3, ал. 2 ЗКИ. Противно на твърдението на касаторката, въззивния съд не е приел, че е налице неизпълнение от страна на ищеца на това изискване с оглед извода му, че не е доказано за дружеството да е възникнало такова задължение, и с оглед на това липсва произнасяне по въпроса дали посоченото обстоятелство води до нищожност на процесния договор за цесия.

Третият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд служебно да събере доказателства във връзка с релевирано възражение за нищожност на договора за цесия. Този въпрос е важен, но както и да се реши, не би се отразило на изхода на делото. При извършване на служебна справка в публични регистри – ТРРЮЛНЦ и регистъра на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, се установяват следните обстоятелства: 1/ на 15. 11. 2012г. по партидата на „ОТП Ф. Б” ЕООД е вписано преобразуване на дружеството чрез промяна на правната му форма, като негов правоприемник е „ОТП Ф. Б” ЕАД /ищец по делото/; 2/ на 29. 05. 2013г. в регистъра на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ е заличено вписването на „ОТП Ф. Б“ ЕООД, извършено със заповед РД22-1469/25. 06. 2010г., поради прекратяване на юридическото лице. Въззивният съд е приел и това не е спорно между страните, че на същата дата - 29. 05. 2013 г., на която е заличено вписването на праводателя му „ОТП Ф. Б” ЕООД, „ОТП Ф. Б“ ЕАД е вписано в регистъра за дейност по ЗКИ - придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други). Следователно първоначално „ОТП Ф. Б” ЕООД, а след това и неговият правоприемник „ОТП Ф. Б” ЕАД, ищец по настоящото дело, в изпълнение на изискванията на ЗКИ са били вписани в регистъра на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, т. е. не е било налице твърдяното от касатора неизпълнение на това задължение от страна на ищеца.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260405 от 02. 02. 2022г. по в. гр. д. № 9981/2020г. на СГС, II-Г въззивен състав.

ОСЪЖДА И. В. Г. да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата 200 лева /двеста лева/ - юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: