Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. И. против решение № 5003 от 14. 08. 2020 г., постановено по гр. д. № 14668 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд, II-Е въззивен състав, с което е потвърдено решение № 100745 от 23. 04. 2019 г. по гр. д. № 45748 по описа за 2017 г. на Софийския районен съд, 47-ми състав, за отхвърляне на предявения от М. М. И. срещу „Т. М“ ООД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД за установяване нищожността на сключения между страните договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 166/2006 г., по отношение на описаната в б. „б“ подземна гаражна клетка № 3, находяща се в сутерена на жилищна сграда, на кота 2, 79 м., с площ от 12. 37 кв. м., заедно с припадащите се 1, 61 % идеални части от общите части на сградата и заедно със съответното право на строеж върху мястото, в което е построена сградата.

Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Нищожен ли е договорът за прехвърляне на реално определени части от недвижим имот на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД – поради липса на предмет, ако към момента на сключване на сделката съответните обекти не са съществували фактически и не са обособени като самостоятелни такива с оглед установените в действащия основен закон изисквания?

2. Относно настъпването на процесуална преклузия съгласно чл. 133 ГПК, в случай че не е подаден отговор на исковата молба.

„Т. М“ ООД не е подал отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

М. И. И. е заявил в исковата си молба, че подземната гаражна клетка № 3, находяща се в сутерена на жилищна сграда, на кота 2, 79 м., с площ от 12. 37 кв. м., описана в сключения на 17. 08. 2006 г. договор за покупко-продажба, не съществува като самостоятелна недвижима вещ и не е нанесена в кадастралния план. Затова е поискал в тази част договорът за продажба да бъде прогласен за нищожен поради невъзможен предмет.

Ответното дружество „Т. М“ ООД не е подало писмен отговор на исковата молба в срок, тъй като е било призовано по реда на чл. 50, ал. 4 от ГПК.Н представител е оспорил иска и е представил писмени доказателства с молба от 20. 11. 2018 г. Тези доказателства са били приети в публичното съдебно заседание, проведено на 19. 02. 2019 г., след като съдът е запознал страните с доклада по делото.

Софийският районен съд е приел, че процесната гаражна клетка, представлява паркомясто, което е предвидено и индивидуализирано в одобрения инвестиционен проект през 2004 г. и е изпълнено съобразно този проект. Посочил е, че страните са постигнали съгласие коя точно гаражна клетка се прехвърля в собственост на ищеца, поради което към датата на сключване на договора от 17. 08. 2006 г. по отношение на прехвърлената гаражна клетка, представляваща паркомясто, договорът е имал предмет. Ето защо е отхвърлил предявения иск като неоснователен.

Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното решение, но е изложил други съображения. Констатирал е, че за гаражна клетка № 3 не са били предвидени и изградени преградни стени и врата и тази клетка има техническата характеристика на паркомясто. Паркомястото не е самостоятелен обект на правото на собственост, а представлява необособена и несамостоятелна реална част от такъв обект - парцел, сграда или отделен обект в нея, и поради това не може да бъде предмет на прехвърлителна сделка, но прехвърлянето на идеални части от самия обособен обект е напълно възможно. Съдът, тълкувайки волята на страните в оспорената част от договора, е достигнал до извода, че тяхната действителна воля не е била да се прехвърли реална част от подземния паркинг - гараж, индивидуализирана като гаражна клетка № 3 с посочване на нейната конкретна площ и граници, а е била да се прехвърлят идеални части от подземния паркинг - гараж, които идеални части изразени в квадратни метри се равняват на 12, 37 кв. м, с отнапред разпределено ползване за паркиране.

Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния й смисъл или несъществуваща правна норма.

За разлика от първоинстанционния съд, Софийският градски съд не е приел, че гаражната клетка представлява самостоятелен обект на правото на собственост, а е достигнал до обратния извод. Следователно се е съобразил с практиката на ВКС, съдържаща се в посоченото от касатора решение № 222 от. 22. 03. 2010 г. по гр. д. № 4076/ 2008 г. на IV ГО и цитираните в него решения № 53 от 5. 5. 2009 г. на І ГО по гр. д.№ 5871/ 2007 г. и № 1159 от 30. 12. 2008 г. по гр. д.№ 3834/2007 г. на ІІІ ГО. За да откаже да обяви договора за нищожен поради невъзможен предмет, Софийският градски съд се е позовал на тълкуване на договора, което е в полза на неговата валидност. Това тълкуване води до извода, че договор за прехвърляне на реална част от обект, който не може да породи правни последици поради несамостоятелността на прехвърлената част, следва да се зачете като договор за продажба на идеална част от целия обект. Когато предмет на прехвърлителната сделка е реално необособима част от имот и насрещните престации на практика са изпълнени (цената е платена и владението е предадено), волеизявленията на страните трябва да се тълкуват в смисъл, че ползваното описание на предмета е погрешно и всъщност волята е да се прехвърли това, което е възможно. В този смисъл е решение № 46 от 07. 03. 2018 г. по гр. д.№ 2489/ 2017 г. на IV ГО на ВКС, на което се е позовал въззивният съд. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос на касатора съответства на приложимата практика на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Вторият въпрос на касатора е поставен във връзка с обстоятелството, че ответното дружество е пропуснало срока за отговор на исковата молба и е представило по-късно одобрения архитектурен проект. Затова касаторът смята, че съдът изобщо не е следвало да приема това доказателство и да основава на него решението си по делото, което води до недопустимост и очевидна неправилност на това решение. Тезата на касатора е несъстоятелна и е изградена върху смесване на последиците от неподаване на отговор на исковата молба, посочени в чл. 133 от ГПК и невъзможността да се представят доказателства след указанията в доклада, предвидена в чл. 146, ал. 3 от ГПК. Първо следва да се посочи, че неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска, няма презумция, че неподаването на отговор в срок се приравнява на признание на иска, че прави иска основателен, или освобождава ищеца от доказателствената тежест/решения № 67 от 06. 07. 2010 г. по т. д. № 898/2009 г. на І ТО, № 27 от 16. 04. 2014 г. по т. д. № 1893/2013 г. на ІІ ТО на ВКС/. Второ, възможността да се сочат доказателства се преклудира съгласно чл. 146, ал. 3 от ГПК едва след даване на указания в доклада на първоинстанционния съд/решение № 382 от 6. 01. 2015 г. на ВКС по гр. д. № 1558/2014 г. на IV ГО, решение № 60 от 10. 04. 2013 г. по гр. д. № 896/2012 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/. Следователно приемането на одобрения архитектурен проект като доказателство по делото, постановяването на въззивното решение въз основа на това доказателство и след обсъждане на правните аргументи на ответното дружество не представляват процесуални нарушения и съответстват на практиката на ВКС по приложението на чл. 133 и чл. 146, ал. 3 от ГПК.З обжалваното решение не може да се окачестви и като недопустимо или очевидно неправилно.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5003 от 14. 08. 2020 г., постановено по гр. д. № 14668 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд, II-Е въззивен състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: