Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Делото е образувано по частна касационна жалба вх. № 1572/24. 06. 2021 г., подадена от П. Ц. П., чрез адвокат С. Я., срещу определение № 73 от 10. 06. 2021 г. по ч. гр. д. № 20215000500305/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 67 от 18. 05. 2021 г. по гр. д. № 20215600100320/2021 г. на Окръжен съд – Хасково за прекратяване производството по делото и за изпращане на същото по подсъдност на Районен съд – Димитровград.

Апелативен съд – Пловдив е споделил изводите на Окръжен съд - Хасково, че по делото са предявени множество искове по чл. 104, т. 3 ГПК, всеки с цена (съгласно данъчните и пазарни оценки) под 50 000 лв., поради което на основание чл. 103 ГПК същите са родово подсъдни на районния съд, а съгласно чл. 109 ГПК местно компетентен е Районен съд – Димитровград. Изложил е, че цитираното в жалбата до него решение № 62/8. 05. 2014 г. по гр. д. № 7786/2013 г. на ВКС разглежда хипотеза на съединени вещни искове за сграда и за припадаща се част от дворно място (главна вещ и акцесорум), докато в случая посочените в исковата молба над сто недвижими имота, предимно земеделски земи, нямат посочената в цитираното решение на ВКС свързаност, т. е. фактическата обстановка е коренно различна. Визирал е, че при обективно съединяване на искове от значение за родовата подсъдност на делото е цената на отделните искови претенции, а не общия сбор от цената им, като такава е и константната практика на ВКС, обективирана в решение № 239/13. 02. 2018 г. по т. д. № 626/2017 г. на II т. о., определение № 92/24. 03. 2015 г. по т. д. № 750/2015 г. на II т. о. и др.

Жалбоподателят счита атакуваното от него определение за неправилно. Сочи, че производството по делото е образувано по искова претенция за вещни права, придобити по време на брака по наследство, по дарение (чл. 22, ал. 1 СК); лични права за упражняване на професия или на занаят (чл. 22, ал. 2 СК); лични вещни права за упражняване на търговска дейност, включени в неговото предприятие (чл. 22, ал. 3 СК), на обща стойност 229 425. 26 лв. Счита, че не следва за всеки един от имотите да се водят отделни дела (в случая сто двадесет и шест на брой), след като всички те произтичат от едно и също правоотношение, и в този смисъл намира, че всяка една от тези искови претенции не представлява самостоятелно спорно право, по което съдът е длъжен да се произнесе. Цитира практика на ВКС, обратна на визираната от Апелативен съд – Пловдив - определение № 744/9. 08. 2012 г. по ч. гр. д. № 511/2012 г. и решение № 62/8. 05. 2014 г. по гр. д. № 7786/2013 г., като се обосновава и с принципа за процесуална икономия и с необходимостта от избягване на противоречиви решения. Жалбоподателят излага, че в случая претендираните вземания произтичат от едно и също правоотношение и подлежат на разглеждане по един и същ процесуален ред, поради което е приложим чл. 104, т. 6 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (депозирано на 15. 07. 2021 г.), жалбоподателят, на първо място, твърди недопустимост на разпореждане № 69/28. 06. 2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, поради произнасяне на съда извън предоставените му с чл. 262, ал. 2 ГПК правомощия. С въпросното разпореждане частната касационна жалба е била оставена без движение, с указания за представяне на мотивирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. На второ място, П. П. счита, че в частната си касационна жалба е посочил практика на ВКС, с която определението на Апелативен съд – Пловдив влиза в противоречие по разгледаните от него въпроси.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване (т. 9в от ТР № 1/9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

П. Ц. П. е сезирал Окръжен съд – Хасково с искова молба, с която е предявил срещу Т. П. Д. и П. П. Ж., в качеството им на наследници на починалата му съпруга Н. А. П., искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 22 и чл. 23, ал. 1 СК – за признаване за установено, че ищецът е изключителен собственик на придобити по време на брака му с Н. П. недвижими имоти (подробно описани в исковата молба), на обща стойност 229 425. 26 лв. Представени са документи за собственост на имотите, като от тях е видно, че нито един от имотите не е с цена над 50 000 лв. Един от имотите се намира в [община], а останалите – в [община].

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

В случая нито в частната касационна жалба, нито в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Визираната от жалбоподателя съдебна практика е неотносима към фактите и обстоятелствата по делото и към решаващите мотиви на Апелативен съд – Пловдив, а именно – че с исковата молба са съединени множество искове за собственост на самостоятелни имоти, всеки с цена под 50 000 лв., което обуславя разглеждането й от районния съд по местонахождението на имотите – Районен съд - Димитровград.

Независимо от това, касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Съображенията за това са следните:

Родовата подсъдност и подсъдността по местонахождението на недвижимия имот са абсолютни процесуални предпоставки, от категорията на положителните, за които съдът следи служебно. Съгласно чл. 103, във вр. с чл. 104, т. 3 ГПК исковете за собственост и други вещни права върху имоти с цена на иска до 50 000 лв. са подсъдни на районния съд, а над 50 000 лв. – на окръжния съд. Местната подсъдност относно тези искове е уредена в чл. 109 ЗС - те се предявяват по мястото, където се намира имотът. При предявени при условията на обективно кумулативно съединяване множество самостоятелни искове за собственост, родовата подсъдност се определя от цената на всеки един от тях, а не сумарно. Цената на иска при искове за собственост и други вещни права върху имот е данъчната оценка на имота, а ако няма такава – пазарната му цена (чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК). В някои хипотези е възможно между претенциите да е налице такава връзка, че да налага съвместното им разглеждане.

В настоящия казус П. П. не е представил с исковата молба или впоследствие данъчни оценки на процесните имоти.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че определението на Апелативен съд – Пловдив е постановено в грубо противоречие с нормата на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК и в този смисъл е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая, при преценката на родовата подсъдност на исковете, съдът не е съобразил, че липсват доказателства за цената на претенциите, а именно – данъчни оценки за имотите, като същевременно не се твърди и няма данни, че такива въобще не са налице.

Същевременно не е отчетено и обстоятелството, че един от имотите не попада в района на правораздавателната власт на Районен съд – Димитровград.

Ето защо обжалваното въззивно определение, както и потвърденото с него определение на Окръжен съд – Хасково следва да бъдат отменени, а делото да се върне на Окръжен съд – Хасково за оставяне на исковата молба без движение за представяне на данъчни оценки на имотите от страна на П. П..

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 73 от 10. 06. 2021 г. по ч. гр. д. № 20215000500305/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив.

ОТМЕНЯ определение № 73 от 10. 06. 2021 г. по ч. гр. д. № 20215000500305/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив и потвърденото с него определение № 67 от 18. 05. 2021 г. по гр. д. № 20215600100320/2021 г. на Окръжен съд – Хасково за прекратяване производството по делото и за изпращане на същото по подсъдност на Районен съд – Димитровград.

ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Хасково за оставяне на исковата молба без движение за представяне на данъчни оценки на имотите от страна на П. П..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.