Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. У. като пълномощник на З. А. В. срещу въззивно решение № 260022 от 27. 01. 2021 г. по в. гр. д. № 702/2020 г. на Окръжен съд-Ловеч. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционно решение, което е било нищожно в частта за завещанието. Сочи също, че решението е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът е приел, че възражението й за придобивна давност е преклудирано с изтичане на срока за отговор на исковата молба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката поставя следните въпроси: 1. При нищожност на първоинстанционното решение в частта за имота в [населено място], където в нарушение на диспозитивното начало, без направени от страните изрични искания, районният съд служебно е констатирал липса на дата в завещанието, оставено от наследодателката А. М. В. и служебно е прогласил нищожността на това завещание. 2. При представяне и изискване на относими и допустими доказателства относно възражението на жалбоподателката за давностно владение за имота в [населено място], въззивният съд първоначално прие, а по-късно отказа с мотив, че е настъпила преклузия поради липса на отговор на исковата молба, без да съобрази, че производството за съдебна делба е особено исково производство. Сочи, че посочените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС-основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Пва се и на основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност.

Ответникът по касация М. А. В. не е взел становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260065 от 21. 10. 2020 г. по гр. д. № 1995/2018 г. на Районен съд-Ловеч в обжалваната от съделетелката З. В. част, с която е допусната делба между нея и М. А. В. на следния недвижим имот: Апартамент №. ... в [населено място], [улица] сградата на етажна собственост ЖСК „К. П. в.”, ет.. ., с площ 82. 52 кв. м, заедно с таванско помешение №. .., избено помещение №. .. и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор. ..., при права 1/8 ид. част за съделителя М. В. и 7/8 ид. части за съделителката З. В..

Страните по делото са наследници на А. М. В., поч. на 12. 02. 1996 г., и А. М. В., починала на 12. 01. 2008 г.

По отношение на имота в [населено място] въззивният съд е приел за установено, че е придобит от наследодателя А. В. и от З. В. през 1990 г. чрез членство в ЖСК.

Със саморъчно завещание от 28. 05. 1991 г. А. В. е завещал на З. В. своята половина от апартамента, заедно с мазето, но без таванската стая, а със саморъчно завещание от 01. 08. 1991 г. й завещал и 1/2 ид. част от гараж. Въззивната инстанция е споделила изводите на първоинстанционния съд, че двете завещания са породили действие до размер на 1/4 ид. част от имота, съобразно правата на завещателя, тъй като придобитата от него 1/2 ид. част е била в режим на съпружеска имуществена общност, и той не би могъл да се разпорежда чрез завещания с частта на другия съпруг.

По делото е представено и саморъчно завещание от А. М. В., с която тя завещава на дъщеря си З. В. своята половина от апартамента в [населено място] и гаража в същия блок. Посочената в завещанието датата е „11. 1991 г.”. Въззивният съд е приел, че тя е непълна, тъй като не е посочена датата / денят/ на съставянето му, и тази дата не може да бъде изведена от неговото съдържание. Затова е приел, че саморъчното завещание от А. В. не отговаря на изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН, поради което е нищожно и не е породило правно действие.

В тази връзка жалбоподателката поддържа, че първоинстанционното и въззивното решение са нищожни, тъй като съдът, без направено възражение за нищожност на саморъчното завещание поради липса на дата, съдът не е имал основание да проверява съответствието му с изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН.

На първо място следва да се посочи, че произнасянето на съда по въпрос, който не е повдиган от страните, не обуславя нищожност на постановеното решение. В съдебната практика и в правната доктрина е възприето разбирането, че съдебното решение би било нищожно, когато е постановено от незаконен състав, или извън пределите на правораздавателната власт на съда, или не е изразено в писмена форма, или не е подписано от съдебния състав или отделен член, или е неразбираемо и неговият смисъл не може да се извлече дори при тълкуване. Нито един от изброените пороци не е налице в настоящия случай.

Решението не е и недопустимо, тъй като, обратно на твърденията на жалбоподателката, съдът в двете инстанции не е разгледал непредявен иск за нищожност на саморъчното завещание и не се е произнесъл с нарочен диспозитив, с който да обяви неговата нищожност на основание чл. 42, б.”б” във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН. По въпроса за валидността на саморъчното завещание от А. В. съдът е взел становище само в мотивите, тъй като този въпрос е преюдициален по отношение на изхода на спора за делба на имота. Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗН саморъчното завещание трябва да бъде написано изцяло ръкописно от завещателя, да съдържа означение на датата, на която е съставено, и да е подписано от него, като подписът да бъде поставен под завещателните разпореждания. Нормата е императивна и неспазването на кое да е от посочените в нея изисквания обуславя нищожност на саморъчното завещание-чл. 42, б. ”б” ЗН.

Поради това въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване за проверка на неговата валидност и допустимост.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса в какъв срок се преклудира възможността на ответника по иск за делба да релевира възражение за придобивна давност. Макар неправилно и в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд да е приел, че това възражение се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба / според трайно установената практиката на ВКС крайният срок е първото по делото заседание, съгласно чл. 342 ГПК/, той все пак го е обсъдил и е изложил съображения защо намира, че жалбоподателката не е придобила по давност идеалните части на М. В. от жилището в [населено място]. Предвид това поставеният процесуален въпрос не е обуславящ изхода на делото и по него не следва да се допуска до касационно обжалване.

Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 2, изр. трето ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като очевидно неправилно. По смисъла на тази разпоредба очевидната неправилност предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай настоящият състав не установи въззивното решение да страда от такива пороци.

По тези съображения въззивното решение в обжалваната му част, с която е допусната съдебна делба на имота в [населено място], не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260022 от 27. 01. 2021 г. по в. гр. д. № 702/2020 г. на Окръжен съд-Ловеч в обжалваната му част, с която е допусната съдебна делба на недвижимия имот в [населено място].

В частта, с която е допусната делба на имота в [населено място], първоинстанционното решение като необжалвано, е влязло в сила.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: