Образувано е по подадена касационна жалба от "А. Т." ЕООД - гр. В., против решение № 1297/2011 г., постановено по адм. дело № 1902 от 2010 г. по описа на Административния съд - гр. В., с което е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт № 030902708/12. 04. 2010 г., издаден от органа по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден с решение № 389/28. 05. 2010 г. на Дирекция "ОУИ" - Варна. Присъдени са и разноски в полза на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" при ЦУ на НАП за гр. В. в размер на 1590, 30 лева.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и поради необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По изложени в жалбата съображения касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него - постановено друго, с което да бъде отменен обжалваният ревизионен акт.
Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" за гр. В. при ЦУ на НАП, не взема становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, след като прецени допустимостта на касационната жалба и изложените в нея касационни основания и предвид доказателствата по делото, приема за установено следното:
С обжалваното решение на Административния съд - гр. В., е отхвърлена жалбата на "А. Т." ЕООД - гр. В., против ревизионен акт № 030902708/12. 04. 2010 г., издаден от органа по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден в обжалваната част с решение № 389/28. 05. 2010 г. на Дирекция "ОУИ" - Варна, с който на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС са му определени данъчни задължения по ЗДДС в размер на 50 496, 00 лв. и лихва 6518, 81 лева. За да постанови това решение, съдът е приел, че оспореният пред него РА е законосъобразен. Фактическите констатации в него кореспондират със събраните в хода на ревизията доказателства и правилно и законосъобразно органът по приходите е отказал право на данъчен кредит по фактури, издадени от "Пахира 68 Б" ЕООД и "Б. И. 3" ЕООД. Съдът е посочил, че по делото не са представени никакви документи относно разплащанията между двете фирми по фактурите; не са представени доказателства и документи за наличие на ресурсна обезпеченост от страна на доставчика - лицензи, разрешителни, нает персонал, машини и съоръжения, транспортни средства и др.; не са посочени предходни доставчици и други подробности относно придобиването и съхранението на 210 т слънчоглед и 800 т пшеница - предмет на доставките по процесните фактури. Наред с това доставчиците не са представили данни за датата, мястото и лицата, извършили товаренето и разтоварването на стоките, съответно извършването на транспортните услуги, както и за това с какъв транспорт са превозени, номера на превозното средство и документи за превоза. Не са представени доказателства за това къде са съхранявани стоките, както и документи за собствени или наети складови помещения. Предвид липсата на всички тези доказателства е приел, че не са налице основанията на чл. 68 и сл. ЗДДС за признаване на правото на данъчен кредит по фактурите, издадени от тези доставчици.
Така постановеното решение е правилно и законосъобразно. Съдът правилно е установил фактическата обстановка по спора и изводите, които е направил, са в съответствие с доказателствата по делото и материалния закон. Възраженията в касационната жалба са общи, те са били поддържани и пред първоинстанционния съд, който ги е обсъдил и е дал законосъобразни отговори, които се споделят напълно и от настоящата инстанция.
Както правилно е посочил съдът, за признаване на право на данъчен кредит не е достатъчно само издаването на данъчни фактури, включването им в дневника за покупки и в СД за съответния данъчен период при получателя на доставката, както и включването им в дневника за продажби и СД за съответния данъчен период при доставчика. За да се признае това право, безусловно е необходимо да е извършена реална доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС. Начисляването на данък, без да е извършена реална доставка, представлява неправомерно начисляване на данък, което е предвидено в чл. 70, ал. 5 ЗДДС като условие, препятстващо възникването и признаването на право на данъчен кредит. От доказателствата по делото не може да се направи извод за реални доставки по издадените фактури. Съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС данъчен кредит е сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка. Съдържанието на понятието "доставка" е изяснено в чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС, като доставка на стока или услуга по смисъла на този закон е прехвърлянето на правото на собственост или друго вещно право върху стоката, съответно извършването на услугата. Както в много свои решения, Върховният административен съд приема, че ако не са налице доказателства за реално осъществена доставка, то и да са изпълнени останалите изисквания на ЗДДС, правото на приспадане на данъчен кредит няма да възникне. Правилно съдът е посочил, че с оглед общия принцип за разпределение на доказателствената тежест в процеса в тежест на касатора, претендиращ правото на данъчен кредит, е било да докаже изпълнението на всички законови изисквания, включително и реалността на доставката по процесните фактури. В случая такива доказателства не са представени както в хода на ревизионното производство, така и в съдебното производство. Начисляването на данък, без да е извършена реална доставка, представлява неправомерно начисляване на данък, което е предвидено в чл. 70, ал. 5 ЗДДС като условие, препятстващо възникването и признаването на право на данъчен кредит. Като е достигнал до този извод, съдът е постановил правилен съдебен акт, който следва да се остави в сила.
Неоснователно е позоваването от страна на касатора в писмените бележки на адвокат Г. В., че по други дела Върховният административен съд е признал реалност на доставките от същите доставчици, тъй като става въпрос за различни фактури и периоди.
Предвид изхода на правния спор по делото не се следват разноски.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд - първо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1297 от 30. 05. 2011 г., постановено по адм. дело № 1902 от 2010 г. по описа на Административния съд - гр. В.. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ В. К. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ М. Д./п/ М. З. Н.А.