Образувано е по касационна жалба на [Фирма 1] - гр. С. З. срещу решение № 1236 от 28. 05. 2012г., постановено по адм. д. № 3296/2011г. на Административния съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт № 161102485 от 09. 08. 2011г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП – Пловдив, ИРМ Хасково, в частта за непризнат данъчен кредит в размер на 18557, 39лв., потвърден от директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - Пловдив, при ЦУ на НАП с решение № 1039/31. 10. 2011г. и дружеството е осъдено да заплати разноски по делото в размер на 821, 15 лв.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Иска се отмяна на решението и заплащане на направените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - Пловдив, при ЦУ на НАП, сега с променено наименование дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика", чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Ц. Д., я оспорва и моли съда да остави в сила първоинстанционното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, първо отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна.
Предмет на контрол пред административния съд е процесния ревизионен акт, в частта, с която не е признато право на данъчен кредит на [Фирма 1] по фактурa № 1/30. 12. 2010г. в размер на 7 000 лв., издадена от "Е. Б." ООД и за фактура № 56/30. 12. 2010г. в размер на 11 557, 39 лв., издадена от "Т. Г." АД. По първата фактура, данъчният кредит е отказан от приходния орган на основание чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС, като е прието, че с получената наемна услуга не са извършвани последващи облагаеми доставки по смисъла на чл. 12, ал. 1 от ЗДДС. По втората фактура правното основание за отказа на данъчен кредит е чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, като е прието от органа по приходите, че липсва реална доставка.
За да отхвърли жалбата като неоснователна, съдът е изложил подробни мотиви. Въз основа на анализ на данните от събраните в хода на ревизионното и съдебно производство доказателства, съдът е извел извод за обоснованост и правилност на изводите на приходния орган, и за правилно приложение на материалния закон. Решението е правилно.
Съдът е направил последователен анализ на установените в хода на ревизията факти, както и данните, установени в хода на съдебното производство от представените пред съда доказателства. Съображенията на съда, обосноваващи направените от него изводи изцяло се споделят от настоящата инстанция.
В хода на оспорването на РА в тежест на жалбоподателя е било при условията на пълно насрещно доказване, да установи посредством годни и убедителни доказателства, че са налице кумулативните предпоставки на закона за признаване на правото му на данъчен кредит по процесните фактури.
Съгласно разпоредбата на чл. чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС данъчен кредит е сумата на данъка, която регистрираното лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка. Наличието на реално осъществена облагаема доставка по смисъла на чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС е предвидено като изискване за възникване право на данъчен кредит. Условие, за да се признае правото на данъчен кредит на получателя по една облагема доставка на стока или услуга е също така, получената стока или услуга да бъдат използвани за последващи облагаеми доставки при извършването на независимата икономическа дейност на получателя.
Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че липсват доказателства, от които да е видно, че за процесните доставки тези условия са изпълнени.
По отношение на издадената от "Е. Б." ООД фактура е установено, че се отнася за плащане на наем на терени, находящи се в Н. З., като за тях е сключен договор за наем от 05. 01. 2010г., с който е определена месечна наемна цена в размер на 2916. 66лв. /без ДДС/. Установено е, че фактура № 1 от 30. 12. 2010г. е включена в дневника за продажбите и СД по ЗДДС за периода м. декември 2010г., отразена е в сч. см. 411-клиенти. Недвижимите имоти са отразени в сч. см. 201 – земи и в инвентарната книга на дружеството. Според ревизираното лице терените са щели да се използват във връзка с бъдещи проекти за добиване на електрическа енергия от алтернативни източници по програма SAES. Установено е, че през целия ревизиран период и до м. 05. 2011г. дружеството не е осъществявало никаква дейност. Сумата по фактурата не е платена. Установено е, че двете дружества са свързани лица, тъй като Д. П. е управител и на двете. Като е кредитирал съвкупно посочените обстоятелства, административният съд обосновано и правилно е достигнал до извода, че не са ангажирани доказателства в хода на ревизионното и съдебно производство за извършени действия по реализирането на проекта за алтернативна енергия, т. е. липсват доказателства извършвани ли са и какви последващи облагаеми доставки във в ръзка с наетия имот. При липсата на тези данни, обосновано е преценено, че не е налице една от кумулативните предпоставки - чл. 69, ал. 1 от ЗДДС, получената доставка да се използва за целите на извършваните от лицето облагаеми доставки.
По отношение на издадената от "Т. Г." АД фактура е установено, че е с предмет на доставката кофражни елементи.
Констатирано е, че фактурата е издадена от свързано с [Фирма 1] лице и няма плащане по същата. Установено е, че са представени два броя различни по форма протоколи към фактурата за приемане и предаване на кофражни елементи, като получател е посочен "Т. Г." АД, а не касаторът. В двата протокола не са отбелязани датата на приемане и предаване на елементите, мястото на приемането и предаването, лицата, които фактически са извършили приемането и предаването.
Установено е, че "Т. Г." АД е получател на кофражните елементи от Казахстан, съгласно МД № BG003008-110054/82 от 30. 12. 2010г. Представена е и инвойс фактура №011/28. 10. 2010г., но в международната товарителница е вписан № 000000465 от 25. 03. 2007г на инвойс фактура. Изпълнителният директор на касатора е посочил, че кофражните елементи са закупени от "Т. Г." АД, което дружество ги е придобило от ТО "НЮ СТРОЙ-А", Р. К. и че елементите се съхраняват на отговорно пазене в обект на [Фирма 2] гр. С. З. и за тях отговаря изпълнителния директор на [Фирма 1].
В хода на ревизионното и съдебно производство не установено да е извършено реално прехвърляне на кофражните елементи от "Т. Г." АД на [Фирма 1]. Към съображенията на първоинстанционния съд следва да се добави и обстоятелството, че в процесната фактура, кофражните елементи не са индивидуализирани по вид и количество, поради което не може да се установи връзката на фактурата с представените приемо-предавателни протоколи и митническата декларация, а от там и обезпечеността на доставчика за изпълнение на фактурираната сделка. Правилни са изводите на първоинстанционния административен съд за липса на реална доставка по процесната фактура, респективно за липса на основание за начисляване на ДДС във връзка с фактурираната доставка и за законосъобразност на отказа на правото на данъчен кредит за получателя по спорната фактура.
Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява като правилно решението на Административния съд - Пловдив. Решението не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба, поради коте на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила.
С обжалваното решение е присъдено юрисконсултско възнаграждение на ответника по касация в размер на 821, 15 лв., същото е за цялото производство и второ такова не се дължи за касационната инстанция, съобразно разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от ДОПК.
Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА
решение № 1236 от 28. 05. 2012г., постановено по адм. д. № 3296/2011г. на Административен съд – Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ Ф. Н.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ С. А./п/ И. А.а
И.А.