Производство по чл. 290 ГПК.

С определение № 1128 от 19. 08. 2009 година е допуснато касационно обжалване на решение

№ 227 от 03. 02. 2009 година по гр. д. № 199/2005 година на Софийски апелативен съд

,

с което

е отхвърлен иск, квалифициран с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, предявен от СУ „Св. К. О.”, [населено място] против С. на б. х.”, [населено място] за сумата 680696 лева, съставляващи обезщетение от получени без основание доходи от наем за периода от 28. 03. 2000 г. до 07. 03. 2003 г.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

по обуславящите изхода на делото въпроси относно правото на държавно ведомство да защитава правото на публична държавна собственост върху предоставените му имоти и да претендира от свое име последиците от ползване на имотите не по предназначение и извън нуждите, за които са предоставени, както и какви са последиците от ползването на имот публична държавна собственост не по предназначението му – въпроси, явяващи се от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.

По приложението на чл. 26, ал. 2 ГПК вр. с чл. 15, ал. 2 ЗДС; чл. 14 ЗДС и чл. 18 ЗДС, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:

Съгласно чл. 15, ал. 2 ЗДС

,

М. съвет може да предоставя имоти - публична държавна собственост, за управление на ведомствата и общините. Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗДС (ред. ДВ, бр. 124 от 1998 г.), държавните юридически лица упражняват правото на държавна собственост върху предоставените им за управление недвижими имоти от свое име, за своя сметка и на своя отговорност в пределите на закона. С предоставяне на управлението на имота, публичното тяло, което упражнява правото на държавна собственост, се явява процесуален субституент на държавата във формата на процесуална суброгация, който може да брани това право чрез иск и да претендира от свое име последиците от лишаването му от ползване на имота. Редакционното изменение на текста ( ДВ, бр. 32 от 2005 г.), съгласно което управлението върху обекти, имоти и вещи - държавна собственост, включва правото на ведомствата и общините да ги владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност, не променя статута на ведомствата на процесуални субституенти на държавата при упражняване на правата върху предоставените им за управление имоти. При действието на ГПК от 1952 г. обстоятелството, че собствеността върху предоставения за управление имот е държавна, определя задължението на съда да привлече служебно като контролираща страна по делото съответния държавен орган в лицето на министъра на регионалното развитие, министъра на земеделието и пр. (чл. 19, ал. 2 ГПК). С влизане в сила на ГПК от 2007 г., институтът на контролиращата страна не е възприет - държавата е обвързана от процесуалните действия на учрежденията, на които е предоставено имуществото, което е предмет на правния спор, без неин орган да е конституиран като контролираща страна по делото. Като титуляр на правото на собственост, държавата може да участва в производството по делото при условията на чл. 226, ал. 2 ГПК.

Съгласно чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС, имотите, предоставени на ведомства за изпълнение на функциите им са публична държавна собственост. Имотите, публична държавна собственост не могат да се ползват не по предназначение и да се предоставят на трети лица, освен в изчерпателно предвидени в закона изключения – обекти от обществен интерес, предоставени на трето лице чрез концесия (чл. 16а ЗДС); отдадени под наем на международна организация, когато това е необходимо за изпълнение на задължения, произтичащи от международен договор (чл. 16, ал. 6 ЗДС) или под наем чрез търг по реда на чл. 19, ал. 1 ЗДС

,

при условие че се използват съобразно предназначението им и не се възпрепятства осъществяването на дейностите, за които са предоставени за управление (чл. 16, ал. 2 и ал. 5 ЗДС). Извън изброените изключения, имотите публична държавна собственост не могат да бъдат предоставяни на частноправни субекти за постоянно или временно ползване. Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗДС, областният управител по местонахождение на имота, публична държавна собственост, има правото да го управлява, когато имотът не е предоставен за управление по съответния ред – с решение на Министерския съвет при условията и по реда на Г. В. от Правилника за прилагане на ЗДС. Когато имотът, публична държавна собственост е предоставен за управление от М. с., областният управител няма компетенции по отношение на този имот. Когато имотът държавна собственост се ползва не по предназначение, той се изземва по реда на чл. 80, ал. 1 ЗДС, а когато компетентния държавен орган бездейства, процесуалният субституент може да ревандикира имота.

В обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд е прието за установено, че с Акт за държавна собственост № 1089 от 14. 05. 1953 г. е актувано празно дворно място от 1103 кв. м. на [улица], предадено от СГНС за нуждите на Софийски държавен университет. С решение на ИК на СГНС по протокол № 5 от 10. 03. 1969 г. е прието С. на българските художници (С.) да изгради временна художествена галерия в парцел І, кв. 546 по плана на м. „Докторски паметник” – парцелът, отреден за нуждите на Софийски университет, при условие, че след изграждането на постоянна художествена галерия, сградата ще се предаде на университета. С разпореждане на Министерски съвет № 480 от 18. 12. 1969 г. е разпоредено изграждащата се изложбена зала на С. да се ползва от Съюза до изграждане на национална картинна галерия, след което да се предостави за нуждите на С. у. „Св. К. О.”. За инвеститор на строежа, съгласно решение на Министерски съвет от 14. 08. 1970 г. са определени С. и Комитета за изкуство и култура. С ПМС № 25 от 18. 05. 1985 г. е предвидено С. да предаде изложбената галерия на [улица] на С. у. след преместване в нова сграда. На 28. 03. 2000 г. е съставен А. № 02129, с който административната сграда на [улица] предоставена на СУ „Св. К. О.”. На 28. 07. 2000 г. върху акта е нанесена забележка от областния управител, съгласно която имотът се ползва от С. на основание ПМС № 25/1985г. С. на Българските художници, регистриран през 1942 г. е пререгистриран през 1991 г. като юридическо лице с нестопанска цел в частна полза.

При така установените факти, във въззивното решение е прието, че ищецът СУ „Св. К. О.”, обосноваващ претенцията си с предоставено му от държавата право на управление върху имот публична държавна собственост, е активно легитимиран да предяви иск за обезщетение за лишаване от ползите от имота. Прието е, че макар и имотът да е предоставен за управление на СУ „Св. К. О.”, то той е лишен от възможност да упражнява правото си от своя праводател – държавата; че упражняването на фактическа власт от С., респ. събирането на граждански плодове от имота не е лишено от основание, тъй като съществуващото фактическо положение, създадено през 1969 г. и ПМС от 1985 г. е потвърдено и понастоящем от държавата с оглед извършената отметка от областния управител върху акта за държавна собственост, поради което предявеният иск, квалифициран с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен.

В касационната жалба против въззивното решение, подадена от СУ „Св. К. О.” се поддържа, че съдът е приложил неправилно чл. 15 ЗДС и чл. 16 ЗДС, приемайки за допустимо частноправен субект да се обогатява за сметка на държавата, получавайки гражданските плодове от имот, публична държавна собственост.

Ответникът по касационната жалба С. на б. х.” я оспорва като неоснователна.

Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира въведените в касационна жалба оплаквания за основателни.

Формираният във въззивното решение извод, че ищецът СУ „Св. К. О.” е активно легитимиран да предяви иск за обезщетение за лишаване от ползите от имота е правилен, съобразен с изложените мотиви по приложението на чл. 26, ал. 2 ГПК вр. с чл. 15, ал. 2 ЗДС. Неправилен обаче е изводът, че СУ „Св. К. О.” е лишен от възможност да упражнява правото си от държавата, тъй като упражняването на фактическа власт е предоставено на Съюза на българските художници, респ. на Съюза е предоставено и правото да събира граждански плодове от имота.

С влизане в сила на Закона за държавната собственост, имотите публична държавна собственост не могат да бъдат предоставяни за ползване на частноправни субекти, какъвто е С. на Б. х. след самоопределянето му като юридическо лице с нестопанска цел в частна полза. Съгласно удостоверение от 26. 02. 2003 г., с решение по ф. д. № 7594/1990 г., сдружението Съюз на Българските художници е създадено за осъществяване на дейност в частна полза, предвид което е извън кръга на юридическите лица по чл. 15, ал. 2 ЗДС, на които държавата може да предостави управлението на процесния имот. Сградата на [улица] държавна собственост от момента на изграждането и, а предвид предоставянето и с акт на Министерски съвет за управление на С. д. у. (разпореждане на Министерски съвет № 480 от 18. 12. 1969 г.; решение на Министерски съвет от 14. 08. 1970 г. и постановление на Министерски съвет № 25 от 18. 05. 1985 г.) и на основание чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС е от категорията имоти публична държавна собственост. С А. № 02129 от 28. 03. 2000 г. държавата е удостоверила при условията на чл. 5, ал. 1 ЗДС възникналото вече право на собственост върху имота и предоставянето му за управление на държавното учреждение С. у.„Св. К. О.”A.

Предоставеното от държавата ползване на имота на С. на Б. х. няма отношение към правото на собственост, каквото право не би могло да възникне в полза на Съюза и съгласно чл. 2, ал. 4 ЗДС (ред. ДВ, бр. 44 от 1996 г. и ДВ, бр. 124 от 1998 г., тъй като имуществото никога не му е било прехвърлено. Със самоопределянето на С. на б. х. като юридическо лице с нестопанска цел в частна полза е отпаднало и отлагателното условие за предаване на сградата на СУ „Св. К. О.” – условието сградата да се ползва от С. на б. х. до изграждане на нова изложбена зала от държавата, каквото задължение държавата няма и не би могла да има по отношение на частноправен субект. Извършената на 28. 07. 2000 г. отметка от областния управител върху акта за държавна собственост не създава права за ползване на имота от ответника, тъй като е извън правомощията на областния управител по чл. 18 ЗДС. Към 28. 07. 2000 г. имотът бил е предоставен за управление по установения ред на ищеца на СУ „Св. К. О.”, а предоставянето му за ползване на трети лица, извън държавни ведомства и общини и не по предназначение е изключено по силата на чл. 16, ал. 1 ЗДС.

Независимо от изложеното, имотът на [улица] ползван от ответника не по предназначение. Съгласно доказателствата по делото, освен изложбена зала и канцеларии на С. на б. х., в сградата са разположени ресторант, кафене, офиси, складове, книжарници и други търговски обекти в помещения, отдадени под наем на търговски дружества, поради което имотът подлежи на изземване по реда на чл. 80, ал. 1 ЗДС. При бездействие на държавата за изземване на имота по административен ред, процесуалният субституент – държавното ведомство, на което е предоставено управлението му, разполага с възможността да претендира ревандикацията му на основание чл. 108 ЗС, както и с правото за обезщетяване на вредите от лишаването му от ползване на имота.

Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 1 ГПК като постановено в нарушение на материалния закон и постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което предявеният иск за обезщетение поради лишаване от ползване на имота се уважи като основателен. Твърдените от ищеца обстоятелства за разместване на имуществени блага без наличие на основание определят правна квалификация на иска по чл. 59 ЗЗД - претендира се обезщетение, произхождащо от неоснователното ползване от ответника на имот, предоставен за управление на ищеца в размер на събраните от ответника наеми за периода от 28. 03. 2000 г. до 07. 03. 2003 г. Съгласно заключението на приетата по делото икономическа експертиза, размерът на реализираните от ответника приходи от наеми за процесния период е в размер на 650 235, 85 лева, до който размер искът следва да бъде уважен като основателен, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска. За разликата до предявения размер от 680696 лева претенцията с правно основание чл. 59 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователна.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора, ищец по делото следва да бъдат присъдени направените в хода на производството съдебни разноски общо в размер на 28016, 84 лева, изплатени по договори за правна помощ от 31. 03. 2009 г. и 21. 02. 2006 г.

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА на решение

№ 227 от 03. 02. 2009 година по гр. д. № 199/2005 година на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА С. на б. х., [населено място], [улица] да заплати на С. у. „Св. К. о.”, [населено място], [улица] на основание чл. 59 ЗЗД сумата 650 235, 85 (шестстотин и петдесет хиляди двеста тридесет и пет лева и 85 ст.) лева, съставляващи обезщетение в размер на приходи от наеми за периода от 28. 03. 2000 г. до 07. 03. 2003 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07. 03. 2003 година до окончателното и изплащане, както и сумата 28016, 84 (двадесет и осем хиляди и шестнадесет лева и 84 ст.) лева съдебни разноски.

ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за разликата до предявения размер от 680696 лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: