Производство по чл. 290 ГПК.

С определение № 506 от 10. 05. 2010 година е допуснато касационно обжалване на решение от 14. 07. 2009 година по гр. д. № 426/2007 година на Софийски градски съд, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 215 КТ, предявен от В. Д. С. от [населено място] против [фирма], [населено място] за сумата 8070 щатски долара, съставляващи обезщетение за командировка в периода 22. 03. 2005 г. – 20. 07. 2005 г.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос по приложението на чл. 215 КТ вр. чл. 17, ал. 1 НСКСЧ от 2004 г. и в частност действителна ли е клауза за определяне на командировъчни средства в размер по-висок от максималния по чл. 17, ал. 1 НСКСЧ.

По приложението на чл. 215 КТ вр. чл. 17, ал. 1 НСКСЧ от 2004 година:

Съгласно чл. 215 КТ, дължимите от работодателя пътни, дневни и квартирни пари при командироване на работник или служител са в размери, определени от Министерския съвет. Съгласно чл. 228, ал. 2 КТ, определените размери на обезщетението при командировка, се прилагат доколкото в К. или в трудовия договор не са предвидени по-големи размери – когато между страните по трудовото правоотношение е постигнатата договореност за размер на командировъчни средства, по-висок от максимално определения в акт на Министерския съвет, работодателят дължи обезщетение на командирования работник съгласно уговорения по-висок размер. В този смисъл Върховният касационен съд се е произнесъл и в решение № 421 от 13. 07. 2010 г. по гр. д. № 969/2009 г. на Трето гражданско отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е прието, че нормата на чл. 17, ал. 1 НСКСЧ от 2004 г. е в противоречие с нормативен акт от по-висока степен – чл. 228, ал. 2 КТ, поради което и съгласно чл. 15, ал. 3 ЗНА, при спор за размера на обезщетението следва да се зачете определения между страните по трудовия договор по-висок размер от нормативно определения.

В обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд е прието, че ищецът В. Д. С. е бил командирован от работодателя [фирма] със заповед от 22. 03. 2005 г. за изпълнение на монтажно-заваръчни работи на обект в Република С.. Командировката е обхващала времето от 23. 03. 2005 г. до 23. 09. 2005 г. с право на пътни и дневни пари, възлизащи общо на 2500 щатски долара на месец. Продължила е в периода от 23. 03. 2005 г. до 12. 05. 2005 г., когато работникът е напуснал обекта, а трудовото правоотношение е било прекратено от работодателя с налагане на дисциплинарно наказание. Пътните разходи за самолетни билети до Република С. и за връщане в страната в размер общо на 1252, 44 щатски долара са били заплатени от работодателя. При заминаването работникът е получил 1000 евро аванс за командировка. По време на командировката му е бил осигурен пълен пансион – нощувки в бунгала и храна три пъти дневно в столова на обекта. Прието е, че командировъчните дневни пари следва да бъдат определени в размера по чл. 17, ал. 1 НСКСЧ или в двоен размер на определения в Наредбата – по 60 щатски долара дневно, но с оглед осигурения на работника пълен пансион и на основание чл. 20, ал. 1 НСКСЧ от тях се дължат 30 % за първите 30 дни или общо 540 щатски долара, а за следващите от общо отработените 51 дни на обекта се дължат 283, 50 щатски долара – съгласно чл. 22 НСКСЧ при намаление с 25% спрямо приложение 2 по Наредбата, Прието е, че предвид осигурения пансион за нощувка не се дължат квартирни пари, а с оглед заплатените от работодателя пътни разходи, получените от работника при командироването 1000 евро, равняващи се на 1305 щатни долара, покриват напълно задължението за заплащане на обезщетение за командировка.

В касационна жалба против решението на Софийски градски, постъпила от В. Д. С. се поддържа, че съдът е приложил неправилно Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина от 2004 г. при определяне на дължимото от работодателя обезщетение за командировка, което е уговорено между страните по трудовия договор в по-висок размер.

Ответникът по касационната жалба [фирма] я оспорва като неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните оплаквания относно приложението на чл. 17, ал. 1 НСКСЧ са основателни.

Предвид изложените мотиви по приложението на чл. 228, ал. 2 КТ вр. с чл. 17, ал. 1 НСКСЧ от 2004 г., въззивният съд е формирал неправилен извод, че дължимото обезщетение за дневни командировъчни пари е в размера, определен в НСКСЧ от 2004 г. При определяне размера на обезщетението за командировка следва да бъде зачетена постигнатата между страните договореност за заплащане на командировъчни средства в размер на 2500 щатски долара месечно.

Независимо от формираните изводи по приложението на НСКСЧ, въззивното решение е правилно предвид формираният краен извод за неоснователност на предявената претенция по чл. 215 КТ. По делото е установено, че работникът не е извършил разходи за пътни, а предвид осигурения му пълен пансион в натура, приложима е разпоредбата на чл. 20, ал. 1 НСКСЧ или полагащите се дневни пари са дължими в размер на 30 на сто. Предвид уговорения размер от 2500 щатски долара месечно, обезщетението за целия период на командировка от 51 дни възлиза общо на 4250 щатски долара. След приспадане на извършените от работодателя за сметка на командирования разходи за пътни пари в размер на 1252, 44 щатски долара, с изплатените 1000 евро аванс, равняващи се на 1305 щатски долара, дължимият остатък от 899, 26 щатски долара (30% от уговорените дневни разходи) е погасен напълно.

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение от 14. 07. 2009 година по гр. д. № 426/2007 година на Софийски градски съд, ІІ „д” въззивен състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: