Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 77841/11. 12. 2020 г. на Държавата, представлявана от министъра на финансите, подадена чрез юрисконсулт Л. К., срещу въззивно решение № 12220 от 02. 11. 2020 г., постановено по възз. гр. д. № 1838/2020 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 902/04. 02. 2020 г. по гр. д. № 17189/2018 г. на Софийски градски съд. С обжалваното решение е уважен предявения от „Е. М 5“ ООД иск с правно основание чл. 49 ЗЗД и Държавата е осъдена да заплати на дружеството сумата 34 100. 77 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от удържана на основание § 6, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 35а - чл. 35в от Закон за възобновяемите енергийни източници (ЗЕВИ) такса в размер на 20 % от приходите за периода 01. 01. 2014 г. - 10. 08. 2014 г., със законната лихва, считано от 21. 12. 2018 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на решението, иска се обезсилването или отмяната му и отхвърляне на предявените искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) отпада ли публичноправният характер на получени от държавата такси по чл. 35а ЗЕВИ, удържани за периода 01. 01. 2014 г. - 09. 08. 2014 г., след влизане в сила на 10. 08. 2014 г. на Решение № 13/ 31. 07. 2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС, с което нормата е обявена за противоконституционна; допустимо ли е възстановяването на платените суми за този период да се търси по общия исков ред като частноправно вземане на финансово задълженото лице срещу държавата; 2) запазва ли се публичноправният характер на вземането на държавата за такса съгласно чл. 35а ЗEBИ след влизане в сила на решение на КС, с което чл. 35а ЗЕВИ и сл. са обявени за противоконституционни и по кой процесуален ред следва да се търси връщане на удържаните суми за погасяване на публичноправно задължение за такса по чл. 35а ЗЕВИ за периода преди влизане в сила на решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ; 3) отпада ли публичноправният характер на приключило публично правоотношение, след влизане в сила на решение на КС за обявяване на противоконституционност на законовите разпоредби, които са уреждали публичното отношение и по какъв ред следва да се претендира възстановяване на суми, удържани недължимо за погасяване на публичноправни задължения за периода преди законът да бъде обявен за противоконституционен - съответно по съдопроизводствения ред на ГПК като вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване или по специалния ред, установен от законодателя за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания - сочи противоречие на приетото от въззивния съд с Тълкувателно решение №3/28. 04. 2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. на КС на РБ; 4) „кой представлява Народното събрание в частни граждански отношения по искове за обезщетение за вреди от законодателното поведение на народните представители - председателят на НС или държавата, представлявана от министъра на финансите по чл. 31 от ГПК”; 5) „държавата, представлявана по реда на чл. 31 от ГПК, или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди по чл. 49, вр. с чл. 45 от 33Д от законодателна дейност на Народното събрание”; 6) „налице ли е пасивна процесуална легитимация на НС да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКC за уреждане на правните последици от противоконституционна норма”; 7) „държавата по смисъла на чл. 31 от ГПК или НС е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД от законодателна дейност на Народното събрание”; 8) кой е надлежният ответник по иск по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 33Д във вр. с чл. 7 КРБ за вреди от законодателна дейност на НС - държавата по чл. 31 ГПК или правосубектното НС, с което народните представители се намират в специфични правоотношения, към които се прилагат КТ и КСО по силата на ПОДНС; налице ли е идентичност между двата субекта и може ли ищецът и/или съдът да избират между тях, съответно да определят измежду тях по избор надлежния ответник за вреди от действия и бездействия при упражняване на законодателна власт”; 9) „при установена от КС противоконституционност на приет закон и настъпили вреди от прилагането му, налице ли е процесуална легитимация на НС да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКC за уреждане на правните последици от противоконституционна норма”; 10) „отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49 33Д на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка с осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКC”; 11) „отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка с осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на нормативни разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС, като се има предвид, че народните представители се избират директно от народа чрез избори” – сочи се противоречие с ППВС № 9/1966 г., ТР № 3/2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, решение № 211/20. 05. 2008 г. по гр. д. № 6087/2007 г., V г. о., определение № 404/ 06. 08. 2016 г. по гр. д. № 947/2016 г., определение № 59/30. 01. 2020 г. по гр. д. № 4135/2019 г., III г. о., решение № 430/23. 09. 2009 г. по гр. д. № 6017/2007 г., IV г. о., решение № 348/08. 01. 2018 г. по гр. д. № 495/2017 г., IV г. о., решение № 63/01. 03. 2016 г. по гр. д. № 4885/2015 г., IV г. о. на ВКС; Тълкувателно решение №3/28. 04. 2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. на КС; както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 12) „може ли държавата да отговаря за вреди по националното право, за които са твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители/Народното събрание, във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и липсата на последващ акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС”; 13) „представляват ли последиците от изцяло приключили публични правоотношения към момента на влизане в сила на решение на КС, с което законът, от който е възникнало правоотношението (чл. 35а и сл. от ЗЕВИ) е обявен за противоконституционен, също и гражданскоправни последици - имуществени вреди от законодателно поведение вследствие на влизане в сила на решението на КС, с което законът е обявен за противоконституционен“; 14) „представляват ли на общо основание имуществени вреди настъпилите правни последици при приключили правоотношения към датата на влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен законът, от който са възникнали, вследствие на законодателно бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС“; 15) „противоправно поведение ли е законодателното бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКC за обезщетяване на засегнатите от прилагането на противоконституционен закон лица и в кой момент настъпва имуществената вреда от бездействието“; 16) „законодателната дейност на НС по чл. 22, ал. 4 ЗКС, включват ли се в обхвата на т. нар. „актове и действия“ по смисъла на чл. 7 КРБ, за които държавата носи отговорност” – твърди се противоречие с Тълкувателно решение №3/28. 04. 2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/ 2019г. на КС и практиката на ВКС - решение № 172/26. 01. 2017 г. по гр. д. № 1670/2016 г., II г. о., решение № 79/ 14. 03. 2000 г. по гр. д. № 1456/1999 г., IV г. о., решение № 68/14. 07. 2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г., II г. о. и определение № 569/10. 07. 2019 г. по гр. д. № 1886/2019 г., III г. о.; поддържа се и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 17) „кой е компетентният орган, който може да уреди правните последици при изцяло приключили отношения, настъпили от прилагането на противоконституционен закон и приключили до влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен - органът по чл. 22, ал. 4 ЗКC или правораздавателните органи“; 18) „формалното бездействие на органа по чл. 22, ал. 4 ЗКС винаги ли причинява имуществена вреда“; 19) „за да се прецени дали бездействието на органа по чл. 22, ал. 4 ЗКC е увреждащо и противоправно, достатъчно ли е същото да е формално, или следва да се извърши преценка налице ли са правоотношения, подлежащи на трайна нормативна уредба, преценка за вида и съдържанието на нормативната уредба и за нейната целесъобразност, също и оценка на въздействието“; 20) „компетентен ли е гражданският съд да прецени вместо НС каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 ЗКC при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие“ – сочи се противоречие с Тълкувателно решение №3/28. 04. 2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. на КС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 21) „налице ли е противоправност на действията на народните представители при приемане на закон, обявен по-късно с решение на КС за противоконституционен, ако същият този закон е в съответствие с общностния правопорядък“; 22) „събраните по чл. 35а и сл. от ЗЕВИ такси във времето преди да бъдат обявени за противоконституционни, представляват ли вреди за заплатилите ги дружества, доколкото налагането им е позволено и не противоречи на приложимото общностно право“; 23) „приматът на правото на ЕС допуска ли национална правна уредба, обявена за противоконституционна, но непротиворечаща на правото на ЕС, да бъде основание за търсене на обезщетение от държавата за настъпили вреди на частноправни субекти“ – сочи се противоречие с решение на СЕС от 17. 12. 1970 г. по делото Internationale Handelsgesellschaft mbH срещу Einfuhr- und Vorratsstelle fьr Getreide und Futtermittel. Поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК.

Ответната страна по касационната жалба – „Е. М 5“ ООД, представлявано от управителите Т. Ц. и Р. М., чрез адв.В. С., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че предявеният главен иск по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи удържана 20% такса за производството на електрическа енергия през периода от 01. 01. 2014 г. до 10. 08. 2014 г., които са били причинени на ищеца с приетия от Народното събрание на РБ противоконституционен закон (чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 ЗЕВИ), е допустим. Съдът е установил, че дружеството-ищец като производител на електрическа енергия от възобновяеми източници е имал сключен договор за изкупуване на ел. енергия с ЧЕЗ „Е. Б“. От приходите за произведена енергия, съгласно чл. 35а, ал. 2 ЗЕВИ, му е била удържана 20% такса в размер на сумата 34 100. 77 лв., която е внесена в държавния бюджет. На 04. 12. 2013 г., 42-то Народно събрание приело §6, т. 2 и т. 3 от Закон за държавния бюджет на РБ за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ. Съгласно разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ, в сила от 01. 01. 2014 г., за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от цената на произведената енергия. С Решение № 13/31. 07. 2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на Конституционния съд са обявени за противоконституционни т. 2 и т. 3 от §6 от ЗР на ЗДБ за 2014 г. При тези фактически констатации съдът е извел от правна страна, че исковата претенция се основава на твърдението, че задължението на ответника да обезщети ищеца произтича от незаконосъобразните действия на НС, изразяващи се в приемането на нормата на чл. 35а ЗЕВИ (обн. ДВ, бр. 109/20. 12. 2013 г., в сила от 01. 01. 2014 г.), с която е било установено събирането на такса от 20% и последващото бездействие на същия орган да уреди възникналите правни последици от обявяването на въпросната разпоредба за противоконституционна с решение № 13/31. 07. 2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС (обн. ДВ бр. 65 от 06. 08. 2014 г., влязло в сила на 10. 08. 2014 г.). Съдът е счел за неоснователно твърдението на ответника за процесуална недопустимост на иска, поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища. Позовал се е на формираната практика на ВКС по подобни спорове (решение № 91/ 06. 04. 2020г. по гр. д. № 3804/2019 г., ІV г. о. и решение № 72/21. 04. 2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., ІV г. о.), че когато отговорността на държавата се претендира поради причинени вреди от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица, ако тя не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, се реализира по иск с правно основание чл. 7 КРБ, вр. чл. 49 и чл. 45 ЗЗД и че този иск е допустим - държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, включително НС. В тази връзка е отхвърлил възражението, че в обхвата на актовете, за които държавата носи отговорност, не попадат актовете на законодателна дейност на НС.Оорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията на РБ, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията, РБ е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането и приложението на противоконституционен закон е деликт, защото е неправомерно деяние, което неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на КРБ. Съдът е посочил, че за периода от влизането в сила на изменението на ЗЕВИ от 01. 01. 2014 г. до обявяването му за противоконституционен в тази част - 10. 08. 2014 г. - разпоредбите са били действащи и са обвързвали своите адресати, но същевременно - че гражданският съд не може да не зачете действието на решение на КС, с което е обявена противоконституционността на закон. Приел е, че след влизане в сила на решението на КС, за ищеца е станало възможно да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, доколкото НС не е направило необходимото в изпълнение на задължението му по чл. 22, ал. 4 ЗКС за отстраняване на последиците от прилагането на обявения за противоконституционен закон. В заключение е направен извод, че предявеният иск по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД е основателен и доказан в предявения размер. По евентуално съединените искове съдът не се е произнасял, поради несбъдване на вътрешно-процесуалното условие за разглеждането им по същество.

При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, ІІІ г. о. намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.

Не съществува вероятност постановеното въззивно решение да е недопустимо. Съдът се е произнесъл по редовна искова молба и срещу надлежен ответник. Произнасянето е въз основа на ясно заявените в исковата молба правопораждащи твърдения на ищеца. Съдът не се е произнесъл по спор за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания, които спорове не са подведомствени на гражданските съдилища. Той е разгледал деликтен иск, произнасянето по който е в компетентността на общите съдилища. Съдът също така не е упражнил контрол върху дейността на НС, а се е произнесъл за гражданските последици от акта на легитимния да упражнява такъв контрол орган – КС. Що се касае до твърдението на касатора, че законодателната властническа дейност не можело да бъде деликт, то няма отношение към валидността и допустимостта на решението, а само към неговата правилност, която в производството по чл. 288 ГПК не подлежи на контрол.

Първите три въпроса в изложението, касаещи правните последици от приключили публични правоотношения, възникнали от закон, обявен за противоконституционен, не са разрешени в противоречие с цитираното Тълкувателно решение № 3/28. 04. 2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. №12/ 2019г. на КС на РБ. Според това решение, тълкуването на чл. 151, ал. 2 от Конституцията трябва да се основе на универсалния конституционен принцип на правовата държава и дава предимство на правната сигурност, като възприема правилото за действието занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е смекчено в ЗКС (ЗАКОН ЗА КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД), който изисква възникналите правни последици от противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е постановил (чл. 22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат баланс между принципите за правна сигурност и правната справедливост. За да се постигне и правната справедливост обаче, Народното събрание трябва да изпълни задължението си да уреди възникналите от прилагането на противоконституционната правна норма правни последици. Правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред не е абсолютно и от него има изключения, които могат да се обосноват с цялостната конституционноправна уредба. От значение за действието на решението на Конституционния съд спрямо заварените правоотношения и тези, предмет на висящи съдебни производства е тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод. Разпоредбата задължава ВКС и ВАС да спрат производството по делото и да внесат въпроса в Конституционния съд, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и Конституцията. Нормата цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 КРБ. Нито един закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията. Обратното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост (материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията) означава, че конституционна ценност представлява постановяването на справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която се защитава и закриля от Конституцията. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на Конституцията, да не бъде приложен, за да не възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат нарушени правата на личността.

Поставените въпроси от четвърти до единадесети включително, относно пасивната процесуалноправна и материалноправна легитимация на ответника по иска по чл. 49 ЗЗД са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но същите не са разрешени в противоречие с възприетото в практиката на ВКС (напр. - решение № 205/24. 02. 2021 г. по гр. д. № 1886/ 2019 г., III г. о. и др.) разрешение, че по иск за вреди по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ за обезщетяване на вреди от незаконосъобразни и противоконституционни действия на държавни органи, в т. ч. и на вреди, причинени от противоконституционен закон, държавата може да участва в делото като ответник, представлявана от министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител, както и чрез процесуален субституент, в който случай държавата не става страна по делото, тъй като процесуалната суброгация изключва това, но е обвързана от съдебното решение, като да е била страна. Приема се още, че държавата може да участва в делото и чрез повече от един процесуални субституенти, когато вредата се претендира да е причинена от незаконните актове, действия или бездействия на повече държавни органи, като при основателност на иска се осъждат всички държавни органи, чието поведение е противоправно и е причинило претендираната вреда. Материалната отговорност е на държавата, но се осъждат страните, чрез които тя участва в делото, при това солидарно, тъй като отговорността е на един и същ правен субект – държавата. Законовото представителство на държавата обаче изключва процесуалната суброгация. Предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно – уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението – държавата и по отношение на процесуалния субституент – съответният държавен орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име.

Въпроси от дванадесети до деветнадесети включително също са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но не са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 3/28. 04. 2020 г. на Конституционния съд, което беше изяснено по-горе. Въпросите са разрешени изцяло в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 на Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 на Конституцията, Р. Б е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, в най-висока степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Законът за Конституционния съд в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 152, ал. 2 на Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционен закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие не може да продължат да съществуват, тъй като са в непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непозволен начин. Докато НС не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, чието приложение да компенсира продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените лица от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. К. Кнният съд е приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той противоречи на приетото в Конституцията, тълкуването на закона от Конституционния съд е задължително за всички, в т. ч. за съда. Съдът е длъжен да приложи Закон за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие (вж. - решение № 72/21. 04. 2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., ІV г. о., решение № 71/06. 04. 2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г., ІV г. о., решение № 72/31. 03. 2021 г. по гр. д. № 3006/2020 г., III г. о. на ВКС и др.).

Поставеният двадесети въпрос за компетентността на гражданския съд да прецени вместо Народното събрание каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКC при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие не е бил разглеждан в обжалваното решение и е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, поради което не може да послужи за общо основание за допускане на касационното обжалване.

По поставените въпроси не е налице и подържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняването на противоречива съдебна практика и към необходимостта от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика; а значение за развитието на правото въпросът има, когато произнасянето на съда е обусловено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението по посочените по-горе въпроси.

Не следва да се допуска касационно обжалване на решението и по последните три въпроса, тъй като същите са формулирани общо и без връзка с конкретни правни разрешения на въззивния съд. Съдържанието на въпросите няма връзка с мотивите въззивното решение. С цитирането на практика на Съда на Европейския съюз, без да е обоснована връзката между конкретни разрешения и тяхното отклонение от заложеното тълкуване в тях, не се постига обосноваването на приложно поле на предпоставки за селектиране на жалбата. Липсват правни въпроси, идентични с въпросите, по които се е произнесъл СЕС, по които да е възможна съпоставката на правни разрешения, приети от въззивния съд. Вместо основания за селектиране на касационната жалба са въведени основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като изразеното по същество представлява несъгласие с обосноваността на изводите на съда, което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, касаторът не сочи никакви допълнителни аргументи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от пряко от съдържанието му. А по формулираните правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като в едната си част въпросите не го обуславят, а в другата си част същите не са разрешени в противоречие със задължителната и установената съдебна практика.

Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение.

Ответната страна е направила искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата 1 866 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 12220 от 02. 11. 2020 г., постановено по възз. гр. д. № 1838/2020 г. по описа на Апелативен съд – София.

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на финансите, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „Е. М 5“ ООД, ЕИК 201687617 разноски за тази инстанция в размер на сумата от 1 866 лв.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.