Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. В дол срещу решение №66 от 05. 03. 2020 г. по в. т.д.№758/2019 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №887 от 16. 10. 2019 г. по т. д.№1263/2018 г. на ОС Варна, с което е отхвърлен предявеният от О. В дол срещу „Технокар“ ЕООД иск по чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК за приемане на установено в отношенията между страните, че ответното дружество дължи на ищеца сума в размер на 215 782. 32 лв., представляваща недължимо платена главница, образувана въз основа на начислени и издадени за периода от 2008 г. до 2016 г. фактури за услуга „Депониране на битови отпадъци“ по договор №РД-08-01-527/20. 04. 2007 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29. 05. 2018 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед №4037/30. 05. 2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д.№8245/2018 г. на РС Варна.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се твърди, че е налице селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: Липсата в документацията по провеждане на обществена поръчка на самостоятелен план-сметка на цената на депониране на отпадъците, съгласно изискванията на Наредба №8/2004 г. за условията и изискванията за изграждане и експлоатация на депа и други съоръжения и инсталации за оползотворяване и обезвреждане на отпадъци, представлява ли такова нарушение на процедурата по провеждането й, което да препятства извод за включване на цената на дейността по депонирането в тази за „поддръжка и охрана“.

Ответникът по касация „Технокар“ ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че спорът по делото е концентриран върху въпроса дали с договора за обществена поръчка, сключен между страните, е извършено възлагане за изпълнение на дейността по депониране и обезвреждане на неопасни битови отпадъци на територията на О. В дол, респективно дали цената на същата е елемент от договореното с него възнаграждение. След тълкуване на сключения договор и съобразявайки предмета на същия, както и вида на възложените с него и изпълнени дейности, съобразно смисъла на понятията дадени в ЗУО и Наредба №8/2004г. за условията и изискванията за изграждане и експлоатация на депа и други съоръжения и инсталация за оползотворяване и обезвреждане на отпадъци /в сила към момента на сключване на договора и в чл. 15 от която е регламентиран начина на формиране на цената за депониране, както и необходимостта същата да се определи въз основа на план-сметка, която е неразделна част от договора за възлагане на обществена поръчка за дейността по депониране на отпадъци/ и след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства /обявлението на поръчката, разясненията по нея, офертата на изпълнителя съдържаща описание на дейностите и цена за депониране, сключения договор, осъществявания от възложителя контрол на депонирането и количеството постъпил в сметището боклук/, въззивният съд е намерил, че част от дейностите по откритата обществена поръчка за сметосъбиране и сметоизвозване на битовите и строителни отпадъци на територията на [община] дол за периода 2007 г. – 2017 г. са и дейностите по обезвреждане и депониране на отпадъците, които са възложени за изпълнение на „Технокар“ ЕООД със сключения между страните договор. Посочил е, че при публикуване на обявлението на обществената поръчка, както и при класиране на кандидатите за изпълнители, от същите не е поискана оферта с цена за част от възложените действия като: обезвреждане; депониране на отпадъците и почистването на нерегламентираните сметища/замърсявания, но стойността на тези дейности е част от общата годишна цена по предложената от изпълнителя/ответник оферта, съобразно подробното й описание, като стойността на дейността по депониране на отпадъците не е част от оферираната от изпълнителя цена за „поддръжка и охрана на сметището“ в размер на 1496 лв. месечно, предвид приложената справка за формираната годишна цена на изпълнение на възложените дейности и съобразно разпоредбите на Наредба №8/2004г., според които поддръжка на сметището е по-широко понятие и включва допълнителни задължения на оператора на същото. Акцентирал е, че съгласно наредбата, при възлагане на обществената поръчка е необходимо да бъде представен самостоятелен план - сметка на цената за депонирането на отпадъците, което е направено през 2012 г., с подписания допълнителен констативен протокол между страните, но липсата му към документацията по провеждане на обществената поръчка, макар и да би могло да представлява нарушение на процедурата по провеждането й, остава извън предмета на предявените искове и не може да обоснове и извод за включване на цената на дейността по депонирането в тази за „поддръжка и охрана“, още повече, че по делото липсват наведени твърдения, че заплатеното по договора възнаграждение е над договорения между страните общ размер. Предвид изложеното и доколкото от събраните по делото доказателства се установява наличието на останалите предвидени в договора предпоставки за заплащане на възнаграждението за изпълнение дейностите по обществената поръчка, а именно съставяне на месечни отчети и приемане на работата с приложените констативни протоколи, е достигнал до извод за неоснователност на исковете, тъй като извършеното от ищеца плащане е било в изпълнение на поетите с договора задължения за заплащане на възложените и извършени от изпълнителя дейности по обществената поръчка, включващи и стойността на депониране на отпадъците.

Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Освен, че с поставения в изложението въпрос по същество се оспорва правилността на направения от въззивния съд извод, че цената на дейността по депонирането не е включена в тази за „поддръжка и охрана“ /който извод може да бъде предмет на проверка едва при допуснато касационно обжалване/, отговорът на въпроса на касатора винаги се свързва и е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за конкретния спор, от което може да се направи извод, че всъщност въпросът е фактически и се решава за всеки конкретен случай. От друга страна в случая въззивният съд не е изразявал становище за нарушение на релевантната към процесния договор разпоредба на ЗОП отм. - чл. 41, ал. 2 в ред. ДВ бр. 37/2006 г., какъвто извод всъщност се предпоставя с формулираният от касатора въпрос. Следва да се посочи, че в практиката на ВКС не съществува съмнение, че източник на задълженията на страните е договорът за обществена поръчка, за който към момента на сключването му, изискването на закона е било да включва задължително всички предложения от офертата на участника, въз основа на които е определен за изпълнител /каквото е и възприетото в решението становище на въззивния съд/, още повече, че невинаги договорите, сключени в нарушение на правилата, установени от ЗОП, са нищожни /в редица уредени от закона случаи несъобразяването със задължаваща норма не води до нищожност на сключената сделка, а предизвиква други гражданскоправни последици, респективно поражда преобразуващи права/. В този смисъл формулираният от касатора въпрос не отговаря на общото изискване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, от ГПК, поради което и касационно обжалване не може да бъде допуснато.

С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7 800 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение решение №66 от 05. 03. 2020 г. по в. т.д.№758/2019 г. на АС Варна.

ОСЪЖДА О. В дол да заплати на „Технокар“ ЕООД,[ЕИК] сумата от 7800 лв., разноски пред ВКС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.