- 5 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 183

гр. София 17. 05. 2021 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 10. 03. 2021 (десети март две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Б. Б

Членове: Б. И

Д. Д

като разгледа докладваното от съдията Д. Д, частно гражданско дело № 792 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 283 608/24. 02. 2021 година, подадена от Ц. Б. Б.-У., срещу определение № 261 634/27. 01. 2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 9386/2020 година.

С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното определение № 115 172/09. 06. 2020 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 90-ти състав, постановено по гр. д. № 9089/2020 година, с което е била върната подадената от Ц. Б. Б.-У. искова молба с вх. № 2 003 651/19. 02. 2020 година и производството по делото е било прекратено поради недопустимост на предявения от Ц. Б. Б.-У. против Т. Б. М. иск.

В частната си касационна жалба Ц. Б. Б.-У. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него определение № 115 172/09. 06. 2020 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 90-ти състав, постановено по гр. д. № 9089/2020 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждането на спора по същество. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частната жалбоподателка твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд.

Ц. Б. Б.-У. е била уведомена за обжалваното определение на 15. 02. 2021 година, а частната й жалба срещу него е с вх. № 283 608/24. 02. 2021 година, като е подадена по пощата на 22. 02. 2021 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови определението си съставът на Софийски градски съд е приел, че производството по делото е било образувано по искова молба на Ц. Б. Б.-У. срещу Т. Б. М.. В същата се твърдяло, че страните по спора са сестри, съответно наследници на Б. Д. Б. и Л. Д. Б., като техни низходящи. В началото на 2003 година двете били съставили споразумение за разделяне на останалото от родителите им наследство. Съгласно постигнатата уговорка Т. Б. М. трябвало да завери споразумението в консулския отдел на посолството на Р. Б в [населено място], поради което оригиналът от същото останал в нейно държане, а Ц. Б. Б.-У. получила само фотокопие от него. И двете страни съзнавали, че подписаното от тях споразумение представлява предварителен договор. През 2017 година Б.-У. предявила по съдебен ред правата си на изключителен собственик на имот-апартамент в [населено място], който съгласно споразумението, бил нейна еднолична собственост. При това тя се била позовала на придобивна давност до размера на 1/2 идеална част, а за другата 1/2 идеална част била представила преписа от изготвеното през 2003 година споразумение. Било образувано гр. д. № 16 712/2014 година по описа на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение 24-ти състав, в хода на което Т. Б. М. заявила, че не знае за съставянето на подобен документ и не била подписвала такъв. Според Ц. Б. Б.-У. преписът от споразумението бил изваден от доказателствения материал по делото, което наред с посоченото преди това било мотивирало правния й интерес да предяви иск за признаване за установено, че то е съществувало, като е било съставено и подписано на 16. 01. 2003 година и с него страните се били уговорили за подялба на наследственото имущество. Първоинстанционният Софийски районен съд бил приел, че иск за съществуването на частен документ към минал момент бил недопустим, доколкото със същият се целяло установяване на факти с правно значение без законът да допускал разглеждането на подобни искове и тези факти с правно значение следвало да бъдат установени в производството по предявения иск за собственост.

Съставът на Софийски градски съд е изложил съображения, че трябвало да се има предвид, че съгласно задължителните указания, дадени в ТР № 5/14. 11. 2012 година, постановено по тълк. д. № 5/2012 година на ОСГТК на ВКС иск за установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК бил недопустим, ако ищецът извеждал правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производството по висящ исков процес, в който документът е съставен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 от ГПК. Аналогично не можело да се приеме нещо различно и в случаите, когато се претендирало с иск установяване на истинността на документ, представен в друго производство, поради пропуск да бъдат упражнени правата по реда на чл. 193 от ГПК, като липсвал правен интерес от установяване на истинността в отделно производство. Правен интерес щял да бъде налице само ако се твърдяло, че документът ще бъде използван с оглед на други правоотношения между страните, каквото обстоятелство не било заявено в исковата молба. В последната, а също така и в частната жалба срещу първоинстанционното определение, последователно се застъпвала тезата, че интересът от водене на иска по чл. 124, ал. 4 от ГПК произтичал от спора за собствеността на недвижимия имот. Заявените твърдения за наличието на валидно правоотношение между страните по повод на сключеното споразумение, което имало характера на предварителен договор били неотносими с оглед липсата на наведени твърдения, съответно формулиран петитум за иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК. Наведените твърдения в исковата молба и формулирания в нея петитум, съответно уточнението в частната жалба срещу първоинстанционното определение, касаели единствено иск за истинност на частен диспозитивен документ, т. е. иск по чл. 124, ал. 4 от ГПК. С оглед на това първоинстанционното определение, като крайни изводи било правилно и като такова трябвало да бъде потвърдено.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. Б. Б.-У. е поискала определението на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това обвързан ли е съдът от правната квалификация, която е посочил ищецът или съдът следва въз основа на изложената фактология, обстоятелства и твърдения сам да подведе правния спор под валидната според него правна норма и за това допустим ли е в отделно производство иск за установяване истинността на документ тогава, когато в друго висящо производство този документ е изключен от доказателствата по чл. 183, ал. 1 от ГПК, без откриване на производство за проверка на неговата истинност по чл. 193, ал. 2 от ГПК и въпреки направеното искане и позоваване по чл. 165, ал. 1 от ГПК. По отношение на първия въпрос се излагат твърдения за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се сочи противоречие между обжалваното определение и решение № 854/21. 12. 2010 година, постановено по гр. д. № 1401/2009 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение№ 287/13. 06. 2011 година, постановено по гр. д. № 272/2010 година и решение № 5/04. 07. 2016 година, постановено по гр. д. № 2723/2015 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на втория от поставените въпроси са развити доводи за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Първият от посочените по-горе правни въпроси не обосновава допускането на определението на Софийски градски съд до касационно обжалване. При постановяване на определението си съставът на Софийски градски съд не е изхождал от посочената от Ц. Б. Б.-У. правна квалификация на иска й, която е била чл. 124, ал. 1 от ГПК, а въз основа на заявените в исковата молба обстоятелства и направеното искане е извършил самостоятелна квалификация на иска, като такъв по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК и се е произнесъл по допустимостта на производството с оглед на тази квалификация. Предвид на това при постановяване на определението си въззивният съд не се е отклонил от установената съдебна практика по този въпрос, която е намерила израз и в представените от Ц. Б. Б.-У. решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд и по отношение на втория въпрос. При постановяване на определението е съобразена съдебната практика, че съществуването на документа и неговата истинност представляват факти с правно значение, поради което могат да бъдат установявани в самостоятелно производство, различно от това за правоотношението, за което са от значение само в изрично предвидените от закона случаи-чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК. По отношение на факта на съществуване на документа такъв иск не е предвиден, а що се касае до истинността на документа, то съгласно установената практика, намерила израз в решение № 52/15. 02. 2013 година, постановено по гр. д. № 1184/2012 година и решение № 238/03. 07. 2014 година, постановено по гр. д. № 891/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., на които се е позовал и въззивния съд, същата се проверява от съда в производството по което е представен при направено от насрещната страна валидно оспорване. При липсата на такова оспорване съдът е задължен да счете документа за истински, а при наличието му съдът е длъжен да извърши съответната проверка по реда на чл. 193 и чл. 194 от ГПК. Нарушението на някое от посочените две хипотези е основание за обжалване на решението и твърденията в тази насока подлежат на инстанционен контрол, като след влизането в сила на решението страната, която е пропуснала да релевира доводите си за допуснати от съда процесуални нарушения в този смисъл не може да се установява истинността или неистинността на документа в производството по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК. В този смисъл е и съдебната практика, на която се е позовал и въззивния съд, намерила израз в решение № 124/18. 04. 2013 година, постановено по гр. д. № 783/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на случаите, когато страната е представила препис от документа, съществуването и истинността на който се оспорват от насрещната страна и не може да представи оригинала е налице установена съдебна практика съгласно която за да се счита документа за изгубен, той трябва да не е в държане на страната и тя да не знае в кое лице се намира той. В противен случай тя може да изиска представянето на документа от лицето, което го държи на основание чл. 190 или чл. 192 от ГПК. Тези лица са задължени да представят исканите документи, тъй като в противен случай съдът може да приложи последиците на чл. 161, във връзка с чл. 190, ал. 2 от ГПК и чл. 192, ал. 3 от ГПК. Прилагането на тези последици е възможно когато лицата не оспорват съществуването на документа, но отказват да го представят. В случаите когато те оспорват съществуването на документа с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен или унищожен, то страната която се позовава на него ще трябва да установи съществуването и съдържанието му, а във втория случай и това, че не е загубен или унищожен по нейна вина. Това става по реда на чл. 165, ал. 1 от ГПК, който намира приложение и в случаите, когато страната не може да представи оригинала на документа по реда на чл. 183 от ГПК, поради това че този оригинал се е намирал в трето лице и е бил изгубен или унищожен. В този смисъл решение № 190/25. 01. 2021 година, постановено по гр. д. № 4079/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и цитираното в него решение № 95/07. 05. 2013 година, постановено по гр. д. № 662/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. Предвид на това страната представила препис от документа при оспорването му от насрещната страна може да изиска оригинала на документа от лицата, в чието държане е той и ако такъв не бъде представен с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен или унищожен, тя ще трябва да установи съществуването му по реда на чл. 165, ал. 1 от ГПК. Пропускът да направи това не може да се санира с предявяването на иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК. В другия случай, когато съдът въпреки предприетите от страната действия за установяване на съществуването на документа не допусне доказателства в тази насока, не събере същите или неоснователно изключи представения препис от доказателствата по делото по реда на чл. 183, ал. 1, изр. 2 от ГПК, страната следва да релевира доводите си в тази насока в инстанционното производство по обжалване на постановеното решение. Пропускът да направи това и влизането в сила на решението са пречка да бъде предявяват иск за установяване на съществуването на документа и за неговата истинност или неистинност в отделно производство. В случаите когато насрещната страна е оспорила, освен съществуването, и истинността на документа, то съдът ще трябва да разреши този въпрос в рамките на производството по установяване на съществуването на документа.

С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 261 634/27. 01. 2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 9386/2020 година, по подадената срещу него от Ц. Б. Б.-У., частна касационна жалба с вх. № 283 608/24. 02. 2021 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 261 634/27. 01. 2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 9386/2020 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.