Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. К. М., чрез адв. И. И., срещу въззивно определение № 261124 от 20. 01. 2021 г. постановено по възз. ч.гр. д. № 10642/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено протоколно определение от 10. 09. 2020 г. по гр. д. № 9288/2018 г. на Софийския районен съд за спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството по гр. д.№ 10766/2016 г. по описа на СГС поради връзка на преюдициалност.

В жалбата се сочи, че обжалваното определение е нищожно, евентуално недопустимо, поради незаконосъобразното разделяне на спряното и обуславящото производство за отделното им разглеждане. Поддържа се и неправилност на съдебния акт с твърдения, че съдът не може да спира дело, образувано по нередовна искова молба; както и че липсва връзка на обусловеност между исковете по двете висящи дела, а ако тава връзка е налице, то тя е обратна – обуславящо е настоящото производство.

В изложението си касаторът поставя като релевантни за допускането на касационния контрол въпросите: 1) съществува ли връзка на обусловеност между дела, по които страните са еднакви, но предявените искове съдържат взаимно изключващи се твърдения за неизпълнение на насрещни задължения – сочи се противоречие с определение № 458/16. 07. 2013 г. по ч. гр. д. № 3805/2013 г., IV г. о. на ВКС; 2) законосъобразно ли е определение за спиране на производството по дело, по което исковата молба е нередовна - твърди се противоречие на приетото от въззивния съд с определение № 460/04. 07. 2013 г. по ч. т.д. № 2354/2013 г., I т. о., определение № 935/22. 10. 2012 г. по ч. т.д. № 529/2012 г., II т. о. и определение № 149 /01. 04. 2020 г. по ч. т.д. № 259/2020 г., II т. о.; 3) валидно ли е отстраняването на нередовности по исковата молба, извършено при спряно производство – сочи се противоречие с определение № 149/ 01. 04. 2020 г. по ч. т.д. №259/2020 г., II т. о.; 4) допустимо ли е искане за спиране, направено от ответника в преклудиран отговор на исковата молба - твърди се противоречие с определение №274/11. 06. 2010 г. по ч. гр. д №619//2009 г., I г. о. и определение № 236/20. 01. 2020 г. по гр. д. № 4551/ 2015 г., IV г. о. на ВКС.

Ответната страна - „Първа инвестиционна банка” АД, представлявана от юрисконсулт И. Х., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното:

Производството по гр. д. № 9288/2018 г. на СРС е образувано след разделяне на насрещните искове на ответниците по гр. д. № 10766/2016 г. на СГС - А. К. М. и С. Л. М. срещу „Първа инвестиционна банка” – АД, предявени с отговора на исковата молба. Така предмет на настоящото дело, по което е постановено атакуваното определение за спиране, са евентуално съединени искове по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗДД - за нищожност на договор за ипотека от 22. 05. 2007 г. като противоречащ на закона, сключен в нарушение на добрите нрави, с невъзможен предмет, при липса на съгласие и липса на основание, като всички претенции за нищожност (след многократните уточнения на исковата молба) се основават на твърдението, че сумата по договора за кредит не е била отпусната и не е била усвоена от ищците. Съединеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - за връщане като недължимо платени при начална липса на основание на заплатените от ищците вноски по кредита - също е основан на обстоятелството, че кредитът не е бил отпуснат от банката и не е бил усвоен от ищците, поради което се твърди, че договорът за кредит не е произвел правно действие.

Предмет на гр. д. №10766/2016 г. по описа на СГС (производството по което е счетено от съда за обуславящо) са исковете на банката срещу кредитополучателите А. М. и С. М. по чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно сумата 12 164. 69 лв., представляваща сбора на падежиралите към 12. 06. 2015 г. месечни вноски по договор за банков кредит от 15. 05. 2007 г., ведно с договорната и наказателна лихва; и по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ - за осъждането на ответниците да заплатят сумата 56 648. 63 лв., падежирали към датата на подаване на заявлението за заповед за незабавно изпълнение главница, договорна и наказателна лихва.

За да потвърди определението на районния съд за спиране на производството по исковете за нищожност на договора за ипотека и неоснователно обогатяване като обусловено от исковете за неизпълнението на договора за банков кредит от страна на кредитополучателите, въззивният съд е приел, че общи за предмета на двете дела са фактите дали договорът за кредит е произвел правно действие и дали кредитът е отпуснат и усвоен. Посочил е, че в предмета на исковете на банката са включени въпросите за действителността на договора за банков кредит и фактите за предоставянето на сумата по кредита. Предвид това, че обстоятелствата, на които се основават исковете за нищожност на ипотеката, са свързани само с твърдения за неусвояване на кредита, съдът е приел, че решението по предявените от банката искове е с преюдициално значение, тъй като тези въпроси са част от предмета на спора. За неоснователно е счетено оплакването, че е постановено спиране на производство по нередовна искова молба, тъй като е установено, че констатираната нередовност е била отстранена – исковата молба е била впосана на 24. 09. 2020 г.

При тези решаващи мотиви на въззивната инстанция, поддържаните предпоставки за допускане на касационния контрол не се установяват. Първият въпрос в изложението няма претендираното от касатора значение и не е налице твърдяното противоречие с определение №458/16. 07. 2013 г. по ч. гр. д. №3805/2013 г., IV г. о., доколкото същото има за предмет естеството на връзката между иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и при съществено различна фактическа обстановка. Освен това, в контекста на оплакванията, при които е зададен въпроса, предполага за първи път в настоящото производство ВКС да се произнесе относно законосъобразността на предприетото по-рано разделяне на първоначалните и насрещните искове по гр. д. №10766/2016 г. на СГС в отделни производства, което е извън предмета на настоящия спор и не може да се осъществи по този ред.

Вторият въпрос в изложението е изцяло ирелевантен и поради това също не обуславя селектирането на жалбата. Въпросът не кореспондира с фактите по делото – въззивният съд не се е произнасял дали при нередовна искова молба е допустимо спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а е констатирал, че нередовността, касаеща вписването на исковата молба, е отстранена преди постановяването на определението за спиране. Цитираната от касатора практика е неотносима, тъй като касае нередовност на исковата молба, изразяваща се в невнесена държавна такса за производството, а не - невписана искова молба, която нередовност в случая не е била налице към момента на постановяване на определението за спиране. Освен това, както е посочено и в приложената от касатора практика, възможно е спиране и при нередовна искова молба, доколкото в зависимост от вида, естеството и времето на проявление на недостатъка, отстраняването му е възможно да се извърши в хода на производството и до постановяването на решението. Преюдициалността е изначална абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, докато нередовността на исковата молба се стабилизира като процесуална пречка само, ако към момента на постановяване на решението по делото не е била отстранена.

По същите съображения необуславящ е и третият въпрос в изложението на касатора. И този въпрос предпоставя факти и обстоятелства, които не са се осъществили по делото, а от друга страна - налице е погрешно възприемане на действията на съда. Писмото от службата по вписвания, съдържащо данни за вписване на исковата молба, не е действие на съда по служебно вписване на исковата молба, а още по-малко - действие по служебно отстраняване на недостатък на исковата молба.

Неотносим е и последният въпрос – дали може искане за спиране, направено в преклудиран отговор на исковата молба, редовно да сезира съда. Въпросът не кореспондира с фактите и предмета на делото, а и не е обуславящ, защото в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът е длъжен служебно (щом са налице данни) и без да има искане на страна по делото да постанови спиране при наличие на висящ преюдициален спор. В този смисъл е и приетото разрешение по т. 1 от ТР № 1/09. 07. 2019 г. по т. д. №1/ 2017 г. на ОСГТК на ВКС, че преюдициалността е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, за наличието на която съдът следи и сам, като може и по свой почин да събира доказателства, без да е ограничен от преклузии и да постанови спиране на производството, без да е сезиран с искане на страната.

Предвид всичко изложено, не са налице сочените от жалбоподателя основания за селектиране на жалбата.

Мотивиран така, Върховният касационен съд на РБ, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 261124 от 20. 01. 2021 г. постановено по възз. ч.гр. д. №10642/2020 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: